Решение № 509 от 07.04.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 509 гр. Бургас, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Веселка Г. Узунова

Таня Д. Евтимова при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело № 20232100500294 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК и сл.ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на „Вивус.Бг“ЕООД с ЕИК-*****,подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Д.а Д. против съдебно решение №286 от 22.08.2022г.,постановено по гр.д.№46/2022г.по описа на НРС,с което районният съд :

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата от Договор за кредит № ***** от 06.11.2020г., сключен между З. Ц. Ц. с ЕГН **********, с адрес: гр. Н**** и „4финанс“ АД с ЕИК ***** /понастоящем „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, със седалище и адрес на управление: гр. С*****, представлявано от З.С.Р. и А.М., уреждаща задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на кандидатури, като неравноправна клауза и противоречаща на добрите нрави.

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите от Анекси за удължаване на срок от 07.12.2020г., 22.12.2020г., 28.01.2021г., 16.03.2021г., 25.05.2021г., 26.06.2021г., 05.08.2021г., 03.09.2021г. и от 10.10.2021г. към Договор за кредит № ***** от 06.11.2020г., сключен между З. Ц. Ц. с ЕГН **********, с адрес: гр. Н**** и „4финанс“ АД с ЕИК ***** /понастоящем „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, със седалище и адрес на управление: гр. С*****, представлявано от З.С.Р. и А.М., уреждащи задължения за заплащане на такса за удължаване на срока за връщане на кредита, като неравноправни клаузи и противоречащи на добрите нрави.

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите от Договор за кредит № ***** от 06.11.2020г., сключен между З. Ц. Ц. с ЕГН **********, с адрес: гр. Н**** и „4финанс“ АД с ЕИК ***** 1

/понастоящем „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, със седалище и адрес на управление: гр. С*****, представлявано от З.С.Р. и А.М., уреждащи задължения за заплащане на наказателна такса и комисионни, като неравноправни клаузи и противоречащи на добрите нрави.

Във въззивната жалба се прави оплакване за незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение,изложени в няколко пункта. В първия пункт,озаглавен „Възражение за прихващане“ е заявено,че с постановеното съдебно решение дружеството е осъдено да заплати на Ц. сумата 453 лева разноски по делото,а в същото време тя е длъжник по договора за кредит с главница 1100 лева,по който е заплатила само 14.40 лева.Позовава се на т.6 от ТР №1 от 04.01.2001г.,съгласно което е допустимо да се заяви за първи път възражение за прихващане във въззивното производство. Счита,че са налице две насрещни,ликвидни и изискуеми вземания,тъй като първоинстанционното съдебно решение е валидно правно основание за ищцата да иска издължаване на присъдената сума,а вземането по договора за кредит също е изискуемо,тъй като падежът му е настъпил. В следващия пункт Втори са изложени доводи за необосноваността и неправилността на съдебното решение – досежно липсата на противоречие с императивната норма на чл.10а ал.2 ЗПК /свързано с таксите „Експресно разглеждане“ и „Удължаване срока на кредита“/,както и довод,че тези такси не представляват общ разход по кредита по смисъла на Директива 2008/48/ЕО.Изложени са съображения в подкрепа на оплакването,че неоснователно и необосновано съдът е приел,че начислените суми,представляващи комисионни за изпращане на напомнителни писма,вследствие на изпадане на длъжника в забава са нищожни,а на следващо място- относно противоречието на клаузата за начисляване на наказателни лихви с добрите нрави. В последната т.4 на въззивната жалба са изложени аргументи в подкрепа на оплакването за неаргументираност и липса на основание на извода,че оспорените клаузи от договора и анекса към него са нищожни поради неравноправност. В заключение посочва,че процесният договор за потребителски кредит е изцяло съобразен по форма и съдържание с императивните изисквания на ЗПК ,спазени са изцяло и разпоредбите на ЗЗП и не е налице нарушение на императивните законови изисквания. Моли за отмяна на решението на НРС и постановяване на решение от въззивната инстанция,с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни,включително и в частта за разноските.Няма доказателствени искания,претендира разноски.

В депозирания писмен отговор въззиваемата З. Ц. чрез пълномощника и адв.М. е оспорила въззивната жалба като неоснователна и е изразила становище,че решението на НРС е правилно,законосъобразно и обосновано.Изложени са подробни правни аргументи в подкрепа на становището,че оспорените клаузи от договора за потребителски кредит са нищожни като противоречащи на закона- чл.10 ал.1 и ал.2 ЗПК,чл.33 ЗПК,както и поради противоречието им с добрите нрави- чл.26 ЗЗД.Изложени са също съображения в подкрепа на становището,че оспорените клаузи са неравноправни съобразно чл.146 ЗЗП.Счита,че районният съд е постановил решението си в съответствие със закона и установената съдебна практика по приложението му,като по спорните въпроси въззиваемата страна се е позовала 2 на съдебни решения на ВКС и на въззивни съдилища.Моли решението на НРС да бъде потвърдено,няма доказателствени искания,претендира разноски.

Възражението за прихващане направено от въззивното дружество не е прието за разглеждане във въззивното производство.

В съдебно заседание страните,редовно уведомени,не се явяват и не се представляват.

С писмена молба пълномощникът на въззивното дружество-гл.юрисконсулт Д. поддържа въззивната жалба.Заявява,че няма доказателствени искания,претендира разноски.

С писмена молба пълномощникът на въззиваемата –адв.М. оспорва въззивната жалба.Заявява,че няма доказателствени искания,претендира разноски.

При служебната проверка на съдебното решение по реда на чл.269 ГПК въззивният съд го намери за валиден и допустим съдебен акт.

