Решение № 2169 от 11.06.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2169 гр. В., 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 33 СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нела Кръстева при участието на секретаря Гергана Д. Найденова като разгледа докладваното от Нела Кръстева Гражданско дело № 20233110102725 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по повод предявени о т ищеца А. П. С. ЕГН **********, с адрес: З. гр.В. срещу ответника Министерство на правосъдието, представлявано от министъра на правосъдието, с адрес гр.С., ****, ул.“С.“№*, в качество му на работодател на Държавен съдебен изпълнител, осъдителни искови претенции с правно основание чл. 441 ал.1 изр.2-ро от ГПК във вр. с чл. 49 ЗЗД, за сумата от 6000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 108.00 лева имуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № *** по описа на СИС при РС В., ведно със законната лихва върху претиндираните суми, считано от подаване на исковата молба – 15.02.2023г. до окончателното изплащане на сумите.

На основание чл. 219 ал. 1 ГПК, с определение № 734/26.02.2024г. по вчгд №376/2024г. по описа на Варненски окръжен съд, като трето лице-помагач на страната на ответника, е конституирана ДСИ В. Г. – Държавен съдия изпълнител към СИС при Варненски районен съд.

Обстоятелства, от които се твърди, че произтичат претендираните права, се свеждат до следните фактически твърдения, изожени в исковата молба: В исковата молба се излага, че със запорно съобщение по изпълнително дело №*** на ДСИ при PC - В., е бил наложен запор върху евентуалното трудово възнаграждение, както и върху личната финансова партида в З.-В. на ищеца. Твърди се, че запорираните суми са били несеквестируеми и действията на ДСИ са били в несъответствие с правните норми. С действията си, посредством налагане на запор и принудително събиране несеквестируемия 1 доход на А. П. С., съдебния изпълнител се сочи, че е нанесъл имуществени вреди на ищеца в размер на 108 лева, представляващи принудително събрана сума от личните средства на ищеца. Неимуществените вреди се излага, че са следствие бездействието на ДСИ и неприлагането на чл. 431 ал. 3 ГПК, което от своя страна е щяло да доведе до знание за несеквестируемия характер на запорираната лична партида на ищеца в З. В.. Претърпените от ищеца неимуществени вреди, според изнесеното се изразявали в чувство на ограбване у ищеца от лице, злоупотребяващо с предоставената му власт, в невъзможност на ищеца да контактува с външния свят, поради невъзможност да закупува фонокарти и невъзможност да закупува санитарно-хигиенни консумативи за ежедневието си.

С горното се обосновава правният интерес от предявените искови претенции.

В рамките на предоставения му срок по чл. 131 ГПК, ответникът Министерство на правосъдието, представлявано от министъра на правосъдието, с адрес гр.С., ****, ул.“С.“№*, в качество му на работодател на Държавен съдебен изпълнител, е депозирал отговор на исковата молба, в който изразява становище за допустимост на исковата претенция, но неоснователност на същата. Исковите претенции са оспорени, както по основание, така и по размер, по следните съображения: За уважаване на предявените искове по чл. 49 ЗЗД се сочи, че е следвало да е осъществен сложен фактически състав, състоящ се от няколко елемента: лицето, на което възложителят е възложил извършването на определена работа трябва да е извършило определено деяние (действие или бездействие); деянието да е противоправно; да е извършено виновно; от деянието да е последвала вреда; да е налице причинно-следствена връзка между противоправното деяние и последвалата вреда. В случая се настоява, че не е налице нито един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Действията на ДСИ, се сочи, че са били законосъобразно извършени. По искане на взискателя е било извършено проучване на имущественото състояние на А. П. С. и във връзка с това е бил наложен запор върху възнаграждението на длъжника, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, което възнаграждение е получавано от З. В.. ДСИ, според изнесеното не е ималзадължение да следи дали третите лица, изпълняващи запорното съобщение, изчисляват удръжките по наложения запор правилно и дали прилагат точно разпоредбата на чл. 446 ГПК. Счита, че сумите, получавани от ищеца за полагания от него труд в З., не попадат в предвидените в закона изключения и следователно върху тях не се разпростира несеквируемостта. Нямало е пречка същите да бъдат запорирани и да служат за погасяване задължението на ищеца. Счита се, че иска по отношение на претендираните неимуществени вреди в размер на 6000 лева, също е неоснователен, не е подкрепен с аргументи за основанието и размера на претендираните вреди. Отправено с отговора е възражение за съпричиняване от страна на ищеца, който като не е обжалвал действията, насочени към изпълнението върху несеквестируемо имущество, на практика е съпричинил твърдените от него вреди. Твърди се от ответната страна, че не е налице противоправно деяние, от което да са настъпили претендираните имуществени и неимуществени вреди.

В условията на евентуалност, в случай, че предявените искове бъдат уважени, се възразява 2 спрямо размера им. От исковата молба се сочи, че не става ясно как е определен размера на претендираните вреди и не са представени достатъчно доказателства в тази насока. Липсват доказателства за реално претърпени имуществени и неимуществени вреди от ищеца.

При изложеното, ответната страна настоява за отхвърляне на исковите претенции.

СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на иска : С оглед наведените твърдения, следва да се приеме, че правната квалификация на иска е по чл.441 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД, тъй като държавното съдебното изпълнение не е в системата на изпълнителната власт, а на съдебната, но не е правозащитен орган, независимо, че дейността му е по-скоро административна, а и законодателят с нормата на чл. 441 от ГПК е приел, че държавният съдебен изпълнител отговаря за вредите, причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите , и следва да се приеме, че това е правната квалификация на предявения иск. По тези съображения, съпоставени с разпоредбата на чл.

265 ЗСВ, за съда се налага и извод, че надлежен ответник по този иск е именно Министерството на правосъдието на Република България. Искът е допустим.

