Определение № 4752 от 31.10.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4752 гр. Варна, 30.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. Иванова като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20243100502012 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от М. Д. Д. ЕГН ********** чрез мл. адв. С.К. от АК-Варна, срещу определение №7702/08.07.2024г., постановено по гр.д. №14941/2023г. на Районен съд- Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските.

В частната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Позовавайки се на Решение по дело C- 438/22 на СЕС, жалбоподателят счита, че в настоящият случай не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение в по-нисък размер от минимално предвидения в Наредба № 1/2004г.В тази насока, се посочва обилна практика на ВКС, относно начина и критериите за определяне на адвокатските възнаграждения от съда.Твърди се още, че липсата на ориентир при определяне на възнаграждението следва да се извърши и прецени за всеки конкретен случай, като се вземе предвид обем и качество на предоставената адвокатска помощ. Подчертава, че в случая не следва да се присъжда възнаграждение в по-нисък размер от минимално предвидения в наредбата, като се позовава на разрешението, дадено по дело С-57/15, според което разумния подход на изискването за пропорционалност означавало, че загубилата страна следва да понесе ако не всички, то поне значителна част от разноските, направени от спечелилата страна.Навежда доводи, че в конкретния случай адвокатския хонорар е бил заплатен от ищеца за два отделни обективно кумулативно съединени иска. Излага, че в случая заплатения адвокатски хонорар за два отделни иска, съобразен с минимума по Наредбата, не е израз на съществено надценяване на труда на адвоката, а е съответен на осъщественото процесуално представителство. Намира за справедлив размерът от 960лв. Дори ако съда намали адвокатското възнаграждение, намира за справедливо такова в размер на 800 лева, 1 съответно по 400 лева за всеки един обективно кумулативно съединените искове. Моли, да се отмени определението като се измени решението в частта за разноските, тъй като намира същото за неправилно определено.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна „Кредирект“ ЕООД с ЕИК 207024290, е постъпил отговор на частната жалба, с който счита същата за неоснователна. Твърди се, че от първоинстанционният съд правилно е съобразена фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че в Районен съд- Варна са заведени множество еднотипни дела от същата страна, което от своя страна предполага еднаква предварителна подготовка. Цитира се многобройна практика в тази насока.Възразява се , срещу исканото адвокатско възнаграждение в размер от 960 лева, което е пъти по- голямо от размера на осъдителния иск. Моли, за отхвърляне на частната жалба като неоснователна.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

С решение № 1744/16.05.2024г. постановено по гр.д. № 14941/2023г. по описа на районен съд-Варна,39 състав съда е прогласил нищожност на клаузата на чл.3, ал.2, т.9 от Договор за паричен заем ****************., сключен между М. Д. Д., ЕГН ********** и Кредирект ЕООД, ЕИК 207024290, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 35.25 лева, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал.

1, предл. първо ЗЗД. „Кредирект ЕООД, ЕИК 207024290, е осъден да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр. Варна, жк Трошево, бл.2, вх.Б, ет.1 сумата 35.25 лева, представляваща платена без основание сума по нищожната клауза на чл.3, ал.2, т.9 от Договор за паричен заем ****************., сключен между М. Д. Д. и Кредирект ЕООД, ведно със законната лихва върху вземането, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 16.11.2023г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл.

55, ал. 1, пр. І ЗЗД, както и сумата от 285 лв. - разноски по делото за заплатена държавна такса и възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.5 ГПК , като присъдени разноски за адвокатско възнаграждение са в размер на 200лв.

В срока по чл.248 ГПК от ищеца е постъпила молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските като му бъдат присъдени разноски за осъществено адвокатско възнаграждение в размер на 960лв. или същото да бъде намалено до 800лв, евентуално до 400лв.

С обжалваното определение ВРС е приел, че не са налице основания за изменение на решението и е оставил молбата без уважение. Видно от материалите по гр.д.№ 14941/23г. на ВРС налице е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв.А.Д., в който е договорено възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер на 960лв, платени в брой, или по 480лв по всеки един от исковете.

На първо място съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по 2 дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

От доказателствата по делото става ясно, че са предявени два иска – иск с правно основание чл. 26 ЗЗД и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с цена на иска 35.25 лева.

В разглеждания случай съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процесуално представителство в проведено едно открито съдебно заседание без събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такива.

Действително касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела.

Макар в настоящия случай да се касае до два обективно кумулативно съединени иска, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за всеки от тях – както неоснователно поддържа частния жалбоподател, тъй като и двата иска се основават на облигационно правоотношение, произтичащо от един и същ юридически факт- сключването на един и същ договор, ангажирани са едни и същи доказателства и са извършени идентични правни действия от пълномощника. Ето защо и с оглед идентичната защита в случая не са налице основания за присъждане на адвокатско възнаграждение поотделно за двата иска.

3

Нещо повече, прилагане на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без да се държи сметка за общия материален интерес във всеки отделен случай, би довело до присъждане на възнаграждения в размери надвишаващи материалният интерес, водещо не само до неоснователно обогатяване, но и до злоупотреба с права.

Въззивният съд приема, че възнаграждението на процесуалният представител на ищеца за двата иска с оглед правната и фактическа сложност в размер на 480 лв. за всеки от тези искове е силно завишена, като следва да се съобрази цитираната практика на СЕС досежно възможностите на съда да определя като правоприлагащ орган размерите на адвокатските възнаграждения съобразявайки обективните критерии.

Не на последно място, следва да се отбележи , че по делото са налице данни за наличието на образувани и други дела от ищеца срещу ответника с идентичен предмет, основани на същия договор. Образуването на множество отделни производства между едни и същи страни и произтичащи от един и същ правопораждащ факт неминуемо сочи на стремеж за генериране на разноски, което не съответства както на целта на съдебната защита, така и на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права, което от своя страна е в разрез с разпоредбата на чл.3 ГПК.В този случай, първоинстанционният съд не е следвало да присъжда разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение предвид наличие на данни за злоупотреба с права нарушаващи принципа на добросъвестността и добрите нрави.

В настоящият случай обаче, съгласно забраната на чл. 271, ал. 1, изр.2 положението на жалбоподателя не може да се влошава, ако определението не е обжалвано от другата страна. Поради, което за настоящата въззивна инстанция не съществува възможност да коригира обжалваното определението. Ето защо, същото следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение 7702/08.07.2024г., постановено по гр.д.

№14941/2023г. на Районен съд- Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4