Решение № 337 от 29.05.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 337 гр. София, 29.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Красимира Г. Г.а като разгледа докладваното от Тодор Тодоров Въззивно търговско дело № 20231001000207 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

С решение № 1406 от 08.12.2022г., постановено по т.д. № 986/2022г. по описа на СГС, Търговско отделение,VI - 8 състав е признато за установено по иск с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 от ТЗ, предявен от „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./, ЕИК 115282122 против „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175075249, че вземането на „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ в общ размер на 402 331,56 лв. по Договор за финансов лизинг № 430300011 (променен с нов номер на договор за финансов лизинг № 430300043), сключен на 21.05.2007г., представляващо падежирали вноски, а именно от вноска с падеж 19.10.2014г. в размер на 33 134,11 лв. до вноска с падеж 18.05.2015г., включено в списък на приетите от синдика вземания, обявен в Търговския регистър на 22.07.2020г. по партидата на длъжника „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ и по отношение на което е оставено без уважение възражението на длъжника с Определение от 16.05.2022г., постановено по т.д. № 2784/2017г. по описа на СГС, ТО, VI – 18 състав не съществува. Със същото решение на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 4 023,32 лв. и случай на служебно издаване на изпълнителен лист държавна такса в размер на 5,00 лв.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника в производството „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с оплаквания за неправилност, поради 1 нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост.

Твърди, че за да уважи предявения иск, първоинстанционния съд е приел, че вземането на „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД не е предявено в преклузивния срок по чл. 688, ал. 1 от ТЗ.

Излага, че в изготвения по делото доклад с определение № 2367 от 21.07.2022г., с който съдът е разпределил доказателствената тежест, липсват указания към ответника, че последният следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че вземанията са предявени в законоустановения срок по чл. 688, ал. 1 от ТЗ, като същевременно е уважил отрицателния установителен иск, точно на това основание. В този смисъл твърди, че като не е дал изрични указания относно доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че процесните вземания са предявени в срок, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е уважил иска именно на това основание. Поддържа, че датата на предявяване на вземането в производството по несъстоятелност е установена от съда по несъстоятелността, както и от първоинстанционния съд, който е обсъдил писмените доказателства, който обаче са тълкувани превратно и изцяло в полза на несъстоятелния ищец. Излага, че вземането е предявено с изпратено писмо с вх.

№ 146370/26.11.2019г. на СГС, но последното в действителност е предявено на дата 26.09.2019г. с товарителница № CL0000820620, но по погрешка е изпратено с други книжа по гр.д. № 1316/2019г., I – 9 състав, което е удостоверено и от съдията – докладчик по посоченото дело с разпореждане от 26.11.2019г., като изрично в разпореждането е посочено, че молбата за предявяване на вземането на „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД се намира в пощенски плик, постъпил наред с други документи по гр.д. № 1316/2019г., I – 9 състав.

Счита, че направеното официално удостоверяване с разпореждането от 26.11.2019г. на съдията – докладчик по гр.д. № 1316/2019г. е достатъчно доказателство да се приеме, че вземането е предявено в срок. Твърди, че с решение № 1220/ 04.07.2019г., с което е открито производство по несъстоятелност по отношение на ищеца - „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./, влязло в законна сила на 26.03.2021г. е прието, че „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД има качеството на кредитор по отношение на „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./, с вземане произтичащо от търговска сделка в общ размер на 402 331,56 лв. по договор за финансов лизинг № 430300011 (променен с нов номер на договор за финансов лизинг № 430300043), сключен на 21.05.2007г. представляващо падежирали вноски, а именно от вноска с падеж 19.10.2014г. в размер на 33 134,11 лв. до вноска с падеж 18.05.2015г., като последното не е погасено по давност, нито договорът за финансов лизинг е нищожна сделка. В този смисъл твърди, че на основание чл. 297 от ГПК първоинстанционният съд е следвало да зачете силата на пресъдено нещо на постановеното решение. Отделно от горното твърди, че между страните е налице и влязло в сила решение № 1116 от 10.05.2019г., постановено по т.д. № 1552/2018г. на САС, ТО, 3 състав, в което са изложени мотиви за валидността на договора за финансов лизинг и неговото прекратяване, респективно относно вземанията на „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД по договора за финансов лизинг, което отново е задължително както за съда, който го е постановил, така и за всички останали съдилища по силата на чл. 297 от ГПК. Моли да бъде отменено постановеното решение и да бъде отхвърлен като неоснователен така предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.

2

В срока по чл.263 ГПК ищецът в първата инстанция „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ е подал писмен отговор, в който излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. Моли съда да потвърди решението като законосъобразно и правилно.

Синдикът на „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ – А. Л. В., участващ в производството на основание чл. 694, ал. 4 от ТЗ не изразява становище по така депозираната въззивна жалба.

С въззивната жалба са направени доказателствени искания, като в проведеното пред настоящата съдебна инстанция открито съдебно заседание, последните са частично уважени, като е прието за послужване гр.д. № 1316/2019г. по описа на СГС, I – 9 състав, а исканията на въззивника в останалата част са оставени без уважение – за събиране на гласни доказателства, като неотносими и за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза, като преклудирани.

Софийският апелативен съд, преценявайки събраните по делото доказателства, по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и при спазване на чл. 269, изр. 2 от ГПК, приема за установено и доказано от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл.259, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

Производството пред първостепенния съд е образувано по предявен в срока по чл.

694, ал. 6 ТЗ от „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ отрицателен установителен иск на основание чл.

