Определение № 3635 от 13.07.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3635 гр. Варна, 13.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501358 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 36025/08.07.2026 г. на Н. Н. И., чрез адв.

А. Д., срещу Определение № 6417/30.04.2026 г., постановено по гр.д. № 11005/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставена без уважение молба с вх. № 26586/02.04.2026 г. от адв. А. З. Д., в качеството му на процесуален представител на Н.

Н. И., за изменение на Решение № 1101/21.03.2026 г., постановено по гр.д. № 11005/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, 34 състав, в частта за разноските.

В частната жалба се поддържа, че предявените два иска с правно основание чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД защитават различни правни интереси, поради което адвокатското възнаграждение не следва да съвпада със сбора от цената на отделните искове, а за всеки да бъде присъдено отделно такова, съобразно материалния интерес поотделно, като се цитира съдебна практика в тази връзка.

Излага се подробен анализ на практиката на СЕС, като се навежда довод, че прекаленото стриктно прилагане на правилата за защита на конкуренцията по отношение на някои категории услуги водят до значително намаляване на качеството на предоставяната услуга, както и до икономически дисбаланс между ползите за потребителите от потенциалното намаление на цената и вредите, които те биха претърпели от по-ниското качество. Сочи се, че в адвокатската професия адвокатът е длъжен да осигури толкова приходи, които да покрият всичките му разходи и да формира някаква печалба, коята да му позволи да води достоен начин на живот.

Присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални, съставляват санкция за изправната страна, която не е дала повод с поведението си за предявяване на исковете в заявените от ищеца и неуважени от съда размери и вместо да възпират, те ще стимулират ищеца, който е монополист на пазара, да води срещу потребителите множество неоснователни искове и обратно ще възпре адвокатите да водят дела срещу тези дружества за бързи кредити, защото няма да има икономически смисъл от спечелването на делата, заради ниския размер на присъдените разнос. Минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъдат така уредени и присъждани, че да не допускат адвокатите да бъдат демотивирани да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица. Подобно драстично намаляване на размера на 1 адвокатското възнаграждение ще има като ефект както осъществяване на некачествено правосъдие, така и изкривяване на конкуренцията, която ще се осъществява само на база най-ниска цена, каквато не е целата на разпоредбата на чл. 101 ДФЕС. Акцентира се върху обстоятелството, че съединяването на искове е правна възможност за ищеца, но не и негово задължение, както и че макар и ищецът да е в множество правоотношения с ответника във връзка със сключени договори за кредит между тях, то не се касае за едно субективно право. Претенциите в този смисъл са различни, липсва идентитет относно правното им основание, макар и при наличие на идентитет на страните в правоотношенията, поради което не е налице твърдяната от ответника недобросъвестност. Моли се за отмяна на обжалваното определение, съотв. за изменение на решението в частта за разноските, като се присъди пълният размер на претендираното адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на частната жалба от насрещните страни – „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Производството по гр.д. № 11005/2025 г. по описа на Районен съд – Варна е образувано по предявени от Н. Н. И. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 4819376 от 07.06.2023 г., като противоречащ на закона, и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 506,91 евро – платена без основание сума за договорна лихва и възнаграждение за гаранция по нищожни договори за паричен заем и предоставяне на гаранция с номера 4819376 от 07.06.2023 г., както и срещу „Файненшъл България“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД да бъде прогласена нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4819376 от 07.06.2023 г., поради липса на основание.

В исковата молба са наведени твърдения, че по силата на Договор за паричен заем № 4819376 от 07.06.2023 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило в заем на ищцата сумата от 2000 лв., при фиксиран ГЛП от 35% и ГПР от 40,54%. В чл. 4 от договора било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора съответно обезпечение. С оглед на това ищцата е сключила договор за предоставяне на гаранция от 07.06.2023 г. с посочено от заемодателя лице – втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, съгласно който се задължила да заплати възнаграждение на дружеството в размер на 826,87 лв., платимо на погасителни вноски. Поддържа се, че платеното на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по процесния договор възлиза на 2991,44 лв. Изложени са доводи за нищожност на договора за кредит поради противоречието му с изискванията на ЗПК, а доколкото договорът за кредит и договорът за гаранция са функционално свързани, то последният също се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предвид нищожността на договора за заем, ищцата дължи единствено чистата главница по договора – сумата от 2000 лв., като останалата платена сума от 991,44 лв. е платена без основание на първия ответник.

След постъпването на отговори на исковата молба от ответниците „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК, с които 2 предявените искове са оспорени и е релевирано мотивирано възражение за прекомерност за адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца, с Определение № 1455/27.01.2026 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 26.02.2026 г., като преди същото страните са депозирали молби по хода на делото с изявления за разглеждането му в тяхно отсъствие. Ищцата е представила списък по чл. 80 ГПК за претендираното адвокатско възнаграждение на предоставилия й безплатна правна помощ процесуален представител по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както следва: по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК срещу първия ответник в размер на 367,64 евро, по иска с право основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД срещу втория ответник – 245,49 евро, както и по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу първия ответник – 245,49 евро. Представено е и доказатество за регистрацията на адв. А. Д. по ЗДДС. От страна на ответниците е претендирано юрисконсултско възнаграждение в размер на по 360 лв. за всеки.

В проведеното на 26.02.2026 г. открито съдебно заседание процесуалните представители на страните не са се явили, съдът е приел за окончателен изготвения проект на доклад на делото и е приел като доказателства по делото представените от страните писмени документи.

С постановеното по делото Решение № 1101/21.03.2026 г. са уважени предявените от ищцата искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Районният съд е приел за основателно направено от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата, като е счел, че в полза на адв. А. Д. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 864 лв. с ДДС (по 360 лв. без ДДС по исковете срещу всеки един от ответниците), равняващи се на 441,76 евро, платимо по равно от ответниците – по 220,78 евро.

Ищцовата страна, чрез упълномощения й процесуален представител, е депозирала молба с вх. № 26586/02.04.2026 г., с която е отправено искане за изменение на така постановеното решение в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като присъденият размер за адвокатско възнаграждение на ищеца бъде увеличен до претендирания пълен размер от 858,62 евро. Изложени са аргументи, идентични на посочените в частната жалба, инициирала настоящото въззивно производство.

След срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответните страни са подали отговори на молбата по чл. 248 ГПК, с които са изразили становище за нейната неоснователност.

С обжалваното Определение № 6417/30.04.2026 г., постановено по гр.д. № 11005/2025 г. по описа на Районен съд – Варна молбата на ищеца е оставена без уважение, като съдът е приел, разглежданият казус не се отличава с правна сложност, подобни претенции не са изолирани и по тях е налице непротиворечива съдебна практика, не е налице и фактическа сложност, а фактът, че предмет на делото са били повече от една претенции не обуславя извод, че размера на възнаграждението следва да бъде определен за всеки иск поотделно.

При така констатираните обстоятелства досежно основателността на частната жалба въззивният съд намира следното:

Безспорно в настоящият случай ищцата е била представлявана от адвокат по реда на чл. 38 ЗА. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Ал. 5 на същата разпоредба предвижда, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно 3 съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл.

36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.

В тази връзка настоящият състав съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.

633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗА, с фиксираните в Наредба № 1/09.07.04 г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер.