Решение № 391 от 20.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 391 гр. Пловдив, 20.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20235001000439 по описа за 2023 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 377 от 18.11.2022 година, постановено по т. дело № 584/2021 година по описа на Окръжен съд – П., е признато за установено на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК, че П. Д. В., ЕГН **********, с последен известен постоянен адрес гр.П., бул. „М.“ №***, ет.*, ап.**, последен известен настоящ адрес гр.П., ул. „Р.“ №*, ет.*, дължи на „Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.С., ул.

„М.“ №**, съдебен адрес гр.С., бул. „В.“ №**, ет.*, по договор за ипотечен кредит от 11.05.2015 г. следните суми: 132 960.88лв. главница, 7812.50лв. договорна лихва за периода 10.11.2019г. - 19.11.2020г., 43,55лв. обезщетение за забава /неустойка/ за периода 10.11.2019г. - 19.11.2020 г., 184.67лв. законна лихва върху главницата от 132 960.88лв. за периода 20.11.2020г. 24.11.2021г., 120лв. такса изискуемост и 1166.98лв. платени от името и за сметка на ответника застрахователни премии, за които „Б.Д.**“ ЕАД се е снабдила със заповед за изпълнение № 262526 от 15.12.2020г. по ч.гр.д. № 1

15540/2020 на РС – П..

Отхвърлени са исковете за главница за разликата над уважения размер от 132 960.88лв. до предявения от 133 487.14лв., исковете за договорна лихва за разликата над уважения размер от 7812.50лв. до предявения от 7830.06лв., исковете за законна лихва за разликата над уважения размер от 184.67лв. до предявения от 185.40лв.

Осъден е П. Д. В., ЕГН **********, да плати на „Б.Д.“ АД, ЕИК **********, направените в заповедното и исковото производство разноски от 11 475.38лв.

По делото е постановено на основание чл. 250 от ГПК решение № 429/21.12.2022 година за допълване на решение № 377/18.11.2022 година, като е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че П. Д. В., ЕГН **********, дължи на „Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, законната лихва от 25.11.2020 година до окончателното заплащане на установените с решение № 377 от 18.11.2022 година парични вземания.

В производство по чл. 248 от ГПК е постановено определение № 1256 от 15.12.2022 година по т. дело № 584/2021 година на ОС - П., в което с определение № 67 от 20.01.2023 година е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. С определението е отхвърлена молба вх. № 32393 от 06.12.2022 година, подадена на основание чл. 248 от ГПК от П. Д. В., ЕГН **********, чрез назначения му от съда особен представител адвокат М. Ш., за изменение на решение № 377 от 18.11.2022 година в частта за разноските, като присъдените на ищеца разноски от 11475,38 лева се намалят със сумата от 2952,08 лева, представляващи присъдени в заповедното производство разноски в полза на банката.

С решение № 245 от 12.06.2023 година, постановено по т. дело № 584/2021 година на ОС – П. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 377 от 18.11.2022 година, постановено по делото, като е посочено, че в мотивите и диспозитива на решението присъдената законна лихва от 184,67 лева върху главницата от 132960,88 лева за периода 20.11.2020 година – 24.11.2021 година следва да се чете: „ 20.11.2020г. – 24.11.2020г.“.

Производството по в.т. дело № 73/2023 година по описа на АС – П. е образувано по две въззивни и една частна жалба.

2

С въззивна жалба вх. № 32392 от 06.12.2022 година, подадена от П. Д.

В. чрез назначения му от съда особен представител адвокат М. Ш., е обжалвано решение № 377/18.11.2022 година в частта, с която е уважен предявеният иск по чл. 422 от ГПК. Поддържа се, че решението в обжалваната част е неправилно. Твърди се, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е оставил без уважение възражението на ответника, че претенциите на ищеца се основават на нищожни клаузи от процесния договор за кредит. Посочени са клаузите на чл. 7 и чл. 7.1. от договора за кредит и свързаните с тях клаузи на чл. 9.1. и чл. 9.15 от Общите условия, които били нищожни по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 и т. 14 от ЗЗП. Неправилни според жалбоподателя били изводите на съда, че при липса на твърдения на ищеца за индивидуално уговаряне на клаузите на ОУ, е неприложима разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, а тези на чл. 147а от ЗЗП и че с подписването на ОУ ответникът изразявал съгласие с тях. Твърди се, че цитираните клаузи на чл. 7 и чл. 7.1. от договора, предвиждащи, че лихвеният процент се определя периодично от кредитора и клаузите на чл. 9.1. и чл. 9.15 от ОУ, предвиждащи олихвяване на кредита с променлив лихвен процент по преценка на банката, без да е посочена ясна и разбираема методика за определянето му и без да са налице изключенията по чл. 144, ал.1, т. 1 от ЗЗП и чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2 т. 3 и т. 10 от ЗЗП, както и на основание чл. 143, ал. 2, т. 12 от ЗЗП поради липса на договорена възможност потребителят да се откаже от договора.

Становището на жалбоподателя е, че с оглед природата на договора за банков кредит трябва да има уговорена лихва по същия с ясно и точно описание на метода, по който ще се изчислява лихвеният процент. Оспорен е изводът, че в случая поради това, че промените на лихвения процент не са доведи до завишаване размера на месечните вноски, тези клаузи не са неравноправни и нищожни. Те били такива по начина, по който са уговорени, независимо от факта дали банката се е възползвала или не от възможността за едностранната промяна на лихвите. Становището на жалбоподателя е, че с оглед нищожността на цитираните клаузи за дължими лихви по договора за кредит и обстоятелството, че възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора, е нищожен целият договор за кредит.

