Решение № 335 от 18.03.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 335 гр. София, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Таня Ж. Петрова като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20251000501774 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 1979 от 02.04.2025 г., постановено по гр. дело № 11638/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-15 състав, съдът е осъдил ответницата Й. Д. М. да заплати н ищеца П. И. М. на основание чл. 240 ЗЗД сумата 50 000 лв., представляваща получен от нея на 19.10.2018 г. заем, ведно със законната лихва, считано от 17.10.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение съдът е отхвърлил възражението за прихващане на Й. Д. М. срещу П. И. М. за сумата от 30 000 лв., представляващи заплатени от нея задължения на ищеца по договори за заем, сключени с В. И. А., К. М. и А. В. Д..

Недоволна от така постановеното решение в ЧАСТТА, с която възражението за прихващане е отхвърлено, е останала ответницата Й. М., която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва чрез пълномощника си адв.

Д. с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа, че от събраните доказателства по делото безспорно е установено както получаването на общо пет парични заема от ищеца, всеки от по 10 000 лв., така и връщането на три от тях от ответницата. Ето защо се иска в обжалваната част решението да бъде отменено и вместо него искът по чл. 240 1

ЗЗД до размера от 30 000 лв. да бъде отхвърлен чрез прихващане с насрещното вземане на ответницата.

Въззиваемият П. М. оспорва въззивната жалба като неоснователна по съображения, изложени в подадения по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд е разяснил с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

При така очертаните правомощия, настоящият въззивен състав на Софийския апелативен съд, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните възражения и доводи, намери от фактическа и правна страна следното:

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо. Преценявайки основателността на депозираната въззивна жалба съобразно изложените в нея оплаквания, въззивният съд намира решението и за правилно, като съображенията са следните:

Предявен е иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с предмет – осъждане на ответницата М. да заплати на ищеца М. сумата 50 000 лв., дадени й от него назаем на 19.10.2018 г. за доплащане на цената на изнесения на публична продан по изп. д. № 749/2016 г. на ЧСИ Р. М. делбен имот, находящ се на *** в ***.

В срока за отговор ответницата М. е признала получаването на заема, но е оспорила иска до размера му от 30 000 лв. като за тази сума е противопоставила възражение за прихващане със свое насрещно вземане по чл. 74 от ЗЗД, при твърдения, че по три договора за заем на ищеца с трети лица, всеки от по 10 000 лв., тя е изпълнила неговото задължение за връщане 2 за заетите суми и така е встъпила в правата на неговите кредитори.

За доказване на твърдяната суброгация са представени четири договора за заем и три разписки, по част от които се установява, че на 13.09.2018 г. третото за спора лице А. Д. е предоставила на заем на ищеца П. М. сумата 10 000 лв., която е върната на заемодателя от ответницата М. на 19.07.2023 г., както и че на 17.09.2018 г. лицето К. М. е предоставило на ищеца П. М. на заем сумата от 10 000 лв., върната отново от ответницата М. на заемодателя вместо заемополучателя. И двата договора за заем са с падеж на 5 години от предаване на сумата и 0 % (нула процента) лихва.

По останалите два договора за заем, сключени от ищеца съответно с лицата М. Ш. и Д. С., не се установява задълженията на заемополучателя да са били погасени от ответницата, а разписката от лицето В. А. не кореспондира с останалия доказателствен материал по делото. Представеният нотариален акт № 90/2022 г. няма нито пряка, нито косвена връзка с предмета на спора, а приетите като писмени доказателства покани, връчени чрез съдебен изпълнител, също са неотносими, предвид, че главницата по заема се претендира със законната лихва от предявяването на исковата молба в съда, а не от поканата.

Настоящият въззивен състав намира, че не следва да обсъжда и събраните гласни доказателства чрез разпита на доведените от страните свидетели, тъй като в относимата им част те попадат под забраната на чл. 164, ал. 1, т.3 и 4 ГПК, а в останалата им част не са необходими за правилното решаване на спора.

При така изяснената фактическа обстановка съдът намира от правна страна, че ответницата М. не се е суброгирала в правата на удовлетворените кредитори Д. и М., изпълнявайки задължението на ищеца М. към тях. Поради това, въпреки извършените плащания техните вземания не са преминали в нейния патриномиум и съответно тя не е активно материално-правно легитимирана да иска изпълнение от заемополучателя по тях. Поради това, тя не може и да извърши прихващане с тях. Този извод следва от естеството на суброгацията, по силата на която удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува в полза на изпълнилото трето лице и преминава върху него заедно с всичките му принадлежности, но само когато това трето лице е изпълнило чуждото задължение, при наличие на правен интерес за това. Съгласно разпоредбата на чл. 74 ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Следователно, от правото да встъпи в правата на удовлетворения кредитор, т.е. от суброгационното право, не се ползва всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението. Наличието на правен интерес за третото лице от изпълнението означава, че облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга конкретни имуществени права на третото лице. Третото лице, което има правен интерес от изпълнение на чуждо 3 задължение, има и регресно право срещу длъжника да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора. Регресното право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между длъжника и третото лице, но във всички случаи третото лице трябва да има правен интерес да изпълни чуждото задължение. В този смисъл Решение № 5 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 2723/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 143 от 17.12.2009 г. по т. д. № 77/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и др. В настоящия случай ответницата М. не доказва правен интерес от изпълнението на задълженията на ищеца по двата договора за заем, а и не твърди да е разполагала с такъв към датата на изпълнението.

Неоснователното разместване на блага от правните сфери на заемополучателя М. и на платилата дълговете му М., е отстранимо, но не по реда, избран от нея в настоящия процес. В зависимост от конкретиката на случая, тя може да иска премахване на неоснователното обогатяване по реда на чл. 61, ал. 1 ЗЗД или по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, но не и чрез суброгация в правата на удовлетворените кредитори.

Ето защо и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдно.

При този изход на делото пред въззивната инстанция и на основание чл.

78, ал. 1 от ГПК на въззиваемия М. следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство, които с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъдат определени до 1 000 евро.

Водим от горното, Апелативен съд-София

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение 1979 от 02.04.2025 г., постановено по гр. дело № 11638/2023 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-15 състав.

ОСЪЖДА Й. Д. М. с ЕГН-********** от ***, да заплати на П. И. М. с ЕГН-********** със съдебен адрес: гр. София, ул. „П. Парчевич“ № 14, чрез адв. С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1000 евро, разноски по делото за един адвокат пред настоящата въззивна инстанция.

Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му чрез връчване на препис от същото пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

4

2. _______________________

5