Решение № 726 от 19.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 726 гр. Пловдив, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330116717 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Б. М. против „Киара Нове“ ЕООД – гр.

Пловдив, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от общо 4828,38 евро (левова равностойност от 9443,48 лв.) – сборът от неизплатените брутни трудови възнаграждения за м. август 2025 г. в размер на 1647,25 евро (с левова равностойност 3221,74 лв.) ; за м. септември 2025 г. в размер на 1647,25 евро (с левова равностойност 3221,74 лв.) и за м. октомври 2025 г. до 27-мо число на месеца в размер на 1533,88 евро (с левова равностойност 3000 лв.), както и сумата от общо 122,86 евро (с левова равностойност от 240,30 лв.) – обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.08.2025 г. до 04.12.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че ищецът работил в ответното дружество на длъжност фармацевт-магистър, ръководител аптека с място на работа Аптека Запад Свобода, гр. Пловдив, ул. „Свобода" №67, по трудов договор № ***г., за неопределено работно време, считано от **** г. Сочи, че основното му трудово възнаграждение било в размер на 3005,35 лв., като било договорено и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 7.20 % или 216.39 лв., което следвало да бъде плащано еднократно, ежемесечно до 30-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труд. Излага твърдения, че на **** г. трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 326, ал.1 от Кодекса на труда с предизвестие от два месеца, съгласно заповед №**** г. на управителя на ответното дружество. Ищецът поддържа, че към датата на прекратяването на трудовия договор, работодателят му дължал работната заплата за м. август 2025 г. в размер на 3221,74 лв.; за м. септември 2025 г. в размер на 3221,74 лв. и за м. октомври 2025 г. - до 27-мо число на месеца в размер на 3000 лв. Общия размер на неплатеното възнаграждение било 9443,48 лв. Претендира и обезщетение за забава върху всяко от трудовите възнаграждения за периода от първото число на месеца, за който е полаган труд, до 1 датата на подаване на исковата молба в съда в общ размер от 240,30 лв., или както следва: за месец август – 117,10 лв., за месец септември – 80,51 лв. и за месец октомври 2025 г. – 42,69 лв. Предвид изложените твърдения, предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока за отговор по чл. 131, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника „Киара Нове“ ЕООД.

След срока за отговор ответното дружество депозира молба вх. № **** г., с която признава, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, като към момента не му били заплатени трудовите възнаграждение за месец август 2025 г., месец септември 2025 г. и месец октомври 2025 г. до 27.10.2025 г., когато бил прекратен трудовият договор. Не оспорва, че ищецът е получавал брутно трудово възнаграждение в размер на 3005,35 лв. и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 7,20 %. Излага твърдения, че дължимото нетно трудово възнаграждение за август 2025 г. е 2500 лв., за септември 2025 г. е 2645,73 лв., за октомври 2025 г. до 27.10.2025 г. - 2065,23 лева. Намира, че размерът на претенцията следвало да се определи на база нетното трудово възнаграждение, като до този размер признава предявените искове. Възразява за прекомерност на претендираните разноски от ищеца за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД, с които ищецът претендира заплащане на брутни трудови възнаграждение за периода от месец август 2025 г. до месец октомври 2025 г. вкл., както и обезщетение за забава върху неизплатените трудовите възнаграждения. За уважаване на исковите претенции следва да са се проявили в обективната действителност следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: между страните да е било налице валидно трудово правоотношение за периода, за който се претендира трудово възнаграждение, както и ищецът да е полагат труд. С оглед признанието от страна на ответника, че ищецът е престирал работна сила за исковия период, спорен между страните е правният въпрос на каква база се определя дължимото трудово възнаграждение.

По делото се установява, че между страните е бил сключен трудов договор №* от *** г., по силата на който ищецът, в качеството му на работник е изпълнявал длъжността „фармацевт-магистър“ при ответното дружество, в качеството му на работодател, с място на работа Аптека Запад Свобода, на адрес: гр. Пловдив, ул.

„Свобода“ № 67. Уговореното основно месечно трудово възнаграждение възлиза на сумата от 3005,35 лв., като е дължимо и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 7,20 % или 216,39 лв., или общо 3221,74 лв.

Трудовият договор е прекратен със заповед № **** г., считано от *** г., на основание чл.326, ал.1 КТ, като до *** г. ищецът е полагат труд при работодателя.

Като взе предвид така установените фактически обстоятелства, които са и безспорни между страните, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща на работника уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това задължение ангажира отговорността на работодателя.

