Определение № 47 от 28.01.2025, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 47 гр. Перник, 28.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

РОСИЦА ВЕЛКОВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20241700500712 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на ПРС № 25924/19.11.2024 г., подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ чрез управителя му адвокат Д. М. срещу определение № 3691/28.10.2024 г., постановено по гр. дело № 2180/2024 г. по описа на Районен съд – Перник, с което е оставена без уважение молба на жалбоподателя с вх. рег. № 22794/14.10.2024 г. за допълване на определение № 3372/27.09.2024 г. по ч. гр. дело № 2180/2024 г. по описа на Районен съд – Перник в частта му за разноските.

Жалбоподателят счита определението за неправилно и незаконосъобразно, поради което моли окръжния съд да го отмени и постанови ново, с което уважи молбата за допълване на определението в частта му за разноските като присъди адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС.

Излага съображения за неправилност извода на съда, че разноските се определяли и присъждали от съда, разглеждащ предявения установителен иск вследствие на подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение. Този извод бил правилен само по отношение на исково производство, което обхващало цялото вземане, предмет на заповедта за изпълнение, а когато исковото производство било само за част от вземането, исковият съд можел единствено и само в тази част да присъди разноските. В частта, която не била обхваната от исковата претенция, което довело до частично обезсилване на заповедта, именно заповедният съд дължал произнасяне за разноските съразмерно на обезсилената част от заповедта.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД чрез юрисконсулт Е.К. е подало отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователна и моли окръжния съд да 1 я остави без уважение.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за частично основателна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производство по гр. дело № 2180/2024 г. по описа на Районен съд – Перник е образувано по заявление от 29.04.2024 г. на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу С.С.Л. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК С разпореждане № 6447/30.04.2024 г. съдът е уважил частично искането като е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1353/30.04.2024 г., с която е осъдил С.С.Л. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, както следва: сумата 200 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 40011807520 от 01.09.2022 г.; сумата 25.29 лв. - договорно възнаграждение за периода от 25.09.2022 г. до 25.03.2023 г.; сумата 31.95 лв. - законна лихва за периода от 25.03.2023 г. до 28.04.2024 г.; ведно със законната лихва за забава върху размера на главницата от 200 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда 26.04.2024 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 18 лв. - държавна такса, както и сумата 36 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Заповедта е връчена на длъжника на 08.05.2024 г.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК от длъжника по делото С.С.Л. е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, депозирано на 06.06.2024 г.

Съгласно разпореждане № 8993/17.06.2024 г. на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя са дадени указания, в едномесечен срок от получаване на съобщението да предяви установителен иск за вземанията си по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, както и заявителят е предупреден, че при неизпълнение на дадените указания издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК ще бъде обезсилена на основание чл. 415, ал. 5 ГПК.

На 22.07.2024 г. - в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК от заявителя „Профи Кредит България“ ЕООД е депозирана молба с рег. № 16408 с представени доказателства за подадена искова молба с която е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 3 ГПК за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 2180/2024 г. за сумата в размер на 21.74 лв., представляваща непогасена главница, както и законната лихва върху главницата от 21.74 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното изплащане на сумата.

С определение № 3372/27.09.2024 г. заповедният съд е обезсилил частично така 2 издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в частта й, с която е разпоредено длъжникът С.С.Л. да заплати на заявителя „Профи Кредит България“ ЕООД следните суми: сумата 178.26 лв., представляваща част от неплатена главница по договор за потребителски кредит № 40011807520/01.09.2022 г.; сумата 25.29 лв. - договорно възнаграждение за периода от 25.09.2022 г. до 25.03.2023 г.; сумата 31.95 лв. - законна лихва за периода от 25.03.2023 г. до 28.04.2024 г. и заповедното производство е прекратено в горепосочените части.

С молба по чл. 248 ГПК процесуалният представител на длъжника С.С.Л. – Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ чрез адвокат Д. М. е поискал от съда да допълни постановеното определение в частта му за разноските като присъди на молителя адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА в размер на 480 лв. с ДДС съобразно обезсилената част.

В едноседмичния срок по чл. 248, ал. 2 ГПК заявителят „Профи Кредит България“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва искането като неоснователно.

За да постанови обжалваното определение, с което е оставил без уважение искането по чл. 248 ГПК, заповедният съд, като е приел, че след подадено възражение по чл. 414 ГПК от страна на длъжника от страна на заявителя е предявен установителен иск на основание чл.

422 ГПК вр. чл. 415 ГПК, който не е приключил с влязло в сила решение, се е позовал на т.

12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обосновавайки извод, че съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.

С оглед на така установеното, настоящият съдебен състав намира следното:

Действително, съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410, съответно по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл. 418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 1, съответно чл.

422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване.

Тези принципни постановки обаче са приложими в случаите, когато е бил предявен установителен иск за съществуване на цялото вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение и исковият съд се е произнесъл по същество на тази претенция, уважавайки или отхвърляйки същата, или е прекратил исковото производство.

Възможно е обаче да са налице и други хипотези като при тази, каквато е и настоящата, когато е подадено възражение, но исково производство не е проведено поради липсата на предявен иск по чл. 415, ал. 1 ГПК от страна на заявителя за цялата част от присъдената със 3 заповедта сума, заповедният съд е компетентен да се произнесе по направените разноски в производството, проведено пред него относно частта, която не е предмет на исковото производство. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 5 ГПК, когато заявителят не предяви иска в определения от закона срок, заповедният съд обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло. С определението, с което на посоченото основание се обезсилва заповедта за изпълнение макар и частично, съответно се прекратява частично и образуваното заповедно производство. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК, съдът е длъжен да се произнесе и по искането за разноски с всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. След като в настоящата хипотеза заповедният съд прекратява производството частично, именно той е компетентен да се произнесе и по своевременно и надлежно направеното искане на длъжника за присъждане на направените от него разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, съгласно която разпоредба ответникът има права на разноски при прекратяване на делото.

Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че след като заповедният съд на основание чл. 415, ал. 5 ГПК е обезсилил частично процесната заповед за изпълнение на парично задължение и съответно частично е прекратил заповедното производство, то е следвало и да се произнесе по искането на процесуалния представител на длъжника за разноски съобразно прекратената част на заповедното производство, поради което и молбата му по чл. 248 ГПК се явява основателна и следва да бъде уважена.

В тази връзка съдът намира, че от приложения към възражението на С.С.Л. договор за правна защита и съдействие е видно, че на длъжника като материално затруднено лице е предоставена безплатна правна помощ от страна на Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.“ чрез адвокат Д. М., поради което и на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адвокатското дружество се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение.

Относно определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът съобразява решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.07.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на адвокатското възнаграждение, а е свободен да определи 4 справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (в същия смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по търг. дело № 1908/2022 г. на І-во т.о. на ВКС и определение № 343/15.02.2024 г. по търг. дело № 1990/2023 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС ).

В настоящата хипотеза се касае за проведено заповедно производство, по което изначално фактическата и правна сложност не могат да бъдат високи, именно поради характера на производството и целта на същото – единствено да се установи дали вземането е спорно или не. Същевременно, следва и да се отчете, че макар и за възражението по чл.