Решение № 120 от 24.02.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. София, 23.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Кирил Д. Павлов при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20221800500407 по описа за 2022 година

С Решение № 260023/08.12.2021г., постановено по гр.д. № 457/2019г. на Етрополския районен съд, е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният иск с правно основание чл. 19 ал. 3 от ЗЗД от И. И. В. за обявяване за окончателен на сключения на 05.05.2011 год. предварителен договор, по силата на който И. В. и К. В. са продали на И. В. свой собствен недвижим имот, находящ се в гр. Е., представляващ парцел III-1137 в кв.89 по регулационния план на гр.Е. с площ от 487 кв.м., урегулиран, заедно с построените в парцела къща, лятна кухня и гараж, при граници : улица, Н.Г., н-ци Т.В., н-ци П.К. и Ц.М., за сумата от 23 000 лева, която сума е изплатена изцяло и в брой на продавачите от купувача в деня на подписване на договора.

Със същото решение са осъдени И. И. В. и Е. И. В. да предадат на Т. И.

В. владението върху ½ ид. част от имота, а Т. И. В. е осъден да заплати на И.

И. В. сумата 23037 лева за извършени от него подобрения в същия имот, като са отхвърлени претенциите на Е. И. В. да е придобила имота на основание чл.68 ал.1 вр.70 ал.1 от ЗС, и да бъде осъден Т. И.ов В. на основание чл. 72 от ЗС да й заплати сумата 10 000 лева за извършени от нея подобрения в този имот.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивни жалби на Е. И. В. и Т. И. В. срещу горното решение в различни негови части.

Жалбоподателката Е. В. обжалва решението в частта му, с която е уважен насрещният иск, предявен от страна на Т. В., както и в частта му, с която са отхвърлени възраженията й по чл. 79 от Закона за собствеността.

1

Счита, че в тези части решението е неправилно и моли съда да го отмени.

Твърди, че владее процесния недвижим имот по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 от ЗС, считано от датата на придобивната сделка (21.03.2013г.) като владението й е било непрекъснато и спокойно. Поддържа, че след 2000г. често посещавала имота, който се владеел единствено от баща й. Заявява, че никога не била виждала ищеца по насрещния иск Т. В. да посещава имота. Сочи, че след придобИ.ето на имота чрез договора за дарение тя владяла за себе си, като владението й е било спокойно и безспорно, а баща й често го посещавал и осъществявал държане от нейно име. Счита, че не било необходимо да манифестира владението си пред своя дядо и чичо или да отблъсква тяхното владение, защото те не пребивавали в имота през този период. Твърди, че не е могла да предполага наличие на проблеми със собствеността по отношение на праводателя й. Намира възражението си по чл. 79, ал. 2 от ЗС за основателно и доказано, вкл. при присъединяване на владението на нейния праводател. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните от нея части, и да отхвърли предявения срещу нея насрещен иск по чл. 108 от ЗС, като уважи възражението й за придобивна давност.

Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва.

Въззиваемият Т. В. изтъква, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, т.е. И. В. не е прехвърлил на Е. В. процесния имот.

Анализира предпоставките за уважаване на иск по чл. 108 от ЗС. Оспорва довода на жалбоподателката, че е придобила имота по давност. Твърди, че тя не е манифестирала владението си, нито е отблъснала владението на други лица, които са се намирали в имота. Счита, че по отношение на нея не са били налице признаците на владението. Позовава се на свидетелските показания, като прави извод, че и четиримата свидетели твърдят, че И. В. (баща на И. В. и Т. В. и дядо на Е. В.) е живял в имота до смъртта си.

Жалбоподателят Т. В. обжалва решението в частта му, с която е уважено възражението за направени подобрения и е осъден да заплати сумата от 23037 лева. Счита че решението е недопустимо поради неправилна правна квалификация на претенцията, както и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а също поради постановяването му при превратно тълкуване на събраните доказателства по делото. Навежда довод за неправилна правна квалификация на иска, тъй като не било изяснено, в какво качество И. В. е извършвал подобренията. Анализира характерните белези на понятията „владелец“ и „държател“, като прави извод, че И. В. не е бил нито владелец, нито държател на имота, а е помагал на родителите си да поддържат и подобряват имота, тъй като подобренията са извършени преди 2009 г., т.е. приживе на родителите на страните. Прави извод, че поради това ищецът не е разполагал с правото по чл. 72 от ЗС, каквото може да има само владелец. Освен това, жалбоподателят оспорва извода на съда, че не се бил противопоставил на извършването на подобренията, като изтъква, че към този момент той не е бил собственик, за да може да се противопостави. Навежда довод за неправилно определяне на началото на погасителната давност за вземането за подобренията (която би трябвало да започне да тече от момента на изискуемостта на вземането), както и за изтичане на давностния срок.