По отношение на това как се определя размерът на дължимото трудово възнаграждение по предявен от работника осъдителен иск е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 166/ 25.02.2010 г. по гр.д. № 220 по описа за 2009 г. на ВКС, III г.о. Приема се, че съгласно чл.272, ал.1, т.3 и т.4 КТ работодателят има задължението да удържа от трудовото възнаграждение суми за данъци съгласно специални закони, както и за осигурителни вноски, които са за сметка на работника или служителя, осигурен за всички осигурителни случаи, съгласно чл. 38, ал. 2 от 2

ЗОДФЛ (отм.), а впоследствие - в чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ и чл. 6 от КСО. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя.

Във всички случаи работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход или осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания (чл.162, ал.2, т.1 ДОПК), а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл.458 ГПК. В решението на ВКС се приема, че съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. Съставът на ВКС приема, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъкът от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. Практиката на ВКС е последователна, като в решение № 154/ 24.06.2015 г. по гр.д. № 6134/ 2014 г. на ВКС, I I I г.о. е прието още, че работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общ доход и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични държавни вземания е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общ доход и осигурителните вноски.

С оглед така дадените принципни разрешения на спорния по делото правен въпрос, съдът намира, че размерът на дължимите на ищеца суми по предявения главен иск следва да бъде определен на база брутното трудово възнаграждение, в което са включени данък общ доход и дължимите осигурителни вноски. Съгласно представените от ответното дружество ведомости (л.33 – л.37 от делото), дължимите брутни трудови възнаграждения за процесния период, формирани като сбор от основното трудово възнаграждение и допълнителното трудово възнаграждение за стаж (7,2 %), са както следва: за месец август – 3221,74 лв., за месец септември – 3409,54 лв., за месец октомври – 2661,45 лв. Претенцията на ищеца за месец август и месец септември е в размер на по 3221,74 лв. или 1647,25 лв., като следва да се уважи в пълния предявен размер. По отношение на възнаграждението за месец септември следва да се има предвид, че макар да се установява от представените писмени доказателства, че дължимото трудово възнаграждение е в по-голям от претендирания размер, то съдът с оглед принципа на диспозитивното начало, не би могъл да присъди повече от претендираното, доколкото ищецът не направи и изменение на размера на исковата претенция. По отношение на месец октомври ищецът претендира сумата от 3000 лв., но се установява, че до **** г. е дължима сумата от 2661,45 лв., до който размер следва да се уважи искът, а до пълния претендиран размер от 3000 лв., искът подлежи на отхвърляне. В заключение, предявените искове за заплащане на брутното трудово възнаграждение следва да се уважат до сумата от общо 9104,93 лв. или 4655,28 евро, като до пълния предявен размер от 9443,48 лв. или 4828,38 евро подлежат на отхвърляне.

По отношение на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД се установи по делото фактът на настъпване на забавата, доколкото ответникът не е заплатил в срок дължимите трудови възнаграждение. Затова искът е установен по своето основание, а досежно размера му следва да се приложи нормата на чл.162 ГПК, като съдът определи същия посредством използването на on-line calculator.bg. Дължимото обезщетение за забава за трудовото възнаграждение за месец август за периода от първото число на месеца, следващ месеца, в който е полаган труд, до датата на исковата молба или от 01.09.2025 г. до 04.12.2025 г. вкл. е в размер на 59,25 евро; за ТВ за месец септември, изчислено по същия алгоритъм, за периода от 01.10.2025 г. до 04.12.2025 г. – 40,54 евро и за ТВ за месец октомври за периода от 01.11.2025 г. до 3

04.12.2025 г. – 17,52 евро, или общо – 117,31 евро. До този размер следва да се уважи предявеният акцесорен иск, като за разликата до пълния предявен размер от 122,86 евро искът подлежи на отхвърляне.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете. Претендира заплащане на адвокатски хонорар в размер на общо 1012,07 евро, от които 639,11 евро за исковото производство, съгласно договор за правна защита и съдействие от **** г. – л.47 от делото, и 255,65 евро за обезпечаване на иска съгласно договор за правна защита и съдействие от *****г. – л.45 от делото. Ответното дружество релевира възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение. На първо място, съдът намира, че претендираното възнаграждение за обезпечаване на иска не е дължимо. Това е така, доколкото нормата на чл.7, ал.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) предвижда възможност страните да уговорят отделно възнаграждение за защита в производства за обезпечаване на бъдещ иск. В случая, не е налице посочената хипотеза, доколкото обезпечението е поискано в рамките на висящото исково производство по реда на чл.389 ГПК по предявените осъдителни искове. В този случай на адвоката не се дължи отделно възнаграждение за подаването на молба за обезпечение на предявения иск, поради което не следва да му се присъжда претендираната сума от 255,65 евро. По отношение на хонорара за исковото производство в размер на 639,11 евро, съдът намира, че същият не е прекомерен, доколкото съответства на минимално предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., както и на фактическата и правна сложност на делото. От тази сума, с оглед размера на уважените претенции следва да се присъди сумата от 607,91 евро.