Във въззивната жалба е посочено също, че първоинстанционният съд неправилно не е уважил възражението на жалбоподателя за нищожност на 3 клаузата на чл. 13 от договора, в която имало общо препращане към Общите условия, без да се конкретизират текстовете от тях, което водело до неяснота и неопределеност, изискващи изключително разширително тълкуване. Тази клауза била неравноправна поради това, че е уговорена във вреда на потребителя и в нарушение на принципа за добросъвестност от страна на ищеца. Чл. 13 от договора препращал към Общите условия, без възможност за ответника да влияе върху тяхното съдържание. Недобросъвестността при договарянето довела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което било самостоятелно основание за прогласяване нищожността на договора за кредит. Оспорени са изводите на първоинстанционния съд, че нищожността на клаузата на чл. 15 от договора на основание чл. 143, ал. 1 ал. 2, т.11, 12 и 13 от ЗЗД е без значение в конкретния случай, тъй като не било установено банката да се е възползвала от правото си по чл. 15 за едностранна промяна на ОУ към договора и/или тарифата. Твърди се, че в закона липсва изискване клаузите да са приложени, за да се считат за неравноправни и нищожни, а било достатъчно само да са уговорени, като нищожността на уговорените клаузи водела до нищожност на целия договор. Липсвали доказателства за изразено от потребителя съгласие с ОУ съобразно изискването на чл. 147а, ал. 4 и ал. 5 от ЗЗП, като тежестта за установяване на това обстоятелство била за банката – ищец. Неравноправни и нищожни били клаузите на чл. 21.2. и чл. 22.1.1. от Общите условия, уреждащи предсрочната изискуемост на кредита, които осигурявали възможност на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава на незначителна с оглед интереса на кредитора част от дължимите главница и лихви, което било във вреда на потребителя. Поради нищожност на клаузите на чл. 21.2 и чл. 22.1.1. от Общите условия изявлението на банката за обявяване предсрочната изискуемост на кредита не можело да породи правни последици, а съобщаването му на кредитополучателя нямало правно действие. В поканата – уведомление не бил определен срок за доброволно изпълнение от страна на ответника на неизплатените вноски. Нищожни били и клаузите на чл. 21.1. и чл. 21.2 от Общите условия, уреждащи санкционна лихва при забава, определена съобразно нищожната клауза на чл. 7 от договора за кредит.

По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявените искове, основаващи се на 4 нищожни клаузи от договора, водещи до нищожност на целия договор.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „Б.Д.**“ АД с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част и за присъждане на разноски, включващи 300 лева юрисконсултско възнаграждение. Не се оспорва качеството на жалбоподателя на потребител по смисъла на §3, т. 12 от ДР на ЗЗП, както и приложението по отношение на него на потребителската защита по ЗЗП, но при съобразяване на ограниченията по чл.

144 от ЗЗП, доколкото ставало дума за предоставяне на финансова услуга с договор за ипотечен кредит. Поддържа се, че клаузите на сключения между страните договор са индивидуално уговорени, по тях потребителят е могъл да изрази становище, разполагал е с достатъчно време да се снабди с необходимата информация и е направил информиран избор. Сключеният договор обективирал ясно, пълно и разбираемо съществените условия по кредита по смисъла на чл. 58, ал. 1 и чл. 58, ал. 2 от ЗКИ. Липсвали данни за едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката.

Съгласието на кредитополучателя с Общите условия, които му били предоставени, било удостоверено с неговия подпис в съответствие с изискването на чл. 147а от ЗЗП. По отношение на договорната лихва се сочи, че тя е своеобразна цена по договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 2 от ТЗ, чийто размер бил уговорен с кредитополучателя и в този смисъл не нарушавал изискването за добросъвестност и не водел до значително неравновесие между правата на страните. В отговора е анализирано съдържанието на чл. 7 от договора, като е посочено, че уговорената между страните лихва включва два компонента – шестмесечен индекс Софибор и надбавка, чиято промяна била уговорена само при неспазване от страна на кредитополучателя на Условията на договора за ползване на пакети Частно банкиране и свързаното с това отпадане на преференциални условия.

Договорната лихва била намалявана през целия период на договора, поради което не можело да се приеме, че става дума за уговорка във вреда на потребителя. Нищожността на клаузата за промяна на възнаградителната лихва не водела до нищожност на целия договор. Договорът съдържал яснота – съгласие относно всички съществени елементи. Оспорено е твърдението за нищожност на клаузата на чл. 22.1.1. от Общите условия за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като се твърди, че тя е съобразена с 5 разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, уреждаща потестативното право на кредитора да отнеме преимуществото на уговорения срок при неизплатени вноски на падежа. Не ставало дума за разваляне на договор по смисъла на чл.

87 от ЗЗД, за да се преценява съотношението между изпълнената и неизпълнената част, респ. нейната незначителност.

Втората въззивна жалба по делото е подадена от П. Д. В., чрез особения му представител адвокат М. Ш., срещу решение № 429/21.12.2022 година по т. дело № 584/2021 година на ОС – П., постановено в производство по чл. 250 от ГПК.Твърди се, че решението е незаконосъобразно в частите, с които е прието за установено съществуването на вземането на „Б.Д.**“ АД за законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК 25.11.2020 година до окончателното изплащане на всички дължими суми по договора за банков кредит, с изключение на дължимата главница. Посочено е, че след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и след подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК законна лихва се дължи само върху главницата, но не и върху останалите суми, включващи лихви, такси и застрахователни премии. Искането е да се отмени решението по чл. 250 от ГПК за допълване на първоначалното решение в частта, с която е присъдена законна лихва от 25.11.2020 година до окончателното изплащане върху всички суми, с изключение на главницата от 132960,88 лева.