Определение № 897 от 07.06.2024, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 897 гр. Плевен, 07.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕК. Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. З.

ХРИСТО СТ. ТОМОВ като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. З. Въззивно частно гражданско дело № 20244400500341 по описа за 2024 година

Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е на основание частна жалба Вх. № 10009/ 09.04.2024г., подадена от ЕК. В. Ц. с ЕГН ********** от гр.Плевен с адрес: гр.Плевен, **********, чрез адв. А. З. Д. от САК с адрес на упражняване на дейността в гр.София против Определение № 1414/05.04.2024г., постановено по гр.д. № 4687/2023г. на ПлРС, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като НЕОСНОВАТЕЛНА, молбата с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 194/21.02.2024г. по същото дело в частта за разноските, присъдени на адв. А. Д. от САК.

В частната жалба се твърди, че определението на РС-Плевен е неправилно.

Оплаква се, че по делото са разгледани два иска и съдът е следвало да определи съгласно чл.7 ал.2, т.1 НМРАВ възнаграждение по всеки един от тях, като се позовава на чл.2 ал.5 НМРАВ – възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Моли съда да отмени определението и да постанови ново, с което да присъди пълният размер на претендираното адвокатско възнаграждение, а именно: по иска с правно основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД – претендираното адвокатско възнаграждение 1 е в размер на 501,44лв с ДДС; а по иска на основание чл.26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД – претендирано адвокатско възнаграждение е в размер на 480,00лв. с ДДС. Общият размер, посочен от жалбоподателя е сумата от 981,44лв. с ДДС.

Ответникът по частната жалба – Аксес Файнанс" АД, ЕИК ********** /универсален правоприемник на „Аксес Файнанс" ООД, ЕИК **********/, със седалище в град София и адрес на управление: **********, представлявано от Изпълнителния директор Ц.К., чрез пълномощника ст. юрисконсулт И.Н. изразяват становище в отговор на частната въззивна жалба в указаният от съда срок, че същата е неоснователна.

Молят съда да потвърди Определение № 1414/05.04.2024 постановено по гр.д. № 4687/2023 г. на РС-Плевен, 12-ти състав. г.,

Считат, че така определеното възнаграждение за адвокат е съобразено от съда при спазване на законовите правила, както и намират че исковото производство не е било с фактическа и правна сложност - същото е решено в рамките на едно единствено съдебно заседание, на което самият процесуален представител на ищеца не е присъствал, а единственото доказателство, което е представено и приобщено по делото от страна на ищеца е копие на процесния Договор за кредит.

Навеждат доводи, че и по двата иска представената от ищцовата страна аргументация е една и съща, базирана на едни и същи доказателства, като се навеждат идентични съображения и твърдения спрямо и трите клаузи, предмет на различните установителни искове.

Смятат, че съдът няма задължение да определя възнаграждението по чл.38, ал. 2 ЗАдв. съобразно правилата на НМРАВ. Посочват, че в практика на СЕС е прието, че съдът следва да съобрази сложността на действително извършеното от адвоката по делото, поради което дори може да намали адвокатското възнаграждение под минималния размер, определен в НМРАВ и цитират в този смисъл дело С-427/16г. на СЕС.

Ответникът по частната жалба – "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ********** – ответник в първоинстанционното производство, не е подал писмен отговор – л.12 от настоящото дело.

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, както и възраженията 2 в депозирания отговор от страна на въззиваемата страна, приема следното:

Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок – л.226 от делото на ПлРС, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното определение ПлРС е приел, че в решението си, съдът подробно е мотивирал защо възнаграждението на процесуалният представител на ищеца, следва да бъде определено в общ размер от 480лв. с ДДС- по равно за двата предявени и разгледани иска / сумата от 240лв за всеки/.

Приел също така, че не е обвързан от определените с Наредба №1 за МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения, съобразно възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и C428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в случая с Наредба №1/2004 г. на ВАдвС/ и забраната съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС“. Съгласно решението, делегирането на частноправен субект – в случая Висшият адвокатски съвет, на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения, представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато този размер се явява несъразмерно висок, с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производството доколкото при неблагоприятен изход на производството 3 дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Съдът е приел, че прилагайки директно Наредбата, се отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/ в т.см. Решение от 28.07.2016г. по дело С57/2015г. Съдът на ЕС/. Това нарушава основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер на сторените разноски/. Минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, § 1 ДФЕС (Решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т.51) на Съдът на ЕС, съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Решаващият съдебен състав на РС Плевен напълно споделил изложената по-горе задължителна съдебна практика и приел, че не следва да прилага посочената Наредба при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи. Намерил, че това е така, защото дължимото 4 минимално възнаграждение, определено съгласно чл.7 ал.2 от НМРАВ по всеки иск, е несъразмерно на материалния интерес, фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената услуга /Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС/. Следва да се има предвид, че цената на разгледания иск по чл.26 от ЗЗД се определя съгласно чл.69, ал.1, т.4 от ГПК- от стойността на договора, предметът на делото обхваща действителността на целия договор. На следващо място, производството по делото е приключило след провеждане на едно открито съдебно заседание, на което страните не са присъствали, нито техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем писмени доказателства, част от които са анализирани от съда./ Следва да се посочи, че обемът от представените от ищеца доказателства касае молбата му за освобождаване от д.т./. Счел също така, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените искове и броя на ответниците.

Тази мотиви се споделят от настоящия състав на въззивния съд и при условията на чл.272 ГПК съдът препраща към тях при мотивиране на своето определение.

Съгласно посочената в частната жалба разпоредба на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение при интерес до 1 000лв. е 400лв., или с ДДС – 480лв. За други неоценяеми искове е 1 000лв. – чл.7 ал.1, т.4 НМРАВ.

Според чл.38 ал.2 от ЗАдв съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати.

Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС.

Разпоредбата на чл.38 ал.2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед 5 цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

Правилно е определено от първоинстанционния съд дължимото адвокатско възнаграждение още с решението, като са отчетени вида и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

В процесния случай е бил предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем № 4808370/25.05.2023г, сключен между въззивника ищца в първоинстанционното производство и първия ответник „АКСЕС ФАЙНЕНС“, който иска е приет за основателен и е бил уважен от ПлРС. По отношение на вторият предявен обективно кумулативно съединен иск, за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция, сключен с втория ответник - „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, също съда приел за основателен.

На основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, съдът прогласил нищожността на Договор за паричен заем №11056188/14.06.2023г, сключен между К. Ц. - като заемател и „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД - като заемодател, както и на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, съдът прогласил нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №11056188/14.06.2023г., сключен между К. Ц. и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и определил размера на разноските, като се е мотивирал в решението си.