Определение № 29583 от 14.08.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 29583 гр. София, 14.08.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110103673 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл.248 от ГПК.

Постъпила е молба от адв. М., като процесуален представител на ищеца по делото за допълване на решение №1311/27.01.2025г., постановено по гр.д.

№3673/2024г. по описа на СРС в частта за разноските. Моли да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС вместо присъденото му в размер на 100 лева с ДДС. Също така моли на ищеца да бъде присъдена лихва за забава върху сумата от 157,21 лева за периода от 17.01.2024г. до датата на плащането – 21.02.2024г.

В предоставения срок ответникът по молбата е представил становище за нейната неоснователност. Намира, че дори да се дължи лихва за забава, то такава следва да се начисли върху първоначално заявения с исковата молба частичен размер от 5 лева.

Постъпила е молба и от процесуалния представител на ответника „..“ ООД, с която се иска да бъде изменено решението в частта за разноските, като му бъдат присъдени разноски, съобразно с отхвърлената част от иска.

В предоставения срок ответникът по молбата е представил становище за нейната неоснователност.

Молбите са подадени в срока по чл.248, ал.1 от ГПК от правно легитимирано лице, поради което са процесуално допустими.

Съдът, като разгледа молбата на ищеца намира, че същата е неоснователна по следните съображения:

1

С решение №1311/27.01.2025г., постановено по гр.д. №3673/2024г. по описа на СРС е отхвърлен предявеният иск по чл.55, ал. 1, предл.1 ЗЗД поради плащане в хода на производството, като са събрани доказателства, че плащането е извършено на 21.02.2024г. Съгласно Тълкувателно решение от 21.11.2019г. по т.д. №5/2017г. на ОСГТК на ВКС „При връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни.“. С оглед приетото от ВКС за изпадане на ответника в забава е следвало ищецът да докаже, че е отправил покана до него и кога е получена същата от ответника.

В случая не се установи ищецът да е отправял покани извънсъдебно, поради което преди подаване на исковата молба ответникът не е бил в забава, а покана е отправена едва с подаване на исковата молба, която е получена от ищеца след извършеното плащане.

Съдът е изложил подробни съображения относно размера на определеното от него възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв., които не намира основание да променя. Размерът на разноските за адвокатското възнаграждение следва да бъде определен при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката, като се има предвид и че правомощието на съда за определяне на тези разноски е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Исковото производство е инициирано по два обективно кумулативно съединени иска, проведено е едно открито съдебно заседание, участие в което не е взел процесуалния представител на ищеца, не е депозирал и писмени бележки. В случая процесуалното представителство се е развило по типичен за масовите такива съдебни производства – формално и без усложнения, не разкрива над средната фактическа и юридическа сложност на подобен вид претенции. Ето защо справедлив и икономически обоснован с оглед предмета на делото и достойното заплащане на извършения квалифициран юридически труд от процесуалния представител адвокат се явява възнаграждение, съобразно уважената част на исковите претенции, в определения вече с решението размер на 100 лева.

След като разгледа и молбата, подадена от ответника, съдът намира същата за неоснователна по следните съображения:

2

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът, респективно жалбата, са уважени, са посочени в чл.

78, ал. 2 ГПК и са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска (отрицателна) и да е признал иска (положителна). Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. разглеждания случай ищецът е предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит. Самата нищожност на договора и наличието на клаузи, противоречащи на императивни норми и на защитата на потребителя, произтича от поведението на ответника като търговец – именно той е изготвил и предложил на потребителя договор с незаконосъобразно съдържание, обвързващ го с неблагоприятни и неравноправни условия.

Ищецът не разполага с друг ред или средство за защита, чрез което едностранно да се защити от претенции по нищожния договор и да постигне правна сигурност относно правоотношението, освен чрез предявяване на иск за установяване на нищожността му. Именно така обективно се засяга правната сфера на ищеца и поражда необходимост от съдебна намеса. Ищецът не може сам да преуреди последиците от договора, без да сезира съда. В този смисъл не е налице отрицателната предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК за "недаване на повод" за завеждане на иска, поради което разпоредбата не може да намери приложение в полза на ответника и същият не може да бъде освободен от отговорността за разноски по делото.

Съгласно член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета на ЕС на потребителя е признато субективното право да сезира съда с искане да бъде установен неравноправният характер на договорна клауза и същата да не бъде прилагана в отношенията му с търговеца. Това право не е само формално, а трябва да бъде ефективно гарантирано, поради което националните процесуални правила, включително относно разноските, не могат да го заобикалят или правят упражняването му прекомерно затруднено.

