Решение № 49 от 28.02.2019, Районен съд - Свиленград

Р

Е Ш Е Н И Е гр. Свиленград, 28.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РС

Свиленград, граждански състав, в публично заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

СЪДИЯ:

РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА при участието на секретаря Т.Т., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 425 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД от „Т.” ЕООД срещу „Х.Б.” АД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 5616,86 лв., представляваща стойността на продадени билети на превозвача „Т.” ЕООД след прихващане на дължимото възнаграждение за продажба на билети съгласно Договор от 20.01.2009 г. за предоставяне на автогарови услуги и Анекс № 1 от 16.09.2013 г. към него и фактури № **********/31.10.2017 г., № **********/30.11.2017 г., № **********/30.12.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 26.04.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 3875/30.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6689/2018 г. на РС Пловдив.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор от 20.01.2009 г. за предоставяне на автогарови услуги, по силата на който ответникът се задължил срещу възнаграждение да продава билети за осъществявани курсове от ищеца в Автогара „Родопи” в гр.

Пловдив. Съгласно постигнатата между страните уговорка на база издадените от ищеца фактури ответникът следвало да заплаща стойността на продадените билети всеки месец. Поддържа, че от тази сума ответникът трябвало да прихваща дължимото от ищеца възнаграждение за услугата по продажба на билети. В случая остатъкът по фактурите, представляващ стойността на продадените билети след извършено прихващане на задължението на ищеца, следвало да бъде заплатен от ответника. Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по следните фактури:

1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на стойност 3194 лв., като след прихващане на сумата от 550,70 лв. и извършено погасяване, дължимият остатък възлизал на 1057,33 лв.

2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на стойност 2664,50 лв., като след прихващане със сумата от 511,22 лв., неплатеният остатък възлизал на 2153,28 лв.

3. Фактура № **********/30.12.2017 г. на стойност 2891 лв., като след прихващане със сумата от 484,75 лв., неплатеният остатък възлизал на 2406,25 лв.

Посочено е, че неплатеното задължение било в размер на 5616,86 лв. Твърди, че въз основа на подадено от него заявление било образувано ч. гр. д. № 6689/2018 г. по описа на РС Пловдив, като била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за претендираните суми, срещу която постъпило възражение по чл. 414 ГПК от ответника. Поради това за ищеца бил налице правен интерес да предяви установителен иск за съществуването на вземането си по издадената заповед за изпълнение. По изложените съображения моли да бъде уважен така предявеният иск.

В открито съдебно заседание, проведено на 07.11.2018 г., съдът е приел за разглеждане в настоящото производство въведеното в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК от ответника възражение за прихващане със сумата от 5100 лв., представляваща начислени неустойки за неизпълнение от страна на ищеца на договорното му задължение да не продава билети от начална спирка Автогара „Родопи”.

Ответникът изразява становище, че вземането на ищеца било погасено в резултат на заявеното от него прихващане с насрещното му вземане за неустойка. Поради това моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:

От приложеното ч. гр. д. № 6689/2018 г. по описа на РС Пловдив се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед № 3875/30.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против ответника за сумата от 5616,86 лв., представляваща сбор от неплатени главници по фактури за периода от 01.10.2017 г. до 31.12.2017 г., произтичащи от сключен между страните Договор за предоставяне на автогарови услуги от 20.01.2009 г. и

Анекс № 1 към него от 16.09.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.04.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 112,33 лв. – разноски по делото за държавна такса и 600 лв. – за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът е депозирал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.

От

Договор за предоставяне на автогарови услуги от

20.01.2009 г. и Анекс № 1 от 16.09.2013 г. се установява, че страните са постигнали съгласие ответникът да предостави на ищеца сектор № 7 от Автогара „Родопи” за извършване на обществен превоз на пътници по автобусна линия Пловдив – Харманли с право на престой на МПС на сектора не повече от 15 минути преди часа на тръгване и не повече от 2 минути след него. По силата на този договор ответникът се е задължил да извършва предварителна и текуща продажба на билети за извършваните от ищеца курсове, като за тази услуга ищецът дължи комисиона в размер на 5 % от общата стойност на продадените билети през съответния календарен месец. Също така ищецът е поел задължение да заплаща на ответника възнаграждение за ползването както на сектора на Автогара „Родопи”, така и на охраняемата паркингова зона за превозни средства. Страните са уговорили всяка една от тях да издава данъчна фактура за своето вземане към другата: ищецът – за вземането си от ответника за продадени билети, а ответникът – за комисионата за продажба на билети и възнагражденията за ползване на автогарата. В договора е посочено, че насрещните вземания се погасяват чрез прихващане до размера на по-малкото от тях, като страната, която дължи остатък, е длъжна да го заплати на другата в седемдневен срок от издаването на данъчната фактура. Договорът е с срок на действие за една година, считано от 20.01.2009 г. Ако един месец преди изтичането му никоя от страните не уведомяла другата, че счита договора за прекратен, действието му продължавало автоматично за срок от още една година.

По делото са представени три броя фактури, издадени от ищцовото дружество, подписани и от представител на ответника, за продадени билети за превоз на пътници по линията Пловдив – Харманли през месеците октомври, ноември и декември 2017 г., както следва:

1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на стойност 3194 лв.;

2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на стойност 2664,50 лв.;

3. Фактура № **********/30.12.2017 г. на стойност 2891 лв.

От заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема като обективно и компетентно изготвено, се изяснява, че ищецът бил издал и осчетоводил горепосочените три броя фактури на обща стойност 8749,50 лв. Вещото лице е установило, че тези фактури са осчетоводени и от ответното дружество. За същия този период ответникът бил издал за задължения на ищеца следните фактури:

1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на стойност 550,30 лв.;

2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на стойност 511,22 лв.;

3. Фактура № **********/31.12.2017 г. на стойност 484,75 лв.

При извършената проверка в счетоводствата на двете дружества експертът е установил, че по издадената от ищеца фактура № **********/31.10.2017 г. ответникът бил заплатил сумата от 1372,05 лв., а по останалите два броя фактури не били извършвани плащания. В заключение е посочено, че размерът на дълга на ответника след извършване на уговореното в договора прихващане и приспадане на плащането е в общ размер на 5831,18 лв., разпределен по фактури, както следва:

1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на стойност 1271,65 лв.;

2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на стойност 2153,28 лв.;

3. Фактура № **********/30.12.2017 г. на стойност 2406,25 лв.

Като съобрази гореизложеното, съдът намира, че с полагането на подпис върху процесните фактури и осчетоводяването им ответникът е признал, че е продал билети за извършваните от ищеца курсове по линията Пловдив – Харманли за периода м. октомври – м. декември 2017 г. на обща стойност 8749,50 лв. Този факт не се оспорва от ответното дружество. Поради това и като взе предвид заключението на съдебно-икономическата експертиза, съдът намира, че е налице изискуемо и ликвидно задължение на ответника към ищеца за заплащане на претендираната в настоящото производство сума в размер на 5616,86 лв., представляваща неплатен остатък от продадени билети на превозвача „Т.” ЕООД. Ето защо, съдът счита, че предявеният установителен иск е основателен и доказан.

Предвид установяването по безспорен начин на дължимостта на главното вземане, за което не е налице и спор между страните, съдът следва да разгледа и защитното възражение на ответника за прихващане на задължението му с твърдяното вземане за начислена неустойка в размер на 5100 лв.

По възражението за прихващане с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:

От Договор за предоставяне на автогарови услуги от 02.01.2018 г. се установява, че ответното дружество е предоставило на ищеца сектор № 7 от Автогара „Родопи” за извършване на обществен превоз на пътници по линията Пловдив – Харманли. В чл.

9 от договора е посочено, че в случай на неизпълнение на задълженията на ищеца превозвач, установени в т. 5 от п. 3 до п. 13 от Общите условия, последният дължи неустойка в размер на 100 лв. за всяко отделно нарушение. Нарушенията се установявали с констативен протокол, изготвен от ответника, и подписан от двама свидетели и от съставителя. При повторно неизпълнение на същото задължение, извършено в срок от три месеца от предходното, е уговорено заплащане на неустойка в размер на 200 лв. В договора е посочено, че с подписването му превозвачът декларира, че е получил и приел Общите условия на „Х.Б.” АД по договорите за предоставяне на автогарови услуги от

03.2014 г.

Представени са и Общи условия на „Х.Б.”

АД, от които се установява, че ответникът се е задължил да предоставя комплексни автогарови услуги на лицензирани превозвачи, на които е възложено с договори обслужването на автобусни линии, в чийто маршрут се включват автогари, собственост на „Х.Б.” АД. В т. 3 е посочено, че за превозвача и неговите пътници ответникът следвало да осигури билетни каси за предварителна и текуща продажба на билети от 6:00 часа до 20:00/21:00 часа. В т. 5 са формулирани задълженията на превозвачите, като в п.

10 е въведена забрана да продават билети от начална спирка – автогарата.

Представени са 26 броя протоколи, съставени в периода 20.02.2018 г. – 10.04.2018 г., от представители на ответника „Х.Б.” АД. В тях е посочено, че е извършена проверка на автобус на превозвача „Т.” ЕООД, пътуващ по направление Пловдив – Харманли. Във всеки един от протоколите е посочен брой таксувани от шофьора пътници. Единствено първият протокол от 20.02.2018 г. е подписан от служител на превозвача „Т.” ЕООД. В останалите протоколи е отбелязано, че водачът не е допуснал представителите на ответника до автобуса и е отказал да подпише протокола.

За установяване на обстоятелството, че ищецът е нарушил задължението си съгласно ОУ да не продава билети от начална спирка Автогара „Родопи”, са разпитани от страна на ответника свидетелите Л.С.и Д.М.– служители в ответното дружество. Съдът намира, че показанията им следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни и обективни. Свидетелят Л.С.е разказал, че от изпълнителния директор на ответното дружество му било възложено да проверява дали се продават билети на фирма „Т.” ЕООД от касата на автогарата или в автобуса. В изпълнение на служебните си задължения обикновено той заедно с другия свидетел Д.М.минавали десет минути преди тръгването на автобуса покрай касите на автогарата, откъдето получавали информация, че не са продадени билети на превозвача „Т.” ЕООД. След това отивали на сектора, където бил спрял автобусът. Свидетелят С. е изяснил, че само първия път шофьорът подписал протокола. След това водачите отказвали да ги допуснат до автобуса.