Решение № 468 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 468 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20241100509694 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 301707/14.12.2019 г., постановено по гр.д. № 68799/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 27 състав, са уважени частично предявените обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че З. Е. Х. и И. И.

Д. дължат да заплатят солидарно на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 2828,15 лв. за доставена от дружеството топлИ. енергия през периода от 01.5.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва от 23.6.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 45,82 лв. за периода от 14.09.2013 г. до 12.03.2014 г., сумата от 42,37 лв. т а к с а дялово разпределение, както и сумата от 1 лв., лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 14.09.2013г. до 12.03.2014., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 21.04.2018г. по ч.гр.д. № 33979/2016г. по описа на СРС, 27 състав, като отхвърля иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата от 208,12лв., начислена върху главницата за топлИ. енергия за периода от 13.03.2014г. до 02.06.2016 г., както и иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата от 4,59 лв., начислена върху главницата за дялово разпределение за периода от 13.03.2014 г. до 02.06.2016 г.

Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис” ЕООД в качеството на трето лице-помагач на страната на ищеца.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответниците З. Е. Х. и И. И. Д. с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Излагат, че производството е недопустимо поради това, че ответниците са поискали по реда на чл. 238, ал. 2 ГПК прекратяване на делото. Твърди се, че производството е недопустимо и поради това, че липсва пасивна процесуална легитимация на ответниците по исковете, настоящи въззивници. Поддържа се на следващо място, че в 1 нарушение на постановките на ТР от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният съд е установил съществуването на вземания, които по основание и размер се отличават от твърдените в заповедното производството, а това води до недопустимост на решението. Твърди се, че приетата в първоинстанционното производство експертиза не следва да се кредитира, доколкото вещото лице не е компетентно да даде заключение по поставените въпроси, както и поради това, че експертът е работил не по фактури, а по копия от съобщения към данъчни фактури. Поддържа се и че по делото не е доказан размерът на начислените прогнозни месечни вноски, издаването на кредитни известия и последващо префактуриране на база реална отчетност. Излагат се съображения, че приетото от СРС наличие на солидарност между двамата въззивници е недопустимо предвид липсата на твърдение в исковата молба в тази насока. Поддържа се и че в тежест на кредитора е да докаже, че разходите за топлофициране са сторени за задоволяване на семейни нужди. Твърди се и че СРС е допуснал нарушение при разпределянето на доказателствената тежест, като не е възложил на ответниците, настоящи въззивници, да опровергаят презумпцията по чл. 32 СК. Заявява се, че заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК няма последиците на съдебно решение и не прекъсва давността.

Въззивниците молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и прекратяване на производството по делото като недопустимо, а при условията на евентуалност - отхвърляне на предявените срещу жалбоподателите искове..

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с които се оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. Излага, че първоинстанционният съд правилно е уважил иска.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис” ЕООД.

Решение № 301707/14.12.2019 г. е влязло в сила като необжалвано в частта, в която са отхвърлени исковете на „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответниците З. Е. Х. и И. И.

Д. за обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата от 208,12 лв., начислена върху главницата за топлИ. енергия за периода от 13.03.2014г. до 02.06.2016 г., както и иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата от 4,59 лв., начислена върху главницата за дялово разпределение за периода от 13.03.2014 г. до 02.06.2016 г.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба на ответниците е неоснователна по следните съображения:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове по реда на чл.

422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Топлофикация София” ЕАД срещу З. Е. Х. и И. И. Д. спрямо ответниците да бъде признато за установено, че дължат на ищеца солидарно 2828,15 лв., за доставена от дружеството топлИ. енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: ГР. ****, аб.№ 001910, през периода от 01.5.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва от 23.6.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 253,94 лв. за периода от 14.9.2013 г. до 2

2.6.2016 г., сумата от 42,37 лв.такса дялово разпределение, както и сумата от 5.59 лв., лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 14.9.2013 г. до 2.6.2016 г. и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 21.04.2018г. по ч.гр.д. № 33979/2016г. по описа на СРС, 27 състав.

Спорно между страните в настоящото въззивно производство е обстоятелството дали ответниците дължат сумата за топлИ. енергия, дали следва да бъдат осъдени в режим на солидарност.

На първо място неоснователни са възраженията на въззивниците за недопустимост на първоинстанционното решение, поради отказа на СРС да постанови неприсъствено решение срещу ищеца. Неявяването на ищеца в първото открито съдебно заседание е основание да бъде санкционирано с последиците по чл. 238, ал. 2 ГПК, ако по делото липсват данни за каквото и да било процесуално поведение след подаване на исковата молба, т.е. да е налице пълна незаинтересованост. В случая същият е изпълнил указания на първоинстанционния съд за отстраняване на нередовности на исковата молба, представил е доказателства за заплатен депозит за възнаграждение на вещо лице и в исковата си молба е направил искане за разглеждане на делото в негово отсъствие.

Не е налице и твърдяното разминаване във въззивната жалба между петитума на исковата молба и заявлението за издаване на заповед за изпълнение по онтошението на основанието, на което се претендират сумите за незаплатена топлИ. енергия.

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”.

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлИ. енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлИ. енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

Въззивният състав споделя изцяло фактическите и правни мотиви на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлИ. енергия. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като определящо е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

По делото са приети писмени доказателства за правото на собственост на ответниците върху апартамент № 10 в гр. **** – нотариален акт за продажба на недвижим имот № 080, том 3, рег. № 7040, дело № 440/2008 г., нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 081, том 3, рег. № 7041, дело № 441/2008 г.

Не е спорно между страните, че ответниците са били собственици в режим на съпружеска имуществена общност на процесния имот в исковия период от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. Обстоятелството, че имотът е бил придобит в режим на СИО от З. Е. Х. и И. И.

Д. правилно е установен от първоинстанционния съд. Процесната продажба през 2008 г. е извършена при участието на двамата ответници като купувачи. Те са се явили пред 3 нотариуса са представили Удостоверение от 04.08.2008 г., че се намират в брак. С оглед изложеното способът на придобиване на собствеността презюмира придобиване на имота в режим на съпружеска имуществена общност. Между ищците е възникнала бездялова съсобственост – арг. чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Тъй като процесният обект се използва като жилище, то задължението за заплащане на доставената топлИ. енергия за отоплението на имота представлява задължение, което единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, поради което те отговарят солидарно – арг. чл. 25, ал. 2 СК от 1985 г. (отм.) респ.чл. 32, ал. 2 СК.

Съгласно нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлИ. енергия”. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Изводът се обоновава с разбирането, че страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е лицето, което ползва имота. По презумпция това е субектът, който е собственик на обекта, тъй като в това негово право се съдържа правото да ползва имота по предназначение. Ето защо задължени лица за потребената топлоенергия се явяват собствениците на имота в периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. З. Е. Х. и И. И. Д.. Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че между страните е съществувало действително правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлИ. енергия до процесния имот са ответниците – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Ищецът е имал задължение да доставя топлИ.та услуга, а ответниците – да заплащат нейната стойност.