Определение № 4243 от 27.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4243 гр. София, 27.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Здравка Първанова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20258002104050 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 21985 от 12.08.2025 г., подадена от Г. М. Г., чрез адвокат Б. П. от САК, срещу въззивно Решение № 931 от 02.07.2025 г. по в.гр.д.№ 393/2025 г. на Софийски апелативен съд, I-ви гр.състав.

Ответникът по касация В. С. И. е подал писмен отговор чрез адвокат Н. Г. и адвокат В. П. – и двамата от САК, с който оспорва да са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260470 от 30.08.2024 г. по гр.д.№ 14917/2018 г. на Софийски градски съд, I-5 гр.състав в обжалваната част, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 150 000 лева – подобрения в съсобствен имот, изразили се в построяването на хотел Рай. В останалата отхвърлителна част произнасянето по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за процесните подобрения е влязло в сила след връщане на въззивната жалба.

Произнасяйки се по предмета на спора, въззивният съд е съобразил, че в исковата молба се твърди, че страните в производството са закупили дворно място, находящо се в [населено място],[жк], [улица](бивша „Ф. К.“) № *. През 2001 г. в имота започнало строителство на сграда с предназначение „хотел” с издадено Разрешение за ползване № ДИ-07-142 от 25.04.2005 г. Ищецът твърди, че е осигурил 56 % от стойността за строителството на 1 сградата, а останалите 44 % са осигурени от едноличното му дружество „Вито-2003” ЕООД.

Направените разходи общо възлизат на 1 023 000 лв., в това число 575 000 лв., заплатени на „Темел” ООД. Твърди се, че строителството е станало със съгласието на ответника. При тези обстоятелства е предявена претенция за сумата от 282 500 лв., като част от смятаната за дължима от ответника в общ размер от 575 000 лв. (съгласно уточнение с молба от 20.05.2019 г.).

В отговор ответникът е признал, че извършваното в имота е с негово съгласие, както и че през периода 2002-2005 г. е построена сграда – хотел и ресторант „Хотел Рай”. Твърди, че е участвал в строителния процес като всичко било съгласувано между двамата при разпределени ангажименти. Ищецът основно се занимавал с организацията на строителния процес, а ответникът поел дейността на семейния бизнес – „Хотел Рай-90“, осигурявал и средствата за строежа на новата сграда. Оспорва за строежа да са влагани лични на ищеца средства. Сочи, че в строителството са вложени средства, получени с кредит от банка „Пиреос България” (бивша „Евробанк” АД), а кредитът да е погасяван от управляваната от ответника „стара” съсобственост. Твърди, че в строителството са вложени средства и от продажба на принадлежащи на ответника имоти. Поради възникнали разногласия за обема на поетите разходи, страните се разбрали за период от 2-3 години ищецът да експлоатира процесния хотел, като прибира печалбата, а ответникът да поеме експлоатацията на стария хотел чрез фирма, която ищецът да им прехвърли. Ищецът не изпълнил тази уговорка и не споделил събираната печалба, не допускал ответника в имота, нито давал каквато и да било информация за сметките с имота. При една среща дори ищецът забранил на ответника да ходи до имота.

С Решение № 323800 от 26.01.2018 г. по гр.д.№ 21070/2017 г. на Софийски районен съд, 140 състав, В. С. И. е осъден да заплати на Г. М. Г. на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата 5 000 лв. като част от 575 000 лв., представляваща стойността на извършени подобрения от ищеца в съсобствен имот, представляващ дворно място, намиращо се в [населено място],[жк], [улица], представляващо УПИ *-* от кв. 149 по плана на [населено място], изразяващи се в построяването на хотел „Рай“. Страните не спорят, че това решение е влязло в сила, а и по делото е представен изпълнителен лист за присъдените вземания.

По делото не се спори, че на 12.02.2003 г. ищецът в качеството на възложител е подписал с „Темел” ООД договор с предмет „Цялостно изграждане на хотел „Рай”, [улица],[жк], парцел *-* кв. 149, София.