По основателността на въззивната жалба и съществото на спора БОС намери следното:

Правилно и в съответствие с твърденията в исковата молба и вида на търсената съдебна защита НРС е дал правна квалификация на предявените искове по чл.124 ал.1 ГПК вр.с чл.26 ал.1 пр.трето ЗЗД,вр.с чл.10а и чл.19 ал.4 ЗПК,вр.с чл.22 ЗПК и чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП.

От фактическа страна по делото не е било спорно между страните,че между „4финанс“ АД,чийто правоприемник е ответното дружество и ищцата З. Ц. Ц. е бил сключен договор за кредит от 06.11.2020г. за сумата 600 лева и анекси към него от 13.11.2020г. за допълнителна сума 250 лева/ и анекси от 07.12.2020г.,

22.12.2020г.,28.01.2021г., 16.03.2021г.,25.05.2021г.29.06.2021г., 05.08.2021г.,03.09.2021г. и 10.10.2021г. за удължаване на срока на договора.

С исковата молба ищцата е оспорила клаузи от сключения договор за кредит № ***** от 06.11.2020г.,с които е уговорена дължимост от потребителя на такса за удължаване срока на връщане на общо дължимата сума по кредита,такса „експресно разглеждане“,наказателна такса и комисионни, с твърдения,че същите са нищожни на основание чл.26 ал.1 пр.трето ЗЗД- като противоречащи на добрите нрави, както и като сключени при неспазване на нормите на чл.10а и чл.19ал.4 ЗПК вр.с чл.22 ЗПК и като неравноправни по смисъла на чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП.

Ответникът не е депозирал писмен отговор в законоустановения срок,но е изразил становище,с което е оспорил предявените искове,намирайки ги за неоснователни.

Не е било спорно,че процесният договор за потребителски кредит е сключен от ищцата-физическо лице с ответника-небанкова финансова институция,по силата на който на ищцата е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП ,поради което ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК.

С обжалваното решение НРС е уважил предявените искове,намирайки ги за основателни. БОС споделя изложените от НРС мотиви,като препраща към тях на основание чл.272 ГПК.Районният съд е анализирал оспорените клаузи от процесния договор,като е разгледал подробно и задълбочено твърденията на ищцата за нищожността им в съответствие със закона и утвърдената съдебна практика.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба,че клаузите,с които е уговорена дължимост на такси за бързо разглеждане на искането за кредит и такси за удължаване срока на кредита са уговорени в съответствие със закона, не противоречат на добрите нрави,както и на чл.10 а ал.1 ЗПК.

Съгласно чл.143 ал.1 ЗЗП неравноправна е клауза в договор,сключен с потребител е всяка клауза,съдържаща уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на 3 изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.Нормата на чл.146 ал.1 ЗЗП гласи,че неравноправните клаузи в потребителски договори са нищожни,освен ако не са индивидуално уговорени.В случая няма твърдения и доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените от ищцата клаузи. БОС намира,че принципът на добросъвестност е бил нарушен, тъй като кредиторът е поставил изисквания към потребителя-длъжник да заплаща допълнителна такса за приоритетно и бързо разглеждане на искането за кредит/такса „експресно разглеждане“/,както и допълнителна такса за удължаване срока на кредита. Действията,за които е уговорено заплащане на допълнителни такси от длъжника са свързани с усвояването и управлението на кредита,а не за предоставяне на допълнителни услуги по смисъла на чл.10а ал.1 ЗПК,следователно таксите са уговорени в разрез с императивната разпоредба на чл.10а ал.2 ЗПК,съгласно която кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия,свързани с усвояването и управлението на кредита. По този начин длъжникът на практика бива задължен да заплаща допълнително суми за такси,каквито съобразно закона не са дължими на кредитора.

Неоснователни са и оплакванията на въззивника за неправилност и необоснованост на решението на НРС и в частта,с която е прието,че клаузите в процесния договор,уреждащи задължения за заплащане на наказателна такса и комисионни, са нищожни като неравноправни клаузи и противоречащи на добрите нрави.Правилно е съобразена от районния съд разпоредбата на чл.33 ал.1 ЗПК,съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената сума за времето на забавата,а съгласно чл.33 ал.2 ЗПК,когато потребителят забави дължими плащания по кредита,обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. С клаузата на чл.13.2 б.“а“ от ОУ е уговорено,че в случай на забава на плащания потребителят ще дължи надбавка за наказателна лихва,прибавена към договорния лихвен процент,в размер на законната лихва върху неизплатената сума за периода на просрочие,като възнаградителната лихва ще продължи да се начислява едновременно с наказателната лихва. По същите съображения в тежест на потребителя не би следвало да се възлага и плащането на разходите,направени от кредитора за събиране на просрочените вземания/извънсъдебни/,което е било сторено с клаузата на чл.13.4 от ОУ.

Въззивният съд намира,че тези клаузи са неравноправни на основание чл.143 ал.2 т.2 ЗЗП,тъй като със същите са ограничени права на потребителя,произтичащи от закон при пълно или частично неизпълнение/чл.33 ЗПК/, както и на основание чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП,тъй като на потребителя е вменено задължение да заплати необосновано високо обезщетение.

По въпроса дали възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава на длъжника да изплаща месечните си вноски противоречи на разпоредби на ЗПК, ВКС се е произнесъл в Решение № 345 от 9.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1768/2018 г., II т. о., ТК,като е дал отговор,че възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на договора/кредита в случай на забава ,за която по правило потребителят дължи само обезщетение за забава в размер на законната лихва,противоречи на чл.10 ал.2 ЗПК и чл.33 ал.1 ЗПК.Тази съдебна практика по чл.290 ГПК се споделя и от настоящия съдебен състав.

По отношение противоречието на оспорените клаузи с добрите нрави,въззивният съд 4 съобрази разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и трайната съдебна практика,в които се възприема становище,че добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за справедливост,са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.