Акт от 12.04.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, ……..

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

БЕТИНА БОШНАКОВА при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 12263 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 –

273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н.Д.П. и Л.С.П. срещу решение от

25.03.2019 г., постановено № 42754/2018 г. по описа на СРС, в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателите дължат на ищеца сумата в размер на 781,18 лева, представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода м.12.2014 г. – м. 04.2017 г. за имот, съставляващ апартамент № 51, находящ се в гр. София, ж.к. „*********“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.01.2018 г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата в размер на 116,83 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 16.09.2015 г. – 08.01.2018 г.

В жалбата се прави оплакване за неправилност на съдебния акт в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се излагат подробни съображения в тази насока. Поддържа се, че по делото не е доказано, че претендираното от ищеца количество топлинна енергия е реално отдадено от сградната инстанция. Според жалбоподателите изводът на първата инстанция, че е налице облигационна връзка между страните е неправилен, като оспорват качеството си на потребители на топлинна енергия, позовавайки се на договора за дарение на процесния имот, по силата на който са си запазили правото на безвъзмездно ползване на имота, т.е. без да плащат разноските, свързани с ползването, вкл. и разходи за топлинна енергия. Излагат се доводи срещу законосъобразността на формулата за изчисляване на топлинна енергия, отдадена от сградната инстанция.

Твърди се, че първата инстанция неправилно е приела, че няма оспорване от страна на ответниците на претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за забава. На следващо място, поддържа се, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия, влезли в сила на 12.03.2014 г., са нищожни и не могат да служат за основание за начисления на тези суми. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло претенцията на ищеца.

По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, депозиран чрез пълномощника му юрк. Г. Ч., в който се изразява становище за неоснователността на същата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни норми. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което втората инстанция следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност.

Уважаването на предявения по реда на чл.

422 ГПК иск с правно основание чл. 79 ЗЗД е обусловено от наличието на следните предпоставки: облигационна връзка между страните, произтичаща от договор за продажба на топлинна енергия; доставка на количество топлинна енергия през исковия период за процесния имот и за претендираната стойност; неизпълнение на насрещното задължение от страна на ответника за плащане на дължимата за потреблението цена.

Понятието „клиент на топлинна енергия“ (което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия", дефинирано в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.) е определено в разпоредбата на чл.

153, ал. 1 ЗЕ (изм. -

ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)

"битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според задължителната практика на ВКС, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. Следователно собственикът или титулярът на вещно право на ползване в имот в сграда в режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е да е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия (ОУ), предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. от ал. 2. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиент) по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на потребителя (клиент), вкл. и относно приемането на ОУ (в този смисъл

Решение № 35/21.02.2014 г. по гр. дело № 3184/2013 г. на ВКС, ГК, III ГО).

От представеното копие на нотариален акт за дарение на недвижим имот № 34, том V, рег. № 12936, дело № 733 от 2006 г. се установява, че ответниците Н.П. и Л.П. са дарили на дъщеря си А.Н.П. недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********, като дарителите са запазили за себе си правото на пожизнено и безвъзмездно ползване заедно и по отделно върху имота. Не са въведени твърдения, нито са ангажирани доказателства, че правото да е погасено поради неупражняването му в петгодишен срок (чл. 59, ал. 3 ЗС), т.е. налице е учредено вещно право на ползване върху недвижимия имот.

В писмо с изх. № КО-7000-37/1/17.10.2012 г., издадено от Столична община, Район „Възраждане“, е удостоверено, че ж.к. „***********е идентичен с ж.к. „***********.

Видно от съдържанието на приложения по делото протокол от 09.11.2001 г. от ОС на етажните собственици на жилищната сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „***********“ същите са взели решение да се сключи договор в „Т.С.“ ЕАД и „Б.Б.“ ООД за услугата дялово разпределение. Към този протокол е съставен списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение, сред които фигура и единия ответник по делото, а именно Л.С.П., ЕГН: **********, живуща в ап. № 51.

Въз основа на обсъдените по-горе писмени доказателства въззивният съд намира за правилни изводите на първата инстанция, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответниците в качеството си на титуляри на вещното право на ползване на процесния имот се явяват клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и имат задължение да платят цената на потребената в процесния имот топлинна енергия за исковия период. В случая несъмнено е, че ОУ са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Ето защо настоящият съдебен състав счита, че през процесния период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните съгласно ЗЕ и ОУ от 2014 г. и съответно от 2016 г.

Неоснователни са доводите на жалбоподателите, че уговорката за безвъзмездно учредяване на правото на ползване на процесния имот изключва задълженията, които ползвателят има по чл. 57, ал. 1 ЗС (задълженията, свързани с ползването на имота, като такива за ток, вода, топлинна енергия, данъци и други такси за имота). Вещното право на ползване е безвъзмездно, когато ползвателят не заплаща на собственика парична престация при учредяването му. Във всички случаи обаче при безвъзмездно право на ползване разноските по чл. 57 ЗС са за ползвателя (така Решение

№ 60123/24.11.2021 г., постановено по гр. дело № 1217/2021 г. на ВКС, ГК, I ГО).

На следващо място, количеството и стойността на доставената топлинна енергия се установяват от събраните по делото доказателствени източници и заключенията на вещите лица по извършените в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза (СТЕ) и съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ).

Въззивният съд намира, че приетите като неоспорени от страните заключения на вещите лица по СТЕ и ССчЕ са изготвени компетентно, обективно и обосновано, по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спортният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Следва да се отбележи, че при изслушване на заключението на вещото лице по СТЕ процесуалният представител на ответниците не е оспорил истинността на констатации на вещото лице за релевантните за спора факти, оспорва, нито е поискал в срока по чл.

200, ал. 3 ГПК повторно заключение по същите въпроси поради съмнение в тяхната правилност.

Във връзка с доводите за "незаконно" начисляване на топлинната енергия следва да се посочи, че на настоящия съдебен състав е служебно известно решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. д. № 1372/2016 г. на ВАС и окончателно решение № 2187/11.02.2020 г. по адм. д. № 1318/2019 г. на 5-членен състав на ВАС, както и решение № 11603/31.07.2019 г. по адм. д. № 13721/2017 г. на ВАС и окончателно решение № 8294/26.06.2020 г. по адм. д. № 14350/2019 г. на 5-членен състав на ВАС, с които са отменени формулите от методиката за дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007 г. (отм.). Тази отмяна обаче, постановена с влязлото в сила горепосочено решение на 5-членния състав на ВАС по адм. д. № 14350/2019 г., има действие само за в бъдеще - от момента на влизането му в сила съгласно нормата чл. 195, ал.

Разпечатката съдържа 40 от 74 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0ae341be-0507-420a-8e53-4a7268ef301d