Свидетелката Н. Т. (сестра на ищеца и майка на ответника) сочи, че в съсобствен имот между нея, ищеца и тяхната майка, е извършено преустройство на стара къща в хотел с наименование „Рай-90”, находящ се на [улица]. Ищецът се занимавал с управлението на хотела, разполагал изцяло с приходите от неговата дейност, в която свидетелката и нейния син (ответникът В. И.) участвали с почистване и приемане на гости. Свидетелката сочи със средства от тази дейност бил закупен и имот през 2001 г., а и други имоти, като полагащите се за нея тя предоставила на сина си и на негово име били купувани. Каквото се изкарвало от „стария хотел”, било влагано в строежа на новия хотел. В неговото строителство били вложени и средства, обезпечени с ипотека, които също били погасени със средствата от 2

„стария хотел”, както и стойността на имоти, закупувани със средства от „стария хотел“ и продадени по предложение на ищеца. Свидетелката разказва, че след построяването на хотела ищецът казал, че е вложил повече средства от нея и сина й, поради което ще го ползва две-три години, след което ще им даде някакви средства от там, но това не се случило.

Според свидетелката ищецът се разплащал с изпълнителите (строителите) на новия хотел.

Допуснатият във въззивното производство свидетел на страната на ищеца – Т. Т., е виждал ищеца да плаща на различни работници пари. След въвеждането на хотела в експлоатация виждал единствено ищеца да управлява дейността.

Въззивният съд е съобразил, че нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не допуска свидетелски показания като източник на извод за договори на стойност над 5 000 лв. В случая обаче предмет на изследване не е правната връзка, съответно нейното съдържание, а източникът на средства за изграждане на съсобствен имот. Освен това законът изрично изключва забраната при отношения между лица, намиращи се в родство по съребрена линия до четвърта степен. Страните в процеса са в трета степен на родство по съребрена линия, поради което, дори да се приеме за допустимо разширително тълкуване на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, то не би било приложимо в случая. При тези съображения въззивният съд не е намерил пречка да ползва свидетелски показания за изясняване на основния в случая въпрос – произходът на средствата за процесните подобрения.

Прието е още, че постановеното Решение № 323800 от 26.01.2018 г. по гр.д.№ 21070/2017 г. на СРС, 140 състав обвързващо действие. Съгласно ТР № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, постановеното решение по частично предявен иск формира сила на пресъдено нещо досежно правопораждащия факт – основанието, от което се извежда претенцията. В случая твърдяните факти, от които е изведено и искането за защита, се припокриват. По силата на чл. 297 ГПК въззивният съд е зачел предходно постановеното решение без оглед на обусловилата го процедура.

Посочено е, че извършен разход за подобрение в съсобствен имот при съгласие на съсобствениците попада в обхвата на чл. 30, ал. 3 ЗС съобразно ТР № 85/1968 г. на ВС, ОСГК. Съгласуваната воля за постигане на обща цел, рефлектираща върху съсобствената вещ, определя сторените разноски като тежест за всеки съсобственик, ангажираща го да поеме част от тях, съответна на дела му в общността. При същата правна рамка е разгледано отношението между страните в настоящия процес и с предходното решение. Ето защо, макар и правото да е утвърдено по реда на чл. 238 ГПК, въззивният съд е възприел за обвързващи го установеното съгласие за подобрение в съсобствения имот посредством изграждане на процесната сграда, както и че тя е възникнала. Това обезсмисля самостоятелното изследване на посочените обстоятелства.

