Решение № 3179 от 23.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3179 гр. София, 23.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100502454 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 13351/23.11.2022 г., постановено по гр. д. № 18238/22 г. по описа на Софийски районен съд, 28 състав, е уважен предявения от З. Р. Д. срещу „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 1449291834/28.10.2021г., поради нарушаване и заобикаляне на разпоредбите на чл. 26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и поради накърняване на добрите нрави.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство в който се излагат съображения за правилност на съдебното решение, поради което моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди 1 доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е действителността на Договор за предоставяне на гаранция № 1449291834/28.10.2021г., предвиждащ възнаграждение в полза на поръчителя в размер на 402 лева.

Настоящият състав приема за установено, че между ищцата и „Нет Кредит“ ООД /трето лице за настоящия спор/ е сключен договор за потребителски кредит № 202110281222100005/28.10.2021г. /л. 5 и от първоинстанционното дело/. По силата на този договор ищцата в качеството си на кредитополучател получила сума в размер на 500.00 лева при годишен лихвен процент от 38.75% /л. 7, стр. 2/, при срок на кредита до 29.04.2022г. като е следвала да върне сумата от 558.00 лева. В чл. 4, ал. 3 от договора за потребителски кредит е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключване на процесния договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора като банковата гаранция трябва да бъде за сума в размер на 558.00 лева със срок на валидност до 30.04.2022г.

С изготвения по делото доклад /л. 47/ първоинстанционният съд е отделил като и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните по делото е сключен договор за предоставяне на гаранция № 1449291834/28.10.2021г. /л. 10 и сл./. В чл. 1, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция е постигнато съгласие ответникът, в качеството си на гарант да издаде гаранция в полза на „Нет Кредит“ ООД за сума в размер на 558.00 лева като за целта ищцата следва да заплаща в полза на ответника месечно възнаграждение в размер от 67.00 лева на месец.

Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: въпреки че всеки един от посочените два договори формално да представляват самостоятелни договори, 2 двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на гаранция по кредита /без всякаква друга възможна алтернатива/ в срок до края на следващия ден от сключване на процесния договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за издаване на гаранцията, ведно с основното задължение по кредита. По изложените съображения съдебният състав намира, че по отношение преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД, както и ЗПК и ЗЗП, тъй като ищцата като физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

В разпоредбата на чл. 4 от процесния договор за предоставяне нагаранция /л. 10, стр.

2/ е предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищцата в месечен размер от по 67.00 лева /л. 10/ не постъпва в патримониума на „Кредит Гарант БГ“ ООД, а е уговорено като част от погасителната вноска, която кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя „Нет Кредит“ ООД по банкови сметки, които са идентични с посочените в договора за потребителски кредит /л. 5, стр. 2/. Съдът счита, че уговореното в чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция задължение /л. 10/ за заплащане на възнаграждение не поражда права и задължения за страните, тъй като накърнява добрите нрави и води до неговата нищожност.

Настоящият състав приема, че уговорено възнаграждение за предоставено поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят 3 трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Процесният договор за гаранция/поръчителство е лично обезпечение и разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в частност, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция следва да се включи в общия размер на ГПР.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай ГПР по договора е около максимално допустимия размер от 48 21 %, при ГЛП от 40.00%, но с включване на възнаграждението същият надхлвърля законосустановения максимум 50%.

Поради това и с оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на "скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.

Наред с гореизложеното, в т. 90 от Решение на СЕС по дело С-377/14 се приема, че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения/вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C-264/02, EU: C:2004: 127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C-76/10, EU: C:2010: 685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело С-42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да може да сравни 4 условията на отделните кредитни институции, като има данни какви задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе информирано решение услугите на коя да избере. В процесния договор е посочен единствено общ размер на ГПР, който е и некоректен, поради което несъмнено не е в съответствие с изискванията на ЗПК, а доколкото накърнява съществени права на потребителя, недействителността на договора на това основание е пропорционална санкция.

Въз основа на изложеното настоящият състав приема, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.