Решение № 202 от 26.05.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 202 гр. Карлово, 26.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20255320100153 по описа за 2025 година

Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК и чл. 55 от ЗЗД..

Ищецът - Д. Ц. Б. твърди, че на 27.06.2022г. е сключил Договор за потребителски кредит № 697338, по силата на който СИТИ КЕШ ООД му е предоставило в заем сумата от 800.00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.05% и ГПР от 48.16%. Съгласно погасителен план следвало да внесе 18 вноски, като сумата включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение, съгласно т. 6.1 от договора. Счита договора за нищожен, поради следните съображения:

Твърди, че договора съдържал нищожни неравноправни клаузи, както следва: ГЛП е 40.05%, като видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание договора следва да се обяви за нищожен. Съгласно установена съдебна практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, II г.о., Решение 1

№ 1270/09.01.2009г. по гр.д. № 5093/2007г. на ВКС, II г.о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр.д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 27.06.20 г. е била 10.00% (съответно трикратния й размер е бил - 30%). По този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД..

Твърди, че ГПР е 48.16%. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора;

Посочва, че съгласно т. 6.1 от Договор № 697338, заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.

Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в т.

6.2, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 1 614.76 лв.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Годишният процент на разходите, представлява така нареченото „оскъпяване“ 2 на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 48.16%, ГЛП е 40.05%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д.

№ 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит.

Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.

10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен 3 процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.

Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.

Посочва, че в решение № 228 от 21.01.2013г. по т. д. № 905/2011г., Т. К., II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката 4 освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.

Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от една трета от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по т. 6.2 от договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

5

Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, съгласно които, нищожна, поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС (Решение № 181/26.02.2015г. по дело № 4386/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и други), че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. В тази връзка посочва съдебна практика - Решение № 74 от 22.01.2020г. по гр.д. № 3507/2019г. на XI състав на Районен съд - Р.; Решение № 435 от 11.10.2023г. по гр.д. № 714/2023г. на Районен съд – К..