Решение № 5237 от 19.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5237 гр. София, 19.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100512162 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 13212/27.07.2023 г. по гр. д. № 58239/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 56 състав, са отхвърлени предявените от „Профи кредит България“ ЕООД срещу Н. Ц. Ж. положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 449,07 лв., представляваща неизплатена част от главница по договор за потребителски кредит № 40001029656 от 18.08.2020 г., сумата от 71,55 лв., представляваща договорно възнаграждение и сумата от 82,59 лв., представляваща лихва за забава, както и предявените от „Профи кредит България“ ЕООД срещу Н. Ц. Ж. осъдителни искове за сумата от 129,01 лв., представляваща непогасена част от възнаграждение за услугата „Фаст“, и сумата от 349,08 лв., представляваща непогасена част от възнаграждение за услугата „Флекси“, като неоснователни. Със същото решение „ П р о ф и кредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на Н. Ц. Ж. сумата от 50 лв. – разноски за заповедното производството, както и да заплати на адв. Р.Р. сумата от 409 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника.

Първоинстанционното решение е обжалвано от „П.К.Б.“ ЕООД, чрез юрк. Г.П., в частта, с която искът неизплатена част от главница е отхвърлен за сумата от 267,16 лв., 1 както и в частта, с която е отхвърлен искът за договорно възнаграждение в размер на 71,55 лв. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части. Оспорва се изводът на районния съд за недействителност на договора за кредит, като се сочи, че същият съдържа всички изискуеми от ЗПК реквизити и в него ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите, като е спазено законовото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР. Излагат се подробни съображения за съответствие на договора за кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9, 9а и 10 ЗПК. Неправилно, според въззивника, съдът е приел, че клаузите за възнаграждението за допълнително избрани услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да бъдат включени в ГПР, тъй като със закупуването на посочените услуги кредитополучателят си осигурява допълнителна възможност във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването им не е условие за сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия. Освен това се счита, че обстоятелството дали предвидените в договора допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос, относим към действителността на тези клаузи, а не на договора за кредит като цяло. Изложени са и съображения за неправилност на изводите на съда, че клаузата за договорното възнаграждение по договора за кредит е нищожна, като накърняваща добрите нрави. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части и се иска и уважаване на исковете за посочените суми. В условията на евентуалност, ако договорът за кредит се приеме за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, се иска присъждане на чистата стойност на кредита в размер на 221,13 лв. съгласно чл. 23 ЗПК. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Н. Ц.

Ж., чрез адв. В. Т., с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ГПК.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

С обжалваното решение СРС приема, че процесният договор за кредит не отговоря на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпреки че формално определеният в договора размер на ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва, районният съд констатира, че в договора липсва ясно посочване на методиката на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР. Приема се, че освен лихвата, в ГПР се включват и всички разходи, съпътстващи кредита, включително уговорените възнаграждения за предоставени допълнителни услуги. Поради това е 2 прието, че посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като в него не са включени разходите за допълнителни услуги. Тези възнаграждения, чието заплащане е предвидено и които са подробно описани в ОУ, неразделна част от договора за кредит, представляват по своята същност разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е включил в ГПР тези разходи, ищецът е препятствал възможността за възприемане от страна на потребителя на поетата от последния финансова тежест и така е заобиколил забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при включване на посочените разходи за допълнителни услуги ГПР, то размерът му би се увеличил над предвидения в посочената разпоредба.

На следващо място районният съд приема, че клаузата, касаеща фиксирания годишен лихвен процент, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като същата не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона. Поради това се приема, че договорът противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, което е самостоятелно основание за недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. По отношение на клаузите, предвиждащи възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ се приема, че са нищожни на самостоятелно основание поради противоречието им с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Посочено е, че на основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което исковете за установяване дължимостта на възнаградителна и мораторна лихва, както и осъдителните претенции за възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“ са приети за неоснователни.

Във връзка с претенцията за главница е посочено, че по делото се установява, че кредитът в размер на 600 лв. е усвоен, като за погасяването му са извършени плащания на обща стойност от 378,87 лв. Приема се обаче, че остатъкът от 221,13 лв., представляващ чистата стойност на кредита, не би могъл да бъде присъден в настоящото производство, тъй като в този случай би се стигнало до подмяна на основанието, на което е предявен искът за главница. Посочено е, че признаването на чистата стойност на кредита за дължима на извъндоговорно основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне на съда по нещо, различно от поисканото да се произнесе дали претендираната сума е дължима на основание договорно правоотношение, поради което предявеният иск за главница е приет за изцяло неоснователен.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно. В частите, с които са отхвърлени исковете за лихва за забава, за непогасена част от възнаграждение за услугата „Фаст“, непогасена част от възнаграждение за услугата „Флекси“, и за главница над сумата от 267,16 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила, а в обжалваните части – същото е допустимо.

Безспорно е на етапа на въззивното производство че между ищеца и ответника е сключен договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40001029656/18.08.2020 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 600 лв., за срок от 11 месеца, с размер на погасителната вноска - 65,09 лв., ГПР - 48,26 %; годишен лихвен процент - 40,90 %, лихвен процент на ден - 0,11 %; дължима сума по кредита - 715,89 лв. Договорени са възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ - 180 лв., и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ - 480 лв., като размерът на 3 вноската по закупен пакет от допълнителни услуги е 60 лв. В договора е посочено, че възнаграждението за поисканите и закупени допълнителни незадължителни услуги става изискуемо с подписването на договора за кредит, но се разсрочва за срока на договора на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за погасяване на кредита. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 1375,89 лв., при общ размер на вноската - 125,09 лв. Договорената дата на погасяване е пети ден на месеца.

Видно от чл. 15.1 и чл. 15.2 от Общите условия към договора за кредит допълнителната услуга „Фаст“ предоставя приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит, а допълнителната услуга „Флекси“ - право едностранно да се променя погасителният план при изпълнение на изискванията по чл. 15.2.1, 15.2.2 и 15.2.3.

Според заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебносчетоводна експертиза, която настоящата инстанция кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвена, кредитът в размер на 600 лв. е усвоен на 18.08.2020 г., като са извършени плащания на обща стойност от 378,87 лв., от които 150,93 лв. са отнесени за погасяване на главница, 44,34 лв. - за погасяване на договорна лихва, 181,91 лв. - за погасяване на допълнителни услуги (50,99 лв. за услугата „Фаст“ и 130,92 лв. за услугата „Флекси“), и 1,69 лв. - за погасяване на лихви за забава.

По доводите на въззивника за неправилност на решението, настоящият състав намира следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, като е посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи.

В случая в договора за потребителски кредит е посочено, че годишният процент на разходите е 48,26 %, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви 4 компоненти включва. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.