В решението си по съединени дела C-224/19 и C-259/19 (Caixabank и Banco 3

Bilbao Vizcaya Argentaria) Съдът на ЕС приема, че обвързването на разпределението на съдебните разноски единствено с размера на недължимо платените суми, които се връщат на потребителя, е несъвместимо с принципа на ефективност, доколкото подобен подход може да възпре потребителя да предяви иск за установяване на неравноправен характер на клаузите, предвид значителните разноски, които рискува да понесе. Поради това СЕС изрично постановява, че член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да бъдат възлагани върху потребителя в зависимост от размера на върнатите недължимо платени суми, тъй като такава уредба създава "съществена пречка" за упражняването на правото на ефективен съдебен контрол върху неравноправните клаузи. Тази линия на правни съображения е потвърдена и доразвита в по-късната практика на СЕС – например по дело C385/20 Caixabank и по дело C-714/22, по преюдициално запитване на Софийски районен съд, където изрично се подчертава, че макар потребителят да може да понася определени разноски, правилата за присъждането им не могат да бъдат такива, че да го разубеждават изобщо да заведе дело. В частност се приема, че не е допустима система, при която потребителят понася част от разноските, след като вече е установена нищожността/неравноправността на клауза, тъй като това създава значителна пречка за упражняването на правата по Директива 93/13. В настоящия случай съдът изрично е признал за установено, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Именно този установителен иск – за обявяване на договора за нищожен – е пряко защитно средство, предвидено в Директива 93/13, тъй като чрез него се констатира несъответствието на договорните клаузи с императивните правила за защита на потребителя и се препятства тяхното прилагане между страните.

Факът, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен, поради плащане в хода на производството не променя обстоятелството, че потребителят е постигнал основната си цел: съдебно установяване на нищожността на договора поради нарушаване на защитните норми в потребителското законодателство. Ето защо разпределението на разноските не може да зависи единствено от финансовия резултат по осъдителните претенции (размер на върнати суми или уважен насрещен иск), игнорирайки факта, че съдът е признал договора за 4 нищожен. Ако на потребителя се възлагат разноски, само защото не е получил обратно определени суми или защото ..рът е успял да събере главницата по насрещен иск, това би довело до същия порочен резултат, описан в решението на СЕС – потребителят предварително да се отказва да предяви иск за нищожност, защото рискът да бъде осъден да плати разноските на ..ра е несъразмерен спрямо очакваната защита. Подобен подход фактически обезкуражава потребителите да сезират съд за установяване на неравноправните клаузи и е несъвместим с принципа на ефективност, тъй като превръща упражняването на правото по Директивата в икономически неразумно. Вместо ..рът, включил в договорите си нищожни клаузи, да бъде поставен в понеблагоприятно положение (с оглед превантивния и възпиращ ефект), разпределянето на разноските в настоящия вид води до обратното – до привилегироване на търговеца, чиито клаузи са признати за нищожни, и до санкциониране на потребителя за това, че е потърсил съдебна защита.

С оглед изложеното присъждането на разноски в полза на ".." ЕООД срещу потребителя – след като съдът е признал договора за нищожен – противоречи на член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 и на принципа на ефективност, както те са тълкувани по съединени дела C-224/19 и C-259/19.

Разноските на ..ра не следва да бъдат възлагани в тежест на ищцата именно защото това превръща упражняването на правата по Директивата в икономически риск, който СЕС изрично е квалифицирал като "съществена пречка" за достъпа до ефективен съдебен контрол върху неравноправните клаузи. Съгласно чл. 4, § 3 ДЕС и чл. 633 ГПК националният съд е длъжен да тълкува и прилага вътрешното право, включително разпоредбата на чл. 78 ГПК относно разноските, в съответствие с тълкуването на Директива 93/13, дадено от СЕС. Това означава, че при спор, в който е установена нищожност на договор/клауза поради нарушение на нормите за защита на потребителя, съдът не може механично да прилага принципа за "разноски съразмерно на уважената част от иска", когато такова прилагане води до резултат, изрично посочен от СЕС като недопустим – възлагане на част от разноските върху потребителя по начин, който го би възпрял да упражни правото си на ефективен съдебен контрол. По изложените съображения настоящият състав намира за неоснователно искането на молителя да му бъдат присъдени разноски по за отхвърлянето на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД.

Водим от горното, съдът

5

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 35108/03.02.2025г. от адв. М., като процесуален представител на ищеца по делото Н. Х. за допълване на решение №1311/27.01.2025г., постановено по гр.д. №3673/2024г. по описа на СРС в частта за разноските.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 60879/20.02.2025г. от „..“ ЕООД за допълване на решение №1311/27.01.2025г., постановено по гр.д.

№3673/2024г. по описа на СРС в частта за разноските.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 6