Акт от 23.09.2026, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ......../23.09.2026 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ

БАНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР МИНЧЕВ мл. с. ЙОАНА КАЦАРСКА при участието на секретаря Мария Тошева, като разгледа докладваното от съдия

Банкова гр. дело № 64 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 121170/21.05.2019 г., постановено по гр. д. № 5611/2016 г. по описа на СРС, 164 състав, А.К.А. е била осъдена на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, /заличен в хода на производството, считано от 25.05.2023 г., с универсален правоприемник „Б.Д.“ АД на основание чл. 262, ал. 1 във вр. с чл. 263и, ал. 2 ТЗ/, сумата от общо

23 723,31 лева, включваща сумата от 4 942,71 лв., представляваща падежирала към 01.02.2016 г. част от главницата по договор за кредит за текущо потребление от 02.04.2008 г., както и сумата от 18 780,60 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за текущо потребление от 02.04.2008 г., ведно със законната лихва от 01.02.2016 г. до погасяването. С решението е отхвърлен като неоснователен искът на „О.Ф.Б.“ ЕАД по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 915,37 лв., представляваща възнаградителна лихва върху главницата по договора за периода 30.01.2012 г. - 04.04.2012 г.

Съдът е осъдил ответника да заплати сторените от ищеца разноски по делото, като с определение от 20.08.2019 г. е оставил без уважение молбата на А.А. по чл. 248 ГПК за изменение на решението, в частта за разноските.

Срещу решението, в осъдителната част, е подадена въззивна жалба от А.А., в която се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоначално по делото били предявени главен иск за установяване на вземания по издадена заповед за изпълнение, както и евентуален осъдителен иск за същите вземания, каквото съединяване било недопустимо. Производството по главния иск било прекратено поради липса на процесуална легитимация на ищеца, но съдът не следвало да се произнася и по евентуалния иск, тъй като разликата между главната и евентуалната претенция се състояла единствено във вида на търсената защита, но не и в основанието. По същество счита, че решението е неправилно, поради неизпълнение на задължението на съда да изготви окончателен доклад по делото, да даде квалификация на претенциите на страните – заявените от ответницата възражения за прогласяване нищожността на клаузите по договора, касаещи лихвата по предоставения кредит. Изпълнението на тези задължения би довело до единствения възможен извод, че източникът на съдебно предявеното вземане е нищожен и не поражда правни последици. В обжалваното решение липсвал анализ на представените от страните доказателства и тяхната връзка, както и мотиви за отхвърлянето на възраженията за нищожност. Моли съда да обезсили решението като недопустимо, евентуално да го отмени като неправилно и да отхвърли исковете, както и да присъди разноските.

Въззиваемият „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК

********* е подал писмен отговор на исковата молба, в който оспорва нейната основателност. Поддържа, че основанието и подлежащите на доказване факти по двата иска били различни, тъй като по главния установителен иск се твърдяла настъпила предсрочна изискуемост на вземане, обявена на длъжника пред подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, а по евентуалния иск се претендирало присъждане на суми, станали изискуеми след подаване на заявлението до заповедния съд. При прекратяване на производството по главния иск съдът бил задължен да разгледа евентуалната осъдителна претенция. Всяка от страните по делото е имала възможност да изрази становище относно съставения доклад и разпределянето на доказателствената тежест, като пропускът на някоя от тях да стори това не можел да се санира във въззивното производство. Посочва, че договорите за кредит винаги били възмездни, а длъжникът се съгласил с определената от кредитора възнаградителна лихва, поради което възражението му за нищожност на тази клауза, което било разгледано и от районния съд, било неоснователно. Моли съда да потвърди обжалваното решение и да му присъди разноските.

А.А. е подала и частна жалба по чл. 248 ГПК срещу определението от 20.08.2019 г., в която поддържа, че поради частичното обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение на заявителя не се следвали разноски за заповедното производство. С решението били присъдени и разноски за юрисконсулт, без да са представени списък на разноските или доказателства за заплащането им.

Моли съда да отмени обжалваното определение.

Ответникът по частната жалба счита същата за неоснователна, тъй като отговорността за разноски била определена правилно от съда. Въпреки обезсилването на заповедта по чл. 417 ГПК с частичното уважаване на исковете било потвърдено наличието на неплатено задължение, произтичащо от договора за кредит от 02.04.2008 г. Правната сфера на ищеца не следвало да се утежнява, а отговорността за разноски при съединени искове трябвало да се разпредели с оглед крайния изход на спора. По делото бил представен списък, както и доказателства за заплащане на всички видове разноски. Моли съда да остави жалбата без уважение и да му присъди разноските.

С определения от 22.02.2024 г. /л.171 от делото на СГС/ и 04.04.2025 г. /л. 235/ въззивният съд е допуснал изготвяне на допълнителни съдебно-счетоводни експертизи.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №

1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно, а по отношение на изложените във въззивната жалба доводи относно неговата недопустимост въззивният съд намира следното.

