Решение № 3257 от 26.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3257 гр. София, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА

МИТЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско дело № 20241110115022 по описа за 2024 година

Производството по делото е бързо и се развива по реда на чл. 310 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Е. С. Ш. срещу “ФИРМА” АД, с която при условията на обективно съединение са предявени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.

Ищцата твърди, че заемала длъжността „организатор складов екип“ по трудов договор с ответника. Твърди, че била подлагана на унизително и безчовечно отношение от регионалния мениджър Елица Стоянова, което на 11.02.2024 ескалирало до степен, която мотивирала Е. Ш. да подаде предизвестие за прекратяване на трудовото й правоотношение.

След подаване на предизвестието ищцата била уволнена дициплинарно, което било незаконосъобразно. При така изложените твърдения отправя исканията си към съда за признаване на уволнението й за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение в размер от 2 500 лв. за всеки месец, в който е останала без работа. Претендира законан лихва и разноски.

Ответникът със срочно депозиран отговор на исковата молба оспорва предявените искове като несонователни. Признава, че между страните е било налице твърдяното трудово правотоношение, като в тази връзка излага, че първоначално бил сключен трудов договор №*****/03.06.2021г., по силата на който а заемала длъжността „работник, товаро разтоварна дейност, сортировач“ с основно трудово възнаграждение от 700 лв. По силата на допълнително споразумение от 01.05.2023г. ищцата била преназначен на длъжността „Отговорник складов екип“ с основно трудово възнаграждение в размер на 1964 лв. Твърди, 1 че на 15.01.2024г. директорът на „Човешки ресурси“ получил сигнал от служител, заемащ длъжността „организатор складова дейност“ за това, че ищцата не се явявала на работа в периода от 12.01. до 15.01.2024г., за което дала устни обяснения, че не желае да работи повече и не се интересувала от последствията. В тази връзка със заповед от 19.01.2024г. била назначена комисия, която да изготви проверка за явяването на работа и спазването на работното време от страна на Е. Ш.. Излага, че с покана от 22.01.2024г. на ищцата бил предоставен тридневен срок за даване на обяснения, но такива не били депозирани в следващите 10 дни. Ето защо със заповед № **** от 15.02.2024г., издадена от пълномощник на изпълнителния директор, трудовото правоотношение с Е. Ш. било прекратено поради наложеното й дисциплинарно наказание „уволнение“. Твърди, че цитираната заповед била връчена на уволнената служителка на 26.02.2024г., при което на следващия ден постъпило писмо от същата, с което заявявала, че прекратява трудовото си правоотношение с едностранно предизвестие, мотивирано с твърдения за това, че трудовото й възнаграждение за м. 12.2024г. не било изплатено и че била обиждана от мениджъра Елица Стоянова, поради което преустановила явяването си на работа от 11.01.2024г. В тази връзка ответникът излага, че по никакъв начин не е бил уведомен за твърдяното унизително отношение преди получаване на предизвестието. По отношение на дължимото се трудово възнаграждение сочи, че същото било начислено, но не и изплатено, защото се следвало в брой на работника, който с неявяването си на работа се поставил сам в невъзможност да го получи.

Подчертава, че едва след получаване на заповедта за дисциплинарното й уволнение ищцата депозирала предизвествието си за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, поради което атакуваната заповед не страдала от твърдения порок. Иска от съда да отхвърли исковете, като му присъди разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:

Дисциплинарната отговорност на работника/служителя е уредена с разпоредбите на чл. 186-199 КТ. Дисциплинарното наказание „уволнение“ се налага за извършени тежки нарушения на трудовата дисциплина, неизчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 190, ал. 1 КТ, при спазване на формална процедура от компетентния орган по чл. 192, ал. 1 КТ – работодателят или от определено от него лице или от друг орган, оправомощен от закон, с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага (чл. 195, ал. 1 КТ), и в сроковете по чл. 194 КТ, като преди налагане на наказанието работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства (чл. 193, ал. 1 КТ).

2

Установяването на спазването на посочената процедура е в доказателствена тежест на работодателя, който по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да установи законосъобразността на уволнението на посоченото в заповедта за уволнение основание, както и че правото на уволнение е надлежно упражнено. Нарушаване на формалната процедура по извършването на уволнението е достатъчно основание за признаването му за незаконно, при което спорът не се разглежда по същество.

По делото е безспорно, че и от представените трудов договор №*****/03.06.2021г. и допълнително споразумение към него от 01.05.2023г. се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата заемала длъжността „организатор, складов екип“ при ответника, както и че същото е прекратено със заповед №****/15.02.2024г., подписана от лице с надлежно учредена работодателска правоспособност по силата на представеното по делото пълномощно от изпълнителния директор /на л. 42 от делото/. Съгласно трайната практика на ВКС, в т.ч. Решение № 9 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1033/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 66 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3413/2013 г., III г. о., ГК, работодателят, чиято е дисциплинарната власт, може да възложи налагането на дисциплинарното наказание на определено от него лице. В този случай това е лицето, което трябва да осъществи цялостната дисциплинарна процедура, включително да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.

Ищцата не е оспорила твърдението на ответника и от представеното по делото известие за доставка, оформено като получено лично от Е. Ш, се установява, че с процесната заповед, връчена на ищцата на 26.02.2024г. й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че в работните дни в периода от 15.01.2024г. до 15.02.2024г. не се е явявала на работа.

Съгласно трайно установената съдебна практика откриване на нарушението означава узнаване от субекта на дисциплинарна власт за нарушаването на трудовата дисциплина, установено по съществените му признаци – субект на нарушението, време и място на извършването му индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна. Когато дисциплинарното нарушение е извършено като продължавано във времето – чрез еднородни деяния (действия или бездействия), осъществявани през определен период от време, за да е налице „откриване на нарушението“ по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, субектът на дисциплинарната власт следва да е узнал всичките съществени индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна за целия период от време, през който е осъществено нарушението. Това е така, защото времето на извършване, респ. – периодът, през който е осъществявано нарушението, несъмнено е един от неговите съществени обективни признаци. Поради това е невъзможно нарушението да бъде открито, преди да е изтекъл този период от време, както той е посочен в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, и за който период е установено, че нарушението действително е било извършвано / в този смисъл е и Решение № 81 от 12.05.2021 г. по гр. д.

№ 2618 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.

3

Като съобрази горецитираната съдебна практика към конкретния казус съдът достига до извод, че в процесния случай двумесечният срок за ангажиране дисциплинарната отговорност на ищцата е започнал да тече на 16.01.2024г. -датата, следваща датата на подадената докладна записка до директора на „Човешки ресурси“, в която се съдържа уведомление, че служителят не е е явил на работа поне два последователни работни дни, при което към датата на издаване на заповедта за уволнение същият не е изтекъл.

Видно от приетата като доказателство по делото заповед за уволнение наказанието е наложено за неявяване на работа в конкретно посочен времеви диапазон – от 15.01.2024г. до 15.02.2024г. Съдържанието на заповедта е достатъчно конкретно и ясно и покрива изискването за мотивираност, предвидено в разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, за детайлно описание на вменените нарушения на трудовата дисциплина от обективна и субективна страна, целта на което е осигуряване на възможността на уволнения работник/служител да узнае за какви нарушения е наказан, за да може да се защити пълноценно при оспорване на наложеното му наказание.

От представените по делото покана за писмени обяснения и известие за доставка, оформено като получено лично от ищцата на 05.02.2024г. се установява, че преди налагане на наказанието от Е. Ш. са изискани писмени обяснения за описаните в заповедта за уволнение нарушения, с оглед на което съдът приема, че процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ е спазена и е осигурено правото на защита на служителя в дисциплинарното производство. За да се счита спазен законът е необходимо и достатъчно работодателят да е изискал обяснения от работника или служителя за действията или бездействията, които счита за дисциплинарни нарушения, и те да са достигнали до него – в този смисъл е и Решение № 309 от 14.03.2018 г. по гр. д. № 5464 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

Предвид изложеното дотук съдът намира, че не се установяват формални нарушения на дисциплинарната процедура, свързани с осигуряване на правото му на защита. Ето защо следва да се приеме за установено, че работодателят е провел производството по налагане на дисциплинарното наказание на ищцата съобразно изискванията на закона.

Наред със законосъобразното провеждане на процедурата в тежест на ответника е да докаже при условията на пълно и главно доказване и извършване на вмененото нарушение от служителя. Съдът намира, че такова доказване е проведено успешно по делото, доколкото в изходящото от ищцата писмо с вх. № HR 27.02.2024г. се съдържа признанието й за неизгодния в контекста на повдигнатия пред съда правен спор факт, че от м. януари същата не ходи на работа, което признание се ползва с материална доказателствена сила.

Спорът между страните е концентриран около въпроса дали преди налагане на дисциплинарното наказание уволнение ищцата е подала предизвестие за едностранно предкратяване на трудовото правоотношение между страните и дали то е произвело правен ефект. Съгласно формираната константна съдебна практика при наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. Приема се, освен това, че страната по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати 4 трудовото правоотношение едностранно и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й поражда правен ефект – трудовият договор се прекратява.

Повторното му прекратяване, след като първоначалното изявление на една от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие. В посочения смисъл са решение № 203 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 87 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г. на ВКС, IV г. о.