Решение № 263290 от 21.05.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....... гр. София, 21.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,

ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

Мл. съдия

ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 3188 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение от 15.01.2017 г. по гр. д. № 48225/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 45 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 07.01.2020 г. и с решение от 02.10.2020 г., е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Р.И.Р., ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 2950 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда от 19.06.2014 г. по НОХД № 9499/2013 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с решение № 1308 от 12.12.2014 г. по ВНОХД № 3974/2014 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, VI - и въззивен състав, ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до окончателното изплащане, сумата от 510,59 лв. - мораторна лихва върху горепосочената главница за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г., сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда от 19.06.2014 г. по НОХД № 9499/2013 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с решение № 1308 от 12.12.2014 г. по ВНОХД № 3974/2014 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, VI - и въззивен състав, ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до окончателно изплащане и сумата от 692,31 лв. - мораторна лихва върху горепосочената главница за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г., като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата 6000 лв., представляваща разликата над присъдените 4000 лв. до предявената сума от 10000 лв., а искът за мораторна лихва върху главницата за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата 1038,47 лв., представляваща разликата над уважените 692,31 лв. до предявената претенция от 1730,78 лв. за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г.

Осъдена е

Прокуратурата на Република България да заплати на Р.И.Р., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 635,87 лв., представляваща разноски в производството.

В законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца Р.И.Р., чрез адвокат В.С., срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над 4000 лв. до предявения размер от 10000 лв., ведно с лихватa за забава. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД), както и че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е неоснователно занижен и не съответства на действително прeтърпените вреди и на константната съдебна практика. Районният съд не е взел предвид всички обстоятелства по делото - продължителността на наказателното преследване и тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление от общ характер (за престъпление против личността), начина, по който обвинението се е отразило върху психиката и емоционалното състояние на ищеца - затворил се, престанал да се вижда с колеги и приятели, изпитвал страх от наказателна репресия, чувството на постоянен стрес, свързано с обвинението, провеждането на следствени действия и явяването в съд, провалената кариера и отнемането на законно притежаваното от ищеца оръжие, преместването му на по - нископлатена длъжност поради образуваното наказателно производство. Твърди се, че претърпените от ищеца вреди в личен и професионален план се установяват от показанията на свидетеля Т. (от тях се установява, че ищецът е заел по - нископлатена длъжност - пазач, невъоръжена охрана, не успял да заеме позицията регионален мениджър на фирмата, отнето му било оръжието), както и от представените писмени доказателства. Посочва се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е несправедлив и прекомерно занижен. Предвид изложеното се моли въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло исковете. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна - Прокуратура на Република България не взема становище в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК.

В законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника Прокуратурата на Република България срещу първоинстанционното решение в частите, с които са уважени исковете, с доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Сочи се, че не са налице основания за ангажиране отговорността на Прокуратурата, тъй като не са доказани претърпени от ищеца неимуществени вреди, за които по безспорен начин да е установено, че са в пряка причинно - следствена връзка единствено и само с процесното обвинение. Твърди се, че съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с принципа на чл. 52 ЗЗД, като не е отчел краткия срок на провеждане на наказателното производство (ищецът е привлечен в качеството на обвиняем на 10.02.2012 г., а на 24.05.2013 г. досъдебното производство е внесено в съда с обвинителен акт), факта, че делото е преминало през досъдебна и съдебна фази на две инстанции, че спрямо ищеца е била взета най - леката мярка за неотклонение „подписка“, не е налагана друга мярка за процесуална принуда, интензитета на извършените процесуално - следствени действия. Излага се, че паричното обезщетение за моралните вреди трябва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост определянето на обезщетение, по - голямо от необходимото за компенсиране на претърпените вреди.

Докато ищецът не е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем, същият не е търпял вреди. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил обстоятелства като „…чувство на притеснение, включително от снемане на полицейската му регистрация, фотографиране и дактилоскопиране“, за които действия Прокуратурата на Република България не следва да отговаря. Твърди се, че показанията на свидетеля Т. не следва да се ценят, тъй като няма преки наблюдения върху отношенията на ищеца със семейството му. Не е доказана негативна промяна в авторитета на ищеца пред близки и колеги, и в оценката на обществото. В тази връзка се сочи, че Прокуратурата не е разпространявала информация за образуваното и водено наказателно производство срещу ищеца и не следва да носи отговорност, ако то е станало обществено достояние и причина за злепоставянето му. Не са ангажирани доказателства за оценката на обществото преди повдигане на обвинението, за да се прецени налице ли е негативна промяна в същата, настъпила в резултат на обвинението. Твърдените от ищеца неимуществени вреди не следва да се репарират, тъй като не са установени по безспорен начин. Посочва се също, че районният съд не е отчел и икономическия стандарт на живот в страната към момента на търпене на вредите, установената съдебна практика по аналогични дела (включително тази на ЕСПЧ), както и че прекратяването на наказателното производство само по себе си дава морално обезщетение и компенсира до известна степен търпените страдания.

Във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди се излагат съображения, че в случая заплащането на адвокатски хонорар в размер над минимално определения не може да се третира като непосредствена вреда от незаконното обвинение. Уговарянето на възнаграждение над минималния размер е риск за страната и ако се приеме, че ответникът дължи имуществено обезщетение, то следва да е в размери, които са разумни, а не представляват санкция. За извършената полицейска регистрация не следва да се ангажира отговорността на въззивника (ответник), тъй като извършените разходи за снемане на тази регистрация в размер на 600 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение, не са пряк и непосредствен резултат от действия на органи на Прокуратурата на Република България. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне изцяло на предявените искове поради липса на основания за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, алтернативно за намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди като завишен и несъобразен с чл.

52 ЗЗД, съответно за намаляване размера и на присъдените от първоинстанционния съд разноски съразмерно с уважената част от иска.

Въззиваемата страна - Р.И.Р., чрез адвокат В.С., подава писмен отговор в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК, с който моли въззивната жалба на Прокуратурата на Република България да бъде оставена без уважение като неоснователна. Посочва, че срокът на наказателното производство не може да се приеме за кратък, взетата мярка за неотклонение, макар и лека, е по отношение на лице, което е невинно, наказателният процес е рефлектирал върху физическото и психическо здраве на ищеца, отразил се е негативно на служебното му положение, на общуването и осъществяването на социални контакти с близки и приятели. Посочва се, че злепоставянето пред семейство и приятели, подроненият авторитет на служебното място, тревогите от неоснователно заведеното наказателно производство, разпитите и провежданите следствени действия по време на досъдебното производство и съдебните заседания, са довели до влошаване психическото състояние на ищеца, изразяващо се в нарушение на съня, тревожност и необичайно безпокойство, липса на възможност за концентрация, чувство за безпомощност и социално отдръпване, качване на килограми. Обезщетението за неимуществени вреди е определено неправилно, но в занижен размер, като с оглед посочените обстоятелства исковата претенция следва да бъде уважена в пълен размер, а решението на първоинстанционния съд в обжалваната от Прокуратурата на Република България част - потвърдено.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните във въззивните жалби и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал.

1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми, поради което съдът дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби доводи за неправилност, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

Предявени за разглеждане са осъдителни искове за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице (чл. 4 ЗОДОВ и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС).