Определение № 415 от 04.12.2024, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно търговско дело 299/2024
- Вид
- Определение № 415
- Подписан
- 04.12.2024
- В сила
- 04.07.2025
- Състав
- Вера Иванова Иванова, Катя Стоянова Пенчева, Тодор Илков Хаджиев
Цитирани разпоредби
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.633 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.36 · Закон за адвокатурата
- чл.36 ал.1 и ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.36 ал.1 и ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 415 гр. П., 04.12.2024 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Вера Ив. Иванова
Членове:
Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20245001000299 по описа за 2024 година
Производството е по чл.248 от ГПК.
С решение №332/02.10.2024г., постановено по в.т.д. №299/2024г. по описа на ПАС, е отменено решение №11/22.02.2024г., постановено по търг.д.
№29/2023г. по описа на окръжен съд К., в частта, с която са отхвърлени предявените от С. Х. И. с ЕГ* ********** и Р. М. И. с ЕГ* ********** против „З.к.Л.и.“ АД с ЕИК ** искове за сумите от по 210 000лв. до по 250 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на сина им Б.
Р. И. с ЕГ* **********, настъпила на 26.04.2023г. в резултат на застрахователно събитие - пътно транспортно произшествие на 26.04.2023г. на път ** м., виновно причинено от Ю.И.И. при управление на лек автомобил „М.**“ с рег. № **, застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при „З.*Л.и.“ гр.С., както и в частта, с която С. Х. И. с ЕГ* ********** и Р. М. И. с ЕГ* ********** са осъдени да заплатят на З.к. „Л.И.“ АД с ЕИК ** сумата 646.40лв. разноски по делото, или всеки от тях да заплати сумата от 323.20лв.
„З.к.Л.и.“ АД с ЕИК ** е осъдено ДА ЗАПЛАТИ на С. Х. И. с ЕГ* ********** и Р. М. И. с ЕГ* ********** допълнително сумата от по 40 000лв.
– за всеки от тях, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на сина им Б. Р. И. с ЕГ* 1
**********, настъпила на 26.04.2023г. в резултат на застрахователно събитие пътно транспортно произшествие на 26.04.2023г. на път ** м., виновно причинено от Ю.И.И. при управление на лек автомобил „М.**“ с рег. № **, застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при „З.*Л.и.“ гр.С., ведно със законната лихва, считано от 29.05.2023г., до окончателното изплащане.
Решение №11/22.02.2024г., постановено по търг.д. №29/2023г. по описа на окръжен съд К. е потвърдено В ОСТАНАЛАТА обжалвана част, с която „З.к.Л.и.“ АД с ЕИК ** е осъдено да заплати на всеки един от ищците С. Х. И. с ЕГ* ********** и Р. М. И. с ЕГ* ********** сумата над по 150 000лв. до по 210 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на сина им Б. Р. И. с ЕГ* **********, настъпила на 26.04.2023г. в резултат на застрахователно събитие - пътно транспортно произшествие на 26.04.2023г. на път ** м., виновно причинено от Ю.И.И. при управление на лек автомобил „М.**“ с рег. № **, застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при „З.*Л.и.“ гр.С., ведно със законната лихва върху всяко обезщетение, считано от 29.05.2023г. до окончателното му изплащане.
„З.к.Л.и.“ АД с ЕИК ** е осъдено ДА ЗАПЛАТИ на С. Х. И. с ЕГ* ********** и Р. М. И. с ЕГ* ********** допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 270,46лв., както и разноски за въззивното производство в размер на 300лв. – заплатена ДТ.
„З.к.Л.и.“ АД с ЕИК ** ДА ЗАПЛАТИ, на осн. чл.38 ал.2 от ЗА, на адв.Г.
Г. Р. от АК-С. сумата 6 360лв. /с ДДС/ адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ във въззивното производство на С. Х.
И. с ЕГ* ********** и Р. М. И. с ЕГ* ********** /като независимо от изцяло уважената въззивна жалба на жалбоподателите – ищци, съответно – уважаване на исковете им в пълен размер, не е присъдено допълнително възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА за първоинстанционното производство/.
„З.к.Л.и.“ АД с ЕИК ** е осъдено ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт допълнително държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 3 200лв., както и ДТ за въззивното производство в размер на 1 300лв.
Постъпила е молба с вх.№8903/04.11.2024г., подадена от процесуалния представител на С. Х. И. и Р. М. И. – адв. Г. Р., която съдържа искане по чл.248 2 ал.1 от ГПК за изменение на така постановеното решение в частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА. Иска се да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с оглед уважената част на исковете на ищците – 9 240лв. с ДДС; да бъде присъдено допълнително възнаграждение за процесуално представителство в първоинстанционното производство в размер на 3 840лв.; да бъде присъдено адвокатско възнаграждение съобразно изцяло неуважената въззивна жалба на насрещната страна в размер на 13 080лв., като адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА да бъде съобразено с минималните размери на адвокатското възнаграждение, предвидени в чл.7 ал.2, т.4 и т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Наведени са доводи, че цитираното от въззивния съд решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. не дава изрични конкретни насоки на националния съд да не се съобрази с посочените в Наредба №1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/. Развити са доводи, че, според решението на СЕС, националният съд не е длъжен да намали адвокатското възнаграждение, под минималните размери на Наредбата, която не е нищожна, доколкото СЕС не разполага с компетентност да прогласи нейната нищожност. Молителят се позовава на нормата на чл.101, пар.3 от ДФЕС, като се твърди, че във въззивното решение липсват мотиви в тази насока. Твърди се противоречива съдебна практика и липса на инициирано производство пред ВКС с цел постигане на единно тълкуване относно легитимността на Наредбата, а тълкувайки решението на СЕС съдилищата се стремят да търсят правни аргументи за неспазване на Наредбата. Иска се въззивното решение да бъде изменено в частта за разноските, като адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА да бъде присъдено в горепосочените размери.
