Определение № 3224 от 13.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3224 гр. София, 13.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901475 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД срещу решение № 38 от 26.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 563/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра. С това решение е отменено частично решение № 649 от 18.10.2024 г., постановено по гр.д. № 509/ 2024 г. по описа на Районен съд – Силистра, и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД искове за признаване за установено, че всеки от ответниците Г. К. К. и С. А.

К. дължи на ищеца сума в размер на 9 410, 22 лв., представляваща 1/6 част от задължението за главница, ведно със законната лихва върху тази сума от 25.07.2023 г. до окончателното плащане, сума в размер на 2 447, 68 лв., представляваща 1/6 част от задължението за възнаградителна лихва, начислена за периода от 26.07.2020 г. до 06.02.2023 г., сума в размер на 392, 10 лв., представляваща 1/6 част от задължението за неустойка за забава, начислена за периода от 07.02.2023 г. до 24.07.2023 г., всяко от които задължения е възникнало по договор за кредит от 24.08.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и наследодателя на ответниците А. П. К.. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 649 от 18.10.2024 г., постановено по гр.д.

№ 509/ 2024 г. по описа на Районен съд – Силистра в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД искове за признаване за установено, че всеки от ответниците Г. К. К. и С. А. К. дължи на ищеца сума в размер на 123, 56 лв., представляваща 1/6 част от задължението за неустойка за забава, начислена за периода от 24.10.2015 г. до 06.02.2023 г., сума в размер над 392, 10 лв. до 512, 17 лв., 1 представляваща 1/6 част от задължението за неустойка за забава, начислена за периода от 07.02.2023 г. до 24.07.2023 г., сума в размер на 332, 50 лв., представляваща 1/6 част от задължението за такса за управление, начислена за периода от 22.08.2016 г. до 24.08.2022 г., сума в размер на 147, 63 лв., представляваща 1/6 част от задължението за такса за подновяване на ипотека, сума в размер на 60 лв., представляваща 1/6 част от задължението за такса изискуемост и сума в размер над 2 447, 68 лв. до 6 188, 40 лв., представляваща 1/6 част от задължението за възнаградителна лихва, начислена за периода от 24.10.2015 г. до 25.07.2020 г., всяко от които задължения е възникнало по договор за кредит от 24.08.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и наследодателя на ответниците А. П. К..

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че изводът на въззивния съд, че предявените в процеса вземания са погасени по давност, е неправилен. Той не е съобразен с това, че те представляват 1/3 част от вземанията на банката, възникнали по договор за кредит, сключен на 24.08.2007 г., която част се е припадала на един от наследниците по закон на починалия кредитополучател, който се е отказал от наследство на 07.06.2022 г.

Предвид липсата на направено от този наследник изявление за приемане или за отказ от наследството на починалото лице за периода от смъртта му до 07.06.2022 г., то към 17.09.2016 г. тази част от наследството представлявала незаето наследство и следователно не е било ясно кой субект е длъжник по включените в нея задължения, които са и тези възникнали по процесния договор за кредит. С оглед на това касаторът намира, че към тази дата банката не е можела валидно да упражни правото си за обявяване на задълженията по договора за кредит, включени в това наследство, за предсрочно изискуеми, поради което и изявлението за това, което се съдържа в искова молба от 17.09.2016 г., по която е образувано друго дело, не поражда целените с него правни последици и давността за погасяване на тези задължения не може да започне да тече от 17.09.2016 г., както е приел въззивният съд. Касаторът счита, че кредиторът е имал възможност да обяви за предсрочно изискуеми задълженията по кредитната сделка, които са част от незаетото наследство, едва след извършения отказ от наследство от призования към наследяване наследник, в резултат на който се уголемяват дяловете на останалите двама наследници, които са ответниците по предявените в процеса искове, което е станало на 07.06.2022 г. Позовава се и на това, че при произнасянето си по направеното възражение за погасителна давност въззивният съд не е съобразил, че за периода от 17.09.2016 г. до 29.11.2017 г. и от 21.09.2018 г. до 03.03.2020 г. такава не е текла по отношение на предявените вземания, тъй като е имало образувани и висящи дела за тяхната дължимост.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

2

Ответниците по касация Г. К. К. и С. А. К. оспорват касационната жалба.

Изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Силистра е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Банка ДСК“ АД срещу Г. К. К. и С. А. К. обективно и субективно съединени искове по чл. 422 ГПК за установяване, че всеки от ответниците дължи на ищеца по 1/6 част от задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление, такса за подновяване на ипотеката и такса изискуемост, възникнали по договор за кредит, сключен на 24.08.2007 г., между „Банка ДСК“ АД и А. П. К., като кредитополучател, който е починал и е оставил три лица за наследници по закон, двама от които са ответниците, а третият е Магдалена К.. Счел е, че частта от задълженията по кредитната сделка, която е предмет на предявените искове, е тази, припадаща се на наследника Магдалена К., която на 07.06.2022 г. се е отказала от наследството на починалото лице, с което са се уголемили наследствените дялове на двамата ответници и всеки от тях отговаря за изпълнение на половината от частта от задълженията, включени в този дял от наследството. Въззивният съд е намерил за установено в производството, че преди настоящото дело е имало образувано друго т.д. № 135/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, по подадена от „Банка ДСК“ АД на 17.09.2016 г. искова молба, с която са предявени искове за реално изпълнение на задълженията по договора за кредит, включително на тази част от тях, която е предмет на настоящото дело. В това производство като ответници са участвали всички наследници на А. К. - Г. К. К., С. А. К. и Магдалена К.. Към датата на сезиране на съда с тази искова молба и тримата наследници са били процесуално легитимирани да отговарят пред кредитора за задълженията на своя наследодател, тъй като не е имало данни кой от тях е приел наследството и кой не. С оглед на това въззивният съд е заключил, че всички тези лица са били надлежни адресати и на волеизявлението на банката, обективирано в исковата молба, за обявяване на задълженията по договора за кредит за изцяло предсрочно изискуеми. Счел е, че към момента на образуване на това 3 дело и докато то е било висящо наследството, което по закон се припада на наследницата Магдалена К., е имало статута на незаето, доколкото от това лице не е изявена воля нито за неговото приемане, нито за отказ от него. Наред с това въззивният съд е взел предвид и фактите, че ответниците по настоящото дело са били единствените други възможни длъжници на частта от задълженията, включени в незаетото наследство, и че те са взели участие в образуваното производство по исковата молба от 17.09.2016 г., в хода на което до тях е достигнало изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост, направено с тази искова молба. Ето защо е изведено, че по отношение на тези лица задълженията, които са включени в незаетото наследство и за изпълнението на които те отговарят в резултат на направения по-късно отказ от наследство от третия наследник, са станали изцяло предсрочно изискуеми с предявяване на исковата молба от 17.09.2016 г. От тази дата е започнала да тече погасителната давност по отношение на частта от задължението за главница по договора за кредит, която е предмет на предявения иск. Тя е изтекла преди сезиране на съда, поради което това задължение е погасено по давност. По същите съображения погасени по давност са и останалите задължения, които са предявени в настоящия процес. Въззивният съд е заключил, че това прави неоснователни всички предявени установителни искове и те трябва да се отхвърлят. Поради частично разминаване на изводите на първата и въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която предявените искове са уважени и вместо него е постановено друго, с което те са отхвърлени. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която са отхвърлени част от предявените в процеса искове.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение, като по два от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по третия – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав трябва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий.

Първият от формулираните въпроси е: Прилага ли се чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД по отношение на вземане, за което е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако искът е процесуално допустим, но е отхвърлен като неоснователен?.

4

По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение. В него въззивният съд изобщо не е излагал мотиви за приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, като не е посочил и да са установени факти, които да са предвидени в закона като основание за спиране на погасителната давност за предявените в производството вземания.

Въззивният съд не е отрекъл приложението на тази правна норма по отношение на висящ процес, който да е образуван по искове, имащи за предмет същите вземания, като тези, предявени по настоящото дело, по които длъжници са същите лица, които се сочи, че отговарят за тяхното изпълнение и в настоящото производство, защото не е направил извод да е доказано образуването на такъв процес. Той е приел, че се установява образуването само на едно друго дело по искова молба от 17.09.2016 г., което има за предмет вземания, които въпреки че съвпадат по вид, размер и правопораждащ факт с тези, предявени в настоящото производство, се различават от тях по лицето, което се сочи, че е длъжник, което не е някой от ответниците, а друго лице – третият наследник по закон на починалия кредитополучател, който се е отказал от оставеното от него наследство. Липсата на произнасяне в обжалваното решение по поставения от касатора въпрос означава, че той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.