Счита, че това вземане може да бъде релевирано само чрез иск, но не и чрез възражение. Цитира съдебна практика, вкл. Тълкувателно решение № 85/68г. на ОСГК и ППВС № 6/1974г. Прави извод, че отношенията между страните 2 следва да се уредят по реда на чл. 60-62 от ЗЗД или чл. 59 от ЗЗД.

Подчертава, че в тези случаи вземането става изискуемо от момента на извършването на подобренията, както и че своевременно (в първото открито съдебно заседание) е направил възражение за погасяването му по давност, доколкото исковата молба е подадена през м. декември 2018 г., а позначителните подобрения са били направени през 2009. Навежда довод, че дори при възприетата от ЕРС правна квалификация по чл. 72 от ЗС решението е неправилно, тъй като не е отчетена разликата между увеличената стойност на имота и разходите, довели до нейното увеличаване. Намира, че ЕРС не бил посочил, как е формирал присъдената сума и какво представлява тя - стойността на подобренията към момента на извършването им или към момента на постановяване на решението или увеличената стойност на имота към някой от посочените моменти. Твърди, че подобренията са били извършвани за сметка на бащата на страните, а не за сметка на ищеца. Счита, че обжалваното решение е немотивирано. Моли съда да го отмени в частта, с която Т. В. е осъден да заплати на И. В. направените от последния подобрения.

Не е постъпил отговор на тази въззивна жалба.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката Е. В. не се явява и не се представлява. От процесуалния й представител – адв. Д. – е постъпила молба за даване ход на делото в негово отсъствие, с която се изразява и становище по съществото на спора.

Поддържа подадената от доверигелката му въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят Т. В. се явява лично и с адв. П., която поддържа подадената от нея жалба, оспорва жалбата на Е. В. и поддържа отговора срещу тази жалба. Изтъква, че решението на РС- Е. относно предварителния договор е влязло в сила. Прави извод, че ответникът не е приравнен на добросъвестен владелец поради нищожността на договора. Следователно, той не разполага с възраженията, които е направил. Счита, че е извършил подобренията по реда на водене на чужда работа без пълномощие, като може да релевира вземанията си само чрез иск за неоснователно обогатяване или гестия, но не и чрез възражение по чл. 72 от ЗС, каквото е направено. Счита, че правната квалификация е неправилна, а в тази част решението на РС- Е. е недопустимо.

След като става въпрос за неоснователно обогатяване или за водене на чужда работа без пълномощие, давностният срок започва да тече от деня, в който държателят е извършил тези подобрения, а той ги е извършил през 2009 г. – както е приел и ЕРС. Прави извод, че възражението (или искът) е от 2018 г., т.е. девет години по- късно, поради което са погасени по давност. Сочи, че ако на ищеца се признае качеството на добросъвестен владелец (какъвто не е), той трябва да търси увеличената стойност на имота, но същата не е установена по делото. Оспорва претенцията на Е. В., тъй като тя не била доказала, че е владяла имота. Подчертава, че родителите на двете страни са ползвали имота до 2011 г., респ. 2018 г. Претендира направените по делото разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият И. В. не се явява. Представлява се от адв. С., който оспорва жалбата е счита обжалваното решение е правилно и законосъобразно, и моли съда да го 3 потвърди. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна. Претендира разноски.

Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка са описани в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

По валидност

В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята правораздавателна власт, а формираната от него воля е ясно и разбираемо формулирана.

1.

По допустимост

Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените искове.

Във връзка с това следва да се отбележи, че, наистина, недобросъвестният владелец не може да предявява претенции за подобрения срещу собственика на подобрявания от него имот чрез възражение, тъй като няма право на задържане. След като, обаче, И. В., макар и квалифицирайки претенцията си по чл. 73 и 74 от ЗС, е претендирал осъждане на Т. В. да му заплати ½ от стойността на извършените подобрения в имота, може да се приеме, че, независимо от непрецизното изразяване, по същество е предявил иск за тази сума. Поради това съдът правилно го е разгледал, а допуснатите при това процесуални нарушения (напр. несъбиране на такса по този иск) не опорочават постановения съдебен акт.

2.

По същество

III.1 По въззивната жалба на Е. В.

С Решение от 22.12.2011г., постановено по гр.д. № 367/2011г. на Етрополския районен съд, е обявен за окончателен предварителният договор от 05.05.2011г. за покупко- продажба на процесния недвижим имот между И.

Т. В. и К. И. В. като продавачи, и И. И. В. като купувач, с което е уважен предявеният от И. В. иск с правна квалификация чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.

Това решение е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК, с Решение № 197/11.11.2019г. по гр.д. № 4661/2018г. на ВКС, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд.

3.

4

При новото разглеждане на този иск в рамките на настоящото производство, същият е отхвърлен, и в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

С оглед отхвърлянето на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, районният съд е приел, че към момента на разпоредителната сделка от 2013г., дарителят И. В. не е бил едноличен собственик на дарявания имот, поради което е дарил на Е.

В. отчасти чужд имот, а сделката няма транслативен ефект.

Настоящият съдебен състав не споделя този извод поради следните съображения.