Определение № 2374 от 25.09.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2374 гр. София, 24.09.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20241000502260 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК и е образувано по:

1. Въззивна частна жалба вх. № 274756/02.07.2024 г., на КОМИСИЯ ЗА ОТНЕМАНЕ НА НЕЗАКОННО ПРИДОБИТО ИМУЩЕСТВО, ЕИК

131463734, със седалище гр. София, пл. „Св. Неделя“, № 6 срещу Определение от 25.06.2024 (без посочен номер), по гр.д. № 1977/2020 г., на СГС, I-22 с., с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на Определение от 23.05.2024 г. в частта, с която е осъдена да заплати в полза на В. В. П., ЕГН **********, с местожителство в гр. ***, ЖК „***“, № *, вх. *, ет. *, ап. *, сумата 5620.00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК.

Частният въззивник сочи, че в Определение № 50004/29.02.2024 г., по гр.д. № 4028/2021 г., на ВКС, IV ГО, след съобразяване на постановеното Решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело № С-438/22 г., приемат, че минималните размери по Наредба № 1/2004 г. не са задължителни и не обвързват съда, като той следва да съобрази предмета на делото и обема на реално извършените процесуални действия, като може да определи възнаграждение и под минимума. В посочения смисъл счита, че претендирания адвокатски хонорар е силно завишен. До този извод достига съобразявайки, че се е отказал от исковете преди изготвяне на СИЕ и преди събиране на всички доказателства по делото, поради което и процесуалния представител на ответника не бил извършил пълния обем процесуални действия. Счита, че делото не се характеризира с особена фактическа и правна сложност, поради което и присъденият размер се явява прекомерен.

Жалбоподателят твърди още, че макар и да е депозирал искова молба, която съобразно тълкувателната практика на ВКС се е оказала неоснователна, е предприел необходимите действия по отказ от исковете с оглед съобразяването й. По същество, моли съда да отмени атакуваното определение, като вместо него бъде постановено друго, с което разноските за процесуално 1 представителство бъдат присъдени в по-нисък размер.

В границите на срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, частните въззиваеми В. В.

П., ЕГН **********, Б. И. К., ЕГН ********** и И. В. П., ЕГН **********, депозират отговор вх. № 276701/01.08.2024 г., с който изразяват становище за неоснователност на частната жалба. Не възразяват по задължителния характер на Решение от 25.01.2024 г. на СЕС, по д. № С-438/2022 г., но го считат за неприложимо в случая. Отделно сочат, че същото е неправилно интерпретирано от частния въззивник. Излагат, че доводите в частната жалба са лишени от конкретика. От своя страна считат, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като периода на обследване е 10 години, което налагало задълбочен анализ на големия обем представени писмени доказателства, представени били писмени отговори и допълнителни писмени доказателства, изслушани били свидетелски показания и САТЕ, изисквани множество писмени становища, проведени били общо пет съдебни заседания.

Всички посочени процесуални действия били извършени в период от три години. Изразя доводи в подкрепа на възприетото от съда при постановяване на атакуваното определение. По същество моли за оставяне без уважение на частната жалба. Претендира разноски за въззивното производство.

2 . Въззивна частна жалба вх. № 272608/03.06.2024 г., (подписана частна жалба вх.

№

272644 неправилно пришита към първоинстанционното дело) на КОМИСИЯ ЗА ОТНЕМАНЕ НА

НЕЗАКОННО ПРИДОБИТО ИМУЩЕСТВО, ЕИК 131463734, със седалище г р . София, пл. „Св. Неделя“, № 6 срещу Определение о т 02.05.2024 (без посочен номер), по гр.д. № 1977/2020 г., на СГС, I-22 с., в частта, с която е осъдена да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт в размер на 3026.89 лв.

По отношение на държавната такса счита, че КОНПИ е освободена от заплащането на държавна такса по производствата за отнемане на незаконно придобито имущество, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, тъй като с оглед на законово регламентираните функции Комисията установява имущество, придобито от престъпна дейност и предявява искове за неговото отнемане в полза на държавата. Счита, че Комисията следва да се ползва от привилегията, предвидена в чл. 84 ГПК, доколкото се касае за публични държавни вземания. Сочи, че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество и по искове по чл.

153 ЗОНПИ не следва да заплаща такса. Като допълнителен довод сочи, че ако КОНПИ дължи държавна такса щял да е налице еднакъв приход и разход за държавни бюджет – да се плати от бюджета, за да влезе обратно в бюджета.

По същество моли за отмяна на атакуваното определение.

В границите на срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, частните въззиваеми В. В.

П., ЕГН **********, Б. И. К., ЕГН ********** и И. В. П., ЕГН **********, не депозират отговор.

Частните жалби са подадени от надлежна страна, в границите на срока по чл. 275 ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

След запознаване с материалите по делото, съдът установи следното по фактите: Производството по гр. д. № 1977/2020 г., на СГС, I-22 с. е образувано по предявен от КОНПИ срещу В. В. П., ЕГН **********, Б. И. К., ЕГН ********** и И. В. П., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 153, ал. 2 ЗПКОНПИ. Ищецът е посочил в исковата си молба, че с Решение № 2

2639/06.11.2019 г. на КПКОНПИ е образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, въз основа на постъпило в ТД на КПКОНПИ - Бургас уведомление от Специализираната прокуратура, за това, че на 16.04.2018, по пр.пр. № 315/2014 г. е внесен обвинителен акт срещу В. П.. С исковата молба са представени писмени доказателства представляващи т. I-ви и т. II-ри от делото.

Препис от исковата молба е връчен на ответника В. П. на 11.03.2020 г., който в законоустановения срок депозирал писмен отговор вх. № 56449/19.06.2020 г., в който чрез процесуален представител е изразено становище за неоснователност на предявените искове.

След проведени 5 открити съдебни заседания, производството по делото е приключило с Определение, постановено в закрито заседание на 02.05.2024 г., с което е било прекратено поради извършен от КОНПИ отказ от иска. Определението за прекратяване не е обжалвано и е влязло в сила. С Определението ищецът е бил осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 3026.89 лв.

С молба вх. № 870870/10.05.2024 г. по реда на чл. 248 ГПК, ответниците са поискали допълване на постановеното Определение от 02.05.2024 г. с присъждане на направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение. С молбата е представен Списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита от 17.03.2020 г., сключен между В. П. и адв. Г. Г..

От своя страна с молба вх. № 270977/13.05.2024 г., КОНПИ е поискала да бъде изменено Определението от 02.05.2023 г., в частта, в която е осъдена Комисията да заплати държавна такса в размер на 3026.89 лв., като бъде отменено, поради недължимост на държавна такса в конкретния случай.

С молба вх. № 271638/21.05.2024 г., Комисията е депозирала становище по молбата на ищците от 10.05.2024 г. Същата е счетена за неоснователна, поради липса на доказателства за реално извършване на разхода за адвокатско възнаграждение, както и, че възнаграждението е завишено, предвид обема на реално извършените процесуални действия и липсата на даден ход по същество по делото.

С атакуваното Определение от 23.05.2024 г., съдът е осъдил ищеца да заплати на отв. П. сумата 5620.00 лв., сторени деловодни разноски и е оставил без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното Определение от 02.05.2024 г., в частта, касателно осъждането на ищеца да заплати държавна такса по делото. Произнасянето в първата си част е обосновано с преценка, че заплатения хонорар не надвишава минималния размер по Наредба № 1/2004 г. и, че разноски се дължат на ответника и при прекратяване на делото. Във втората си част произнасянето е обосновано с довод, че учреждението дължи държавна такса и това било пределно известно на представляващите го юрисконсулти.

Определението е връчено на страните, съответно на 27.05.2024 г. на Комисията и на 23.05.2024 г. на ответниците.

