Решение № 559 от 02.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 559 гр. София, 02.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100608 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. П. К., починала на 20.01.2024г., заместена от нейната дъщеря М. Т. Ш., чрез адв. С. Д. срещу Решение №1397/15.11.2023г. по в.гр.д.

№2164/2023г. по описа на ОС – Пловдив, потвърждаващо първоинстанционното решение на ПРС, с което предявеният от Н. П. К. иск за признаване за установено по отношение на [община], че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв.м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него на основание давностно владение по чл. 79 от ЗС, упражнявано в периода от 1957г. до подаването на исковата молба през 2023г., е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателката счита решението за очевидно неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, и в противоречие с трайно установената практиката на ВКС. Моли за отмяната му и постановяване на друго, с което предявеният от нея иск бъде уважен, както и да за присъждане на разноски на осн. чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответната [община], чрез юрисконсулт Г., с депозирания писмен отговор оспорва жалбата.

Счита, че въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, касаещи спорното право, обсъдил е всички събрани по делото доказателства, както и всички релевантни доводи и възражения на страните. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

С определение №1754 от 10.04.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса:

„Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да 1 извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае за приложение на императивна материалноправна норма?“ поради съмнение дали произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е в противоречие с ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. и посочените от касатора решение №18 от 28.01.2019г. на ВКС по гр. д. №978/2018г. и решение №23 от 2.02.2016г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015г.

По основанието за допускане до касация:

В Решение № 23 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г., IV г. о., ГК се приема, че изхождайки от принципите на диспозитивното начало и равенството на страните, съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува.

Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права.

В Решение № 18 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 978/2018 г., се посочва, че когато установява истината по делото, съдът същевременно следва да осигури спазването на принципите за диспозитивното и служебното начало, както и принципът за равенството на страните в процеса. Със своите действия съдът не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада, тъй като по този начин е възможно да превиши служебното начало и да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните, както и да препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да ангажират доказателства. Посочено е, че въззивният съд не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните - решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о.

Предвид цитираната практика, която се споделя от настоящия състав, на допуснатия до касационно обжалване въпрос следва да се отговори, че не е допустимо при липсата на въведени във въззивната жалба оплаквания, съдът да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, след като не се касае за приложение на императивна материалноправна норма. При преценка основателността на доводите и възраженията на страните, съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила /в този см. решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013г./. Съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения /решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г./.

По съществото на касационната жалба:

Първоинстанционното производство е образувано по установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от Н. П. К. за признаване за установено по отношение на ответника - [община], че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв.м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него, на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1957г. до подаването на исковата молба през 2023г.

Ответната [община] оспорва предявения иск, като твърди, че е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОС вр. с пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, като за имота е съставен Акт за частна общинска собственост [№]01.09.2010г., вписан в Служба по вписванията – П. с вх.рег. № 20496/15.09.2010г. На следващо място предвид факта, че се 2 касае за първоначална държавна, а в последствие –общинска собственост, се позовава и на забраната за придобиване по давност на тази категория имоти.

От фактическа страна е прието, че ищцата не може да се легитимира като собственик въз основа на договора с нотариална заверка на подписите, с който на 1.08.1957г. брат Н. П. К. и съпругът Т. Д. К. закупуват от К. Т. Г. къща, състояща се от две стаи и кухня /застроено място около 40 кв.м./ и дворно място от около 350 кв.м., находящи се в [населено място], [улица].

За да отхвърли предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че ищцата не е могла да придобие по давност процесното дворно място предвид съществуващия мораториум за придобиване по давност на държавна/общинска собственост и тъй като не е установила да го е владяла 10 години след влизане в сила на Решение № 3/24.02.2022г. Обн., ДВ, бр.18 от 4 март 2022г. на Конституционния съд, с което се обявява за противоконституционна разпоредбата на §1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че Н. К. не е доказала да е стопанисвала двора като собствен, тъй като от показанията на свидетелите не може да се направи категоричен извод за упражнявано от нея владение със съзнанието за своене и периода му. Счел е за установено, че тя е живяла в къщата на [улица], поддържала е насаждения в двора и същият е ограден, но е изложил, че упражняването на фактическа власт не води автоматично до извод за своене, както и, че ищцата не е доказала наличието на уговорка с брат й, според която единствено тя ще живее и владее поземления имот. Приел е за недоказано също, че Н. К. е демонстрирала своене по отношение на поземления имот спрямо всяко трето лице, включително срещу брат й и бившия й съпруг – купувачи по договора за покупко-продажба през 1957г. Доколкото по делото не било установено поземленият имот да е бил собственост на физическо лице, въззивният съд е приел, че по силата на разпоредбите на Закона за общинската собственост имотът е преминал в патримониума на общината, за което е съставен и съответният акт за частна общинска собственост. По тези съображения е отхвърлил като неоснователен предявеният установителен иск.

Предвид отговора на допуснатия до касационното обжалване въпрос, въззивното решение се явява постановено в нарушение на процесуалните правила поради излагането на аргументи във връзка с факти, които не са били спорни между страните и обсъждането на съображения, които не са били наведени своевременно от ответната страна. Допуснатото нарушение на процесуалните правила е основание за касиране на въззивното решение на основание чл.

280, ал.1, т.1 ГПК и разглеждане на спора по същество от ВКС.

Ищцата предявява срещу [община] иск за собственост на дворно място, ведно с жилищна и помощна сграда, находящи се на [улица] [населено място], позовавайки се на придобивна давност, считано от датата на сключен предварителен договор за продажба от 01.08.1957г.

С отговора на исковата молба, ответникът твърди, че се легитимира като собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОС вр. с пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, като се позовава и на забраната да се придобива по давност имот - държавна собственост по чл. 86 ЗС и на мораториума, въведен с § 1 ЗД ЗДС ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г. и последващите му продължения до 31.12.2022г.

При тези своевременно наведени възражения, на първо място следва да се съобрази, че съставеният акт за частна общинска собственост, с който имотът е актуван като общински на осн. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС не легитимира ответника като собственик. Посочването на това общо нормативно основание за трансформиране на държавната собственост в общинска в акта за общинска собственост не може да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОС. При липсата на доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за 3 частна държавна собственост не е в състояние да легитимира общината като собственик на процесния имот /Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 477/12 г. на II г. о./. В константната практика на ВКС /решение № 321/14.10.11 г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. № 643/11 г. на ВКС, I ГО/ се приема, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. В хипотезата на чл. 6 от Закона за собствеността /в редакцията от 1951г./, държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, ЗКИР, ЗСПЗЗ. Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 ЗС./ Решение № 8 от 11.02.2014г. на ВКС по гр. д. № 4244/2013г./.

Изводът на въззивния съд, че не се установява имотът да е бил собственост на физическо лице към момента на влизане в сила на чл. 6 от ЗС / обн. 16.11.1951г./ не кореспондира на доказателствата по делото. Ответникът е представил извадка от регистър на поземлените към 1954г., видно от който за собственик на имота е бил записан К. А. Г. /продавача по предварителния договор/, който е задраскан, като на следващия ред е записан Н. К. – по договор за продажба от 1957г. В разписния лист към проекта за дворищна регулация към 1967г. на Младежки хълм /стр. 42 от първ. дело/ за имот по плана №10 – двор е видно, че името на Н. К. е бил вписано като собственик, впоследствие -задраскано и вписано името на М. Т. Ш. – с отбелязване „само на ПЖ и ПС“, задраскана и вписана [община].