Частичният иск обаче ограничава правораздавателната компетентност до непосредствено разгледаното искане. При парична претенция това означава – до размера на предявената сума. С оглед диспозитивния характер на гражданското съдопроизводство, указаният пълен размер на вземането не е установен в предходното производство, а по волята на ищеца предпоставя възможност това да стане в следващ процес. Ето защо е прието, че в рамките на настоящото производство в тежест на ищеца е да докаже вложени в строителството негови 3 лични средства, каквото обстоятелство се твърди и в случая. Единствено в тази хипотеза възникналата от общото съгласие тежест се явява неравномерно разпределена, обосноваващо и ангажиране отговорността на облагодетелствалия се съсобственик. Понеже подобрението почива на общо решение, всеки от съсобствениците дължи да привнесе съответната част от необходимите средства за изпълнението му. Съгласуваната воля за обременяване на съсобствения поземлен имот с изградена върху него постройка изключва както института на владението, така и този на водене на чужда работа без пълномощие.

Меродавна е стойността на реално вложените средства в строежа.

Въззивният съд е приел, че понеже ищецът основава претенцията си на инвестирани в съвместното начинание лични негови средства, по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК дължи да докаже това по несъмнен начин. Затова и без значение остава дали и какво лично участие при финансирането на строежа доказва ответникът.

Както позицията на ответника, така и показанията на свид. Т. сочат на извънсъдебно признание от страна на ответника, че участието на ищеца при финансиране на общия проект превишава дължимото. Това е утвърдено и в предходно приключилия съдебен спор.

Възниква обаче въпросът дали след частично уважената претенция продължава да е налице дисбаланс в отношенията между съсобствениците по повод строежа. В тази насока от значение е не кой е плащал, а какъв е източникът на средствата, осигурили изграждане на постройката.

Фактът, че ищецът разполага с разписките за извършени плащания е достатъчен за извод, че именно той е предавал парите на издателя на разписките. Разплащането със строителите от страна на ищеца е засвидетелствано от свид. Т., а и не се оспорва от ответника. Твърденията на ответника, а и показанията на свид. Т. за причината за разпореждане с притежавани от ответника имоти към момент, обективно съпоставим с периода на строителството, обаче поставят под съмнение житейската презумпция, че плащането от страна на ищеца е осъществено с лични негови средства. Ищецът не ангажира доказателства, за да опровергае това съмнение, което обаче е достатъчно, за да изключи поддържаната в писмените бележки житейска презумпция.

Неоспорените от ищеца твърдения на ответника за постигнато съгласие ищецът да се възползва еднолично от общия имот за период до три години с цел изравняване на възприетото и от ответника неравенство във финансовото участие, подкрепени и от показанията на свид. Т., сочат на договор за спогодба. Показанията на свид. Т. дават основание за извод, че ищецът се е възползвал от така съгласуваното управление на процесната сграда. С оглед предназначението на имота – хотел и съгласуваната воля да бъде непосредствено използван от съсобствениците за експлоатирането му като такъв, делът за ответника е съизмерим с формираната печалба от дейността, съставляваща гражданския плод от нея. Следователно постигнатото съгласие ищецът да поеме управлението на съсобствената вещ, за да компенсира безспорния между съсобствениците дисбаланс при финансиране на строежа, сочи на договор за спогодба. Ответникът се отказва от реален дял, без да държи сметка за размера на печалбата, а ищецът приема възможността да събере изцяло прихода от въведената в експлоатация сграда, като компенсация за дисбаланса.

4

Свободата на договаряне не налага имуществен еквивалент на престациите, а обстоятелствата по делото не разкриват противоречие с добрите нрави. Размерът на прихода в значителна степен зависи от действията на ищеца, обуславящо и реален икономически интерес за него. Предпочитането на тази възможност пред изискването за реално плащане се явява отстъпка по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД. От друга страна спестеното парично изравняване при въвеждане на имота в експлоатация, обективно необходимото време за възстановяване на инвестицията, а и възможният риск това да се забави разкрива и легитимен интерес за ответника от полученото при сделката. Същевременно разпореждането с възможно превишение на прихода над себестойността на вложеното съставлява отстъпка по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД и от страна на ответника.