По основателността на исковите претенции с правно основание чл.441 ал.1 изр.2-ро от ГПК във вр. с чл. 49 ЗЗД:

В разглеждания случай, в тежест на ищеца е да установи, следните правнорелевантни факти, а именно: деяние – наложен запор и предприемане на принудително изпълнение от страна на ДСИ върху вземанията по личната партида на ищеца в З. В., които да са несеквестируем доход. Наложения запор и принудителното изпълнение да са противоправно извършени, да са извършени виновно и да са в причинно следствена връзка с настъпилите вреди; претендирани от ищеца вреди – имуществени и неимуществени, размер на вредите, настъпването на вредите при или по повод изпълнение на възложена от ответника работа. В тежест на ответника по делото при установяване на горните факти е да установи направените от негова страна правоизключващи и правопогасяващи възражения, от които черпи благоприятни правни последици и в частност, че върху сумите по личната партида на затворниците е допустимо принудително изпълнение.

В нормата на чл. 441 от ГПК, законодателят е предвидил, че за вредите причинени от процесуално незаконосъобразно изпълнение проведено от държавния съдебен изпълнител, отговорността е по реда на чл. 49 от ЗЗД. За уважаване на претенциите ищецът следва да докаже следните правно релевантни факти - деяние - налагане на запор и предприемане на принудително изпълнение от страна на държавния съдебен изпълнител върху вземания по личната му партида в З. във В., съставляващи несеквестируем доход в пенитенциарните заведения, същите да са противоправни, да са извършени виновно и да се намират в причинна връзка с реално настъпилите вреди - неимуществени, изразяващи се в причинени 3 негативни преживявания, страдания, накърнено човешко достойнство и унижение и имуществени под формата на претърпяна загуба; размер на вредите; че вредите са причинени в резултат от възлагането на работа от ответника при или по повод изпълнението на която са настъпили вредите. Липсата на доказване, на който и да е елементите разпределени в доказателствена тежест на ищеца води до отхвърляне на исковите претенции.

Съдебният изпълнител е орган на изпълнителното производство, на който държавата е възложила осъществяване на публични функции по принудително изпълнение на граждански притезания. Дейността му като правораздавателен орган е подчинена на процесуалните правила на ГПК. Задължение за съдебен изпълнител да извърши едно или друго действие възниква в случай, че то е предвидено в процесуална правна норма и е налице възникнал юридически факт от хипотезата й. Специалният деликтен състав на чл.

441 от ГПК включва единствено обезвреда на вече настъпили имуществени или неимуществени вреди - пряка и непосредствена последица от противоправното поведение на частния съдебен изпълнител.

Видно от изпълнителното дело със запорно съобщение с изх.№24822/29.07.2022г., ДСИ В.Г. е наложила запор върху трудово възнаграждение и лична партида на длъжника А. П. С. ЕГН **********, с адрес Окръжен Затров – гр.В., за вземания по изпълнителен лист за сума от 80лв., издаден по адм.дело № 867/2021г. на Адм.съд-В., които вземания са посочени в общ размер от 548,37лв.

Ищецът не навежда твърдения за нарушаване от ответника на материално или процесуално правна законова разпоредба, която да предпостави незаконосъобразност на изпълнителното действие, но твърди, че запор върху трудовото му възнаграждение за полаган труд в З., е наложен неправилно, доколкото е бил налице несеквестируем доход. Т.е според изложените твърдения, в случая се сочат нарушения на разпоредбата на чл.446 от ГПК, допуснати от държавен съдебен изпълнител по изпълнително дело №4078/2022г. по описа на СИС при ВРС.

Твърденията на ищеца са неоснователни и недоказани.

Разпоредбата на чл. 442 ГПК води до извод, че цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на вземането на взискателя. Изключенията от това правило са посочени в чл.444 и чл.446 ГПК, регламентиращи имуществените права по отношение на които е налице законова забрана да се насочва принудително изпълнение.

Несеквестируемият доход е посочен в чл. 446 от ГПК, като същият е приложим когато изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чиито размери са над минималната работна заплата. Доходът, който ищецът претендира да е несеквестируем не е сред тези, определени в чл.446 ГПК, поради което съдебният изпълнител не само, че не е имал задължение, но и няма правото да прилага разпоредбата на чл.446 от ГПК за доходи, различни от тези от трудово възнаграждение, друго възнаграждение за труд или върху пенсия в определените размери. Разпоредбата на чл. 446 от ГПК всъщност не е приложима за лица, изтърпяващи 4 наказание лишаване от свобода. Общият режим на секвестируемостта при принудителното изпълнение е уреден в чл. 446 от ГПК, като чл. 78, ал. 3 от ЗИНС урежда особени правила относно секвестируемостта при лишените от свобода. Двете норми се намират в положение на обща към специална, поради което приложение следва да намери специалният закон и правилника за неговото приложение. Съгласно правилото на чл. 78, ал. 3 от ЗИНС на лишените от свобода могат да се правят удръжки, съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащо им се възнаграждение, а според чл. 57, ал.1 от ППЗИНС, удръжките по чл. 78, ал. 3 от ЗИНС се изчисляват по реда на чл. 446 от ГПК върху цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал.2 от ЗИНС се полага на лишения от свобода след като от нея се приспаднат данъците. Следователно от систематичното тълкуване на горепосочените норми, следва изводът, че е допустимо да се налага запор по личната партида в З. на лишеното от свобода лице, както и да се правят удръжки от постъпващите по същата суми, като в случай, че същите имат произход възнаграждение следва да се спазват правилата на чл. 57, ал.1 от ППЗИНС. В конкретният случай запорираните суми не са от възнаграждение, поради което не следва да се правят удръжки до 2/3.