Определение № 163 от 20.01.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 163 гр. София, 20.01.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20261000500094 по описа за 2026 година эээ

Производство по чл.274 ал.2 ГПК вр.чл.72 ал.3 ЗС.

Производството по делото е образувано по подадена частна жалба от В. Р. А. срещу Определение № 375/16.05.2025г. постановено по в.ч.гр.д. № 205/2025 год. на ОС Монтана, с което съдът е оставил без разглеждане като недопустима подадената от него частна жалба срещу Определение № 289/28.02.2025г. по гр.д. № 1568/2024г. по описа на РС Лом в частта, в която съдът е оставил без разглеждане направеното от частния жалбоподател с насрещна искова молба възражение за „право на задържане“ до плащане на вземането, което се претендира поради липса на правен интерес и е прекратил производството в тази му част.

Въззивният съд е изложил мотиви в насока, че определението, с което съдът се произнася за приемане, респ. отказ да бъде прието за съвместно разглеждане възражение за задържане не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Доколкото обжалваното първоинстанционно определение не е от категорията на преграждащите по-нататъшното развитие на делото, нито е предвидена изрично неговата обжалваемост, контролът за законосъобразност върху този акт се осъществява чрез обжалване на постановеното по делото решение.

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Производството по гр.д. № 1568/2024г. по описа на РС Лом е образувано по предявен от М.

М. Н. срещу В. Р. А. иск с правно основание чл.59 ЗЗД – за заплащане сумата от 9000 лв., представляваща по 250 лв. месечно за периода 10.07.2021 – 10.07.2024г. – обезщетение за ползване без основание на недвижим имот, търговски обект в с. Станево, обл. Монтана, 1 собственост на ищцата. В срока за отговор по чл. 131 ГПК В. А. е предявил насрещен иск с правно основание чл.74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС – за осъждане на първоначалния ищец да му запрати сумата от общо 14 939 лв. – разноски за опазване и съхранение на сградата, извършени с нейно знание и непротивопоставяне. С насрещната искова молба са въведени едновременно възражение за прихващане и искане за признаване „право на задържане“ на недвижимия имот – до запращане на подобренията/необходими разноски. В определението за насрочване по делото за първото открито съдебно заседание, първоинстанционният съд е оставил без разглеждане направеното „възражение за задържане“ и е прекратил производството в тази му част.

Предмет на обжалване е определение № 375/16.05.2025г. постановено по в.ч.гр.д. № 205/2025г. по описа на ОС Монтана, с което съдът е оставил без разглеждане като недопустима подадената от В. Р. А. частна въззивна жалба срещу Определение № 289/28.02.2025г. по гр.д. № 1568/2024г. по описа на РС Лом в частта, в която съдът е оставил без разглеждане направеното от частния жалбоподател с насрещна искова молба възражение за „право на задържане“ до плащане на вземането, което се претендира поради липса на правен интерес и е прекратил производството в тази му част.

Въззивният съд е оставил без разглеждане ч.ж. като е посочил, че определението, с което съдът се произнася за приемане респ. отказ да бъде прието за съвместно разглеждане възражение за задържане не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Доколкото обжалваното първоинстанционно определение не е от категорията на преграждащите понататъшното развитие на делото, нито е предвидена изрично неговата обжалваемост, контролът за законосъобразност върху този акт се осъществява чрез обжалване на постановеното по делото решение.

САС намира, че определението на ОС Монтана е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Критериите за обжалване на постановените от съда определения са посочени в разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК, срещу определенията могат да бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, и в случаите, изрично посочени от закона /т. 2/. Определението за неприемане на възражението за право на задържане не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК, за да е допустимо самостоятелното му обжалване с частна жалба пред въззивния съд. Определението за неприемане за разглеждане в производството на заявеното възражение не е преграждащо. Възражението за право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно, обезпечително право и неприемането му за съвместно разглеждане в производството не препятства възможността същото да бъде заявено в производството по отделен иск за връщане на имота /ако такъв изобщо бъде предявен, тъй като в настоящото производство е депозиран единствено осъдителен иск по чл.59 ЗЗД/. Разпоредбата на чл.298, ал.4 ГПК предвижда, че "решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане". Това е единственото изключение, когато две насрещни права на ответника, предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение, са станали предмет на 2 формираната по делото сила на пресъдено нещо. Въпреки това, че тези възражения се ползват със сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от насрещния иск. Затова те зависят изцяло от съдбата на решението по първоначалния иск/т.

1В от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК/.

Възможността за обжалване на определението не е уредена изрично в процесуалния закон, което изключва и хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Освен това според тълкуването в практиката на ВКС правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право, чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, като при основателно, съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения и същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ, а такъв в случая няма предявен. Депозиран е осъдителен иск за заплащане обезщетение за ползване на имота т.е. няма пречка да се направи прихващане между двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях, но задържане на имота би било недопустимо.

Ето защо ч.ж. правилно е била оставена без разглеждане, а производството по нея прекратено като процесуално недопустимо.

Воден от изложеното и на основание чл.274 ал.2 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 375/16.05.2025г. постановено по в.ч.гр.д. № 205/2025г. на ОС Монтана, с което съдът е оставил без разглеждане като недопустима подадената частна жалба срещу Определение № 289/28.02.2025г. по гр.д. № 1568/2024г. по описа на РС Лом.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3