В постъпилия в срока по чл.248 ал.2 от ГПК отговор от насрещната страна – „З.к.Л.и.“ АД, се възразява срещу искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като са изложени насрещни аргументи.
П. апелативен съд, като разгледа депозираната молба намира, че същата е подадена в законния срок, от легитимирана страна, поради което, като процесуално допустима, следва да бъде разгледана. Разгледана по същество молбата се явява неоснователна по следните съображения :
3
Въззивното производство е приключило с уважаване изцяло въззивната жалба на жалбоподателите – ищци, при което предявените от тях искове за присъждане на застрахователно обезщетение за репариране на неимуществени вреди са уважени изцяло. Независимо от този резултат, съобразявайки наднационалната съдебна практика - решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., с което е прието, че националният съд не само може, но и е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба /Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, преценявайки фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител процесуални действия в първоинстанцинното производство, въззивният съд е приел, че присъденото адвокатско възнаграждение от 31 320лв. /с ДДС/ е еквивалентно на осъществената процесуална защита и не следва да се присъжда допълнително такова.
Изложените в искането по чл.248 от ГПК аргументи не налагат промяна на така приетото.
Цитираното решение на СЕС е постановено по повод преюдициално запитване конкретно по приложението на Наредбата. Приетото със същото е в смисъл, че националният съд не само може, но е и длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги и доводите на молителя, че наднационалната съдебна практика не дава изрични и конкретни насоки на националния съд са изцяло неоснователни. Вярно е, че национална законова правна норма – чл.36 ал.1 и ал.2 от ЗА предвижда, че адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд и размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента и този размер трябва да бъде справедлив и обоснован. Вярно е и че последната разпоредба предвижда и че този размер не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа /Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, а процесуална норма – чл.78 ал.5 от ГПК, не позволява на съда да определи по-малък от минимално определения размер адвокатско възнаграждение съобразно чл.36 от ЗА. Не може да се приеме обаче, че тази национална правна уредба придава изключително задължителен характер на решение на съсловна организация, какъвто характер притежава Наредба 4
№1/2004г. Според посоченото в п.37 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на правото на Съюза, като при необходимост сам взема решение да остави без приложение всяка национална правна уредба, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, какъвто директен ефект има нормата на чл.101, пар.1 от ДФЕС. В този смисъл в п.39 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. е посочено, ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл.101, пар.1 от ДФЕС, във вр. с чл.4, пар.3 от ДЕС – което е намерило израз и в п.1 от диспозитива на решението. Следва да се акцентира и на смисъла, вложен в пар.60 от решение на СЕС по дело С438/22 от 25.01.2024г.: „Важно е обаче да се подчертае, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени“.
В случая съдът не само може, но и е длъжен, с оглед приетото в решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., да присъди разноски - адвокатско възнаграждение, под минимума, предвиден в чл.7 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като указаните в същата минимални размери на адвокатското възнаграждение имат единствено инструктивен, незадължителен за съда характер. Неправилно молителят тълкува приложението на нормата на пар.3 от чл.101 от ДФЕС /Нормата предвижда, че разпоредбите на параграф 1 могат да бъдат обявени за неприложими по отношение на: всяко споразумение или определен вид споразумения между предприятия; всяко решение или определен вид решения на сдружения на предприятия; всяка съгласувана практика или определен вид съгласувани практики, които допринасят за подобряване на производството или разпространението на стоки или за развитието на техническия или икономическия прогрес, като при това предоставят на потребителите справедлив дял от получените ползи, без: а) да налагат на участващите 5 предприятия ограничения, които не са абсолютно необходими за постигането на тези цели; б) да дават възможност на такива предприятия да елиминират конкуренцията по отношение на съществена част от съответните стоки. С оглед вложения в разпоредбата смисъл, тя не може да се отнесе към приложението на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по отношение на приложението на която е постановено решението на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г.
Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване, което е задължително за всички съдилища по смисъла на чл.633 от ГПК, означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, както и при определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо въззивният съд е приел, че присъденото с първоинстанционното решение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 31 320лв. /с ДДС/ е еквивалентно на осъществената процесуална защита и не следва да се присъжда допълнително такова. Вярно е, че тази процесуална защита е осъществена по субективно съединени искове /два иска/, но това е съобразено, както от първостепенния съд, така и от въззивния съд, като съобразно §2а от ДР на Наредбата /приложението на който също не обвързва съда по задължителен начин/, е определено и присъдено адвокатско възнаграждение за оказаното процесуално представителство по всеки един от двата субективно съединени иска в размер на по 15 660лв. с ДДС.