От представените по делото доказателства се установява, че производството по гр. д. № 5611/2016 г. по описа на СРС, 164 състав е инициирано по искова молба на „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу А.К.А. с предявени обективно кумулативно съединени главни установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК - за сумата от 23 723,31 лв., представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 02.04.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2012 г. до погасяването; за сумата от 915,37 лв., представляваща възнаградителна лихва върху главницата за периода 30.01.2012 г. - 04.04.2012 г.; както и за сумата от 1241,80 лв., представляваща неустойка за забава за периода 07.02.2012 г. - 11.10.2012 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 30.01.2013 г. по гр. д. № 48220/2012 г. на СРС, 30 състав, въз основа на извлечение от счетоводни книги на „Банка ДСК“ ЕАД. С исковата молба са предявени и евентуални осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за посочените вземания за главница и възнаградителна лихва по договора от 02.04.2008 г.

Ищецът е посочил, че е титуляр на претендираните вземания по силата на сключен с „Б.Д.“ АД договор за цесия от 15.07.2015 г., като главният установителен иск е основан на твърдения за настъпила преди 12.10.2012 г. предсрочна изискуемост на вземанията по посочения договор за кредит, както е било заявено и от заявителя в заповедното производство, а евентуалният осъдителен иск е основан на твърдения за настъпила към 01.02.2016 г. предсрочна изискуемост на претендираните по договора суми.

С определение от 07.06.2018 г. съдът е прекратил производството по главния установителен иск и е обезсилил издадената заповед за незабавно изпълнение за процесните вземания, като е приел, че ищецът не притежава сам качеството търговска банка и не е легитимиран да предяви установителен иск за вземанията на такъв заявител. СРС е разгледал предявените като осъдителни искове за главница и възнаградителна лихва.

От така изложеното следва да се приеме, че атакуваното решение в обжалваната част се явява допустимо. Производството по първоначално предявените по делото главни установителни искове е било прекратено, а издадената заповед за изпълнение за процесните вземания - обезсилена. Няма данни по делото определението да е било обжалвано, поради което следва да се приеме, че същото е влязло в законна сила.

С оглед прекратяването на производството по установителните искове, въпросът дали извършеното с исковата молба евентуално съединяване е било допустимо, е без правно значение.

Следва да се приеме, че от този момент не са били налице нито съединяване на искове при условията на евентуалност, нито процесуални пречки пред съда да разгледа предявените осъдителни претенции, които са останали единствените висящи по делото искове.

По отношение на наведените от въззивника доводи за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

За да уважи частично исковете, районният съд е приел от фактическа и правна страна, че между страните не е налице спор относно сключването на договор за кредит от 02.04.2008 г. между „Б.Д.“ АД и А.А., с твърдяното от ищеца съдържание, получаването на заетата сума от 28 000 лв., както и прехвърлянето на вземанията по договора в полза на ищеца на 15.07.2015 г. С допълнително споразумение към договора от 12.05.2011 г. оставащото към тази дата задължение по договора за главница и възнаградителна лихва от общо 25 039,76 лв., включващо оставаща главница от 23 706,70 лева, било разсрочено до 30.04.2021 г. за още 120 месечни вноски от по 394,52 лв., съответно от 429,52 лв. за всяка поредна 12-та вноска. Съдът е приел, че уведомлението до длъжника за прехвърляне на вземанията било извършено с връчване на препис от исковата молба на 22.02.2018 г. Съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ първите 19 вноски по кредита са погасявани в срок, вноските от 20-та до 24-та са плащани със закъснение от 40 до 60 дни, вноските от 25-та до 29-та са плащани със закъснение от 70 до 89 дни, по отношение на вноските от 30-та до 34-та са плащани само лихви, лихвите по вноски от 35-та до 37-ма са капитализирани в главница, като плащането на вноските по погасителния план към допълнителното споразумение било преустановено на 29.02.2012 г. и след тази дата нямало извършвани допълнителни плащания. Съгласно заключението към датата на връчване на исковата молба на 22.02.2018 г. падежиралата част от главницата по заема възлизала на сумата от 4942,71 лв., а предсрочно изискуемата част от същата - на 18 780,60 лв. Съдът е приел, че съгласно общите условия на банката при забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. В случая към 04.04.2012 г. посоченото просрочие от длъжника е било надвишено, поради което банката е отнесла остатъка от кредита като предсрочно изискуем. Длъжникът е бил уведомен за тази предсрочна изискуемост най-рано на 08.07.2015 г., с връчването му на издадената в полза на банката заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, а най-късно на 22.02.2018 г., с връчването на исковата молба по делото. По отношение на възражението на ответника за погасяване на претендираните вземания по давност съдът е приел, че същото е основателно единствено за претендираната договорна лихва върху главницата от 915,37 лв., дължима за периода 30.01.2012 г. - 04.04.2012 г., която се погасявана с кратката тригодишна давност.

В обжалваната част на решението си СРС е уважил единствено претенцията на ищеца за главница по договора и с него е извършено разграничение на вноските по кредита като такива с настъпила редовна изискуемост и такива с настъпила предсрочна изискуемост. Към приключване на съдебното дирене във въззивното производство е настъпил уговореният в допълнителното споразумение от 12.05.2011 г. краен падеж на кредита, поради което по делото трябва да бъде установено дали общият размер на сумата, за която длъжникът е осъден, съвпада с непогасената от него част от главницата по договора за кредит.