694, ал. 1, т. 1 ТЗ, след като с определение по чл. 692, ал. 4, предл. второ ТЗ на съда по несъстоятелността е оставено без уважение възражението на длъжника, подадено в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, срещу: предявено вземане в размер на 402 331,56 лв. по Договор за финансов лизинг № 430300011 (променен с нов номер на договор за финансов лизинг № 430300043), сключен на 21.05.2007г., между „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД (с предишно наименование „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД) и „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД, представляващо падежирали вноски, а именно от вноска с падеж 19.10.2014г. в размер на 33 134,11 лв. до вноска с падеж 18.05.2015г., включено в списък на приетите от синдика вземания, обявен в Търговския регистър на 22.07.2020г. по партидата на длъжника „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./

Ищецът „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ твърди, че е длъжник в производството по несъстоятелност, открито с решение по търговско дело № 2784/2017 г. на СГС, ТО, VI-18 състав. Твърди, че в списъка на приетите вземания, предявени на основание чл. 688, ал. 1 от ТЗ, обявен в Търговския регистър на 22.07.2020 г., са включени предявените от „ХАРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД (с предишно наименование „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД) вземания в общ размер на 402 331,56 лева по Договор за финансов лизинг № 430300011 (променен с нов номер на договор за финансов лизинг № 430300043), сключен на 21.05.2007г., представляващи падежирали вноски, а именно от вноска с падеж: 19.10.2014 г. в размер на 33 134,11 лева до вноска с падеж 18.05.2015 г. Твърди, че в срок е направил възражение с вх. № 74572/24.07.2020 г. пред съда по несъстоятелността, което е оставено 3 без уважение с Определение от 16.05.2022 г., постановено по търговско дело № 2784/2017 г. по описа на СГС, ТО, VI-18 състав, обявено в Търговския регистър на 17.05.2022 г. Твърди, че поради това за него е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск.

Поради това счита, че за него бил налице правен интерес за установяване с иск по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ несъществуването на така приетите вземания на ответника като оспорването им се основава на следните обстоятелства:

Твърди, че гореописаните вземания на ответника са погасени по давност с изтичането на тригодишната давност по чл. 111, б. “в” от ЗЗД, изтекла на 18.05.2018 г. и за последната вноска. Твърди, че по отношение на тези вземания е изтекла дори и общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Твърди, че молбата за предявяване на вземанията е депозирана след изтичането на този срок. Твърди, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност, предявена на 28.09.2017 г., прекъсва давността, но само по отношение на вземанията, които молителят е посочил в същата молба като основание за откриване на производството. Твърди, че в случая в молбата по чл. 625 от ТЗ не фигурират вземания за падежирали вноски от 19.10.2014 г. до 18.05.2015 г. в размер на 402 331,56 лева, поради което давността по отношение на същите не е прекъсната. Ищецът твърди, че вземанията се основават на Договор за финансов лизинг № 430300011 (променен с нов номер ДФЛ № 430300033 и последващ номер ДФЛ № 430300043), сключен на 21.05.2007 г., относно лизингов обект № 1 в гр. София, Столична община, ул. “Прохлада“ № 6 (УПИ и сградата в него), и лизингов обект № 2 в гр. Пловдив, ул. “Княз Церетелев“ № 11 (УПИ и сградата в него), който е нищожен и не поражда правни последици. Твърди, че с влязло в сила Решение № 65/21.02.2018 г. по т.д. № 660/2017 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, недопуснато до касационно обжалване с определение № 264/21.05.2019 г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О., е прогласен за нищожен нотариален акт за продажба на имоти № 46 от 12.06.2007 г., по силата на който ответникът е придобил лизингов обект, находящ се в гр. Пловдив, ул. “Княз Церетелев“ № 11 (УПИ и сградата в него). Твърди, че след като кредиторът не е станал собственик на обекта и в момента не е собственик, то същият не може да го предостави за ползване на „ТИБЕРИЙ 2000“ ООД /н./ под формата на финансов лизинг.

Твърди, че договорът за лизинг е нищожен поради противоречие със закона - чл. 342, ал. 2 от ТЗ, тъй като лизинговият обект не е придобит от трето лице, а от самия лизингополучател, съгласно нотариалния акт от 2007 г., обявен за нищожен с гореописаното съдебно решение. Твърди, че това касае и обекта в гр. София, тъй като съгласно анекси от 21.05.2007 г. и 13.12.2007 г. към договора тези обекти не са придобити от трето лице съгласно чл. 342, ал. 2 от ТЗ, а са изградени от лизингодателя посредством договор за строителство, възложено на лизингополучателя.

Твърди, че договорът за лизинг е нищожен поради противоречие с добрите нрави.

Същият предвижда прехвърляне на правото на собственост на недвижимия имот в гр.

Пловдив, чиято пазарна стойност към 2007 г. е около 3 400 000 евро, за сумата от 1 620 000 евро, а имотът в гр. София с РЗП от 3 520 кв.м. и пазарни цени в кв. Бояна от около 1 700 – 1 4

900 евро за 1 кв.м. да се получат 200 000 евро и да се възпрепятства възможността на ищцовото дружество да реализира продажбите от строителството на сградата в този имот.

Сочи, че това води до неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата страна.

Твърди, че договорът за финансов лизинг е нищожен поради липса на основание, тъй като целта на такива договори е лизингополучателят да получи ползването на лизинговия обект и евентуално възможността да придобие същия в края на договора. Сочи, че в случая не се постига тази цел, след като лизингополучателят е вече собственик на имота. Сочи, че представените с исковата молба анекси и договор за строителство водят до извод, че страните не търсят като последица ползването на лизингов обект № 1 и неговото придобиване, а целят осигуряване на финансиране на строителството на обекта, както и обезпечаването на това финансиране. Сочи, че поради това договорът за финансов лизинг няма основание и е нищожен.