На 04.06.2024 г. по делото е постъпила молба вх. № 272646, депозирана за изпращане по пощата на 03.06.2024 г. С посочената молба ищецът е отправил искане за изменение на постановеното Определение от 23.05.2024 г., в частта, с която Комисията е осъдена да заплати в полза на В. П. сумата 5620.00 лв., разноски за адвокатско възнаграждение. Искането в молбата е обосновано с доводи повтарящи доводите в молба вх. № 271638/21.05.2024 г., 3 депозирана в отговор на молбата по реда на чл. 248 ГПК, подадена от ответниците, по която е постановено Определението от 23.05.2024 г. По тази молба на ищеца е постъпило становище вх. № 274003/21.06.2024 г. от страна на ответниците.

С второто атакувано Определение от 25.06.2024 г., съдът е оставил без уважение искането на ищеца за изменение по реда на чл. 248 ГПК, на постановеното Определение от 23.05.2024 г.

При тази фактическа установеност по сезиралите го частни жалби съдът намира следното:

По въззивна частна жалба вх. № 274756/02.07.2024 г.: Съобразно разпоредбата на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.

Следователно всеки такъв акт подлежи на изменение, респ. допълване, по реда предвиден в разпоредбата на чл. 248 ГПК, в случай, че съдът е пропуснал да се произнесе или не е бил изчислен точния дължим размер на разноските.

Както е посочено в разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК, определението за разноските се връчва на страните и подлежи на самостоятелно обжалване.

Пътят за защита на недоволната от произнасянето на съда страна, е инстанционния контрол. Законът не е предвидил процедура произнасянето по реда на чл. 248 ГПК да подлежи от своя страна на преразглеждане от същия съд и то отново по реда на чл. 248 ГПК. Поради което и Определението от 25.06.2024 г., с което е разгледана молба на ищеца по реда на чл. 248 ГПК, за ревизиране на предходното произнасяне на съда по въпроса за дължимите на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение, сторено по тяхната молба по чл. 248 ГПК вх. № 870870/10.05.2024 г. се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.

Посочената молба вх. № 272646/04.06.2024 г., доколкото е депозирана за изпращане чрез куриерска служба на 03.06.2024 г., се явява в границите на срока за обжалване на постановеното Определение от 23.05.2024 г., предвид данните за съобщаването му на ищеца на 27.05.2024 г., чрез ССЕВ.

Поради което и след обезсилване на постановеното Определение от 25.06.2024 г. делото ще следва да бъде върнато на СГС за изясняване и преценка на действителната воля на страната, обективирана в молба вх. № 272646/04.06.2024 г., след което да бъдат предприети съответните процесуални действия.

По въззивна частна жалба вх. № 272608/03.06.2024 г., (подписана частна жалба вх.

№

272644 неправилно пришита към първоинстанционното дело), касателно дължимостта на държавна такса по делото:

Законът постановява изрично в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ, вр. чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, вр. чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, които разпоредби са специални по отношение на разпоредбите на ГПК и ДОПК, че дължимата държавна такса и съдебни разноски следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото. Такава е както хипотезата на отхвърляне на иска с решение по същество, така и, когато делото бъде прекратено при наличието на изявление по реда на чл. 232 и 233 ГПК. Аргумент в подкрепа на последния извод е и обстоятелството, че предварително внесена държавна такса, каквато е общата законова хипотеза извън изключението по чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, не 4 подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска, освен в конкретните хипотези по чл. 78, ал. 9 ГПК. Горното разбиране е залегнало в актуалната практика на ВКС, напр. Определение № 2833/04.10.2023 г., по ч.гр.д. № 3948/2023 г., ІІІ ГО, Определение № 2810/03.10.2023 г., по ч.гр.д. № 3705/2023 г., ІV ГО, Определение № 50257/07.06.2023 г., по гр.д. № 3297/2022 г., ІV ГО и др. В посочените актове върховните съдии са изложили мотиви и, че становището, че комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм. 19.11.2012 г. ) с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси. Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса, съобр. чл.