Определение № 2442 от 30.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2442 гр. София, 30.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20258002900247 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба и по частна касационна жалба от Х. М. Б., ЕГН: ********** лично и като наследник на С. М. Б., ЕГН:

**********, Х. С. М., ЕГН: **********, Ф. С. Б., ЕГН: **********, С. М. Б.,

ЕГН: ********** и Х. М. Б., ЕГН: **********, последните четирима като наследници на починалия в хода на процеса С. М. Б., ЕГН: **********, конституирани в процеса като страни на негово място с определение № 2703 от 23.10.2024 г. по в.гр.д. № 2622/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, всички със съдебен адрес в гр. Казанлък, чрез процесуален представител адвокат П. К..

С касационната жалба е обжалвано въззивно решение № 919 от 07.08.2024 г. по в.гр.д. № 2622/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което се потвърждава решение № 900254 от 12.05.2023 г., поправено с решение № 900370 от 17.07.2023 г., постановени по гр.д. № 119/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, ГО, 4 състав в обжалваните отхвърлителни части по предявените от С. М. Б. и Х. М. Б. против ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва. С първоинстанционното решение e осъдено ЗК „Лев Инс“ АД, гр. София да заплати на С. М. Б. и Х. М. Б. по 140 000 лв. на 1 всеки, предявени като частични в размери от по 170 000 лв., като част от по 190 000 лв. за всеки ищец, представляващи обезщетение за причинената смърт на сина им М. С. Б., в резултат на ПТП от 19.06.2019 г., ведно със законната лихва от 02.01.2020 г. до окончателното изплащане и са отхвърлени като неоснователни исковете над уважените размери до предявените 170000 лв., като частични от по 190 000 лв. за всеки ищец. С първоинстанционното решение е осъдено ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на адвокат П. К. от АК - София, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на двамата ищци в размер на 5 196 лв. с ДДС, съобразно уважената част от исковете.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност, необоснованост и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, в частта, с която исковете за сумата над 140 000 лв. до 170 000 лв., частични искове от по 190 000 лв. за всеки един от двамата ищци - С. М.

Б. и Х. М. Б. - главница за всеки един от ищците, са отхвърлени. Моли се за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваната му част и решаване на спора по същество, като бъдат присъдени по още 30 000 лв. на всеки един от двамата ищци за причинени неимуществени вреди от смъртта на техния син, ведно със законната лихва върху сумите от 02.10.2020 г. до окончателното им изплащане. Претендира се определяне на адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА, заедно с начислен ДДС.

Прави се изрично възражение за недължимост, евентуално за прекомерност на разноските на ответника.

Твърди се, че обжалваното решение е постановено при грубо нарушение на процесуалните и материалните нормативни разпоредби, а в случая и на морала, при определяне размера на обезщетението. Сочи се, че неправилно е приложен принципът на справедливост. Според касаторите изводът на съда, мотивирал го да отхвърли претенциите от уважените 140 000 лв. до предявения размер от 170 000 лв. за всеки един от двамата ищци е неправилен поради несъобразяване с икономическата обстановка, инфлацията и средната заплата, както и нивата на застрахователното покритие. Касаторите излагат съображения, че съдът не е съобразил горепосочените критерии, в какъвто смисъл е установената съдебна практика, като е присъдил обезщетения в занижени размери, съизмерими 2 с обезщетенията, присъждани от съда преди 5-10 години.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси, които според касаторите са от значение за изхода на делото:

1/ „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност, и обоснове точен паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди?“

По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и цитираната в изложението съдебна практика, поради което според касаторите е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценяват и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, конкретизиран във връзка с конкретното дело и сочената съдебна практика, както следва:

- Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?;

- Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?“

Според касаторите по така конкретизираните въпроси решението противоречи на решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о., ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., ВКС, решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на II т.о., ВКС, което е 3 предпоставка за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК. Като допълнително основание се сочи и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3/ „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, и да се позове на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост?“ Според касаторите по този въпрос решението е постановено в нарушение на задължителното ППВС 4/68 г. и е в противоречие и с решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012г. на II т.о., ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., ВКС, решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на II т.о., ВКС.

4/ „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?“

Твърди се, че този въпрос е от изключително значение за правилно решаване на делото, като е решен в противоречие със следната съдебна практика: решение № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на II т.о., ВКС, решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на II т.о., ВКС, решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на II т.о., ВКС, решение № 1/05.02.19 г. по т.д. № 1002/2017 г. на I т.о., ВКС - предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

5/ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2019 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?

Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?

Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2019 г. предпоставя ли присъждане на 4 значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?

Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 100 % по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10-30 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия - освен ако към средата на 2019 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива?“

Сочи се, че по тези въпроси обжалваното решение е постановено в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии и постоянната практика, обективирана в решение № 1/26.03.2012 г. по т.д.

№ 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на II т.о., ВКС, решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о., ВКС /относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението период/. Според изложеното поставените въпроси са от значение за изхода на делото и с оглед на гореизложеното е налице касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

6/ „Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП - м. юни 2019 г. обосновават ли намаляването на обезщетенията?“

Счита се, че по този въпрос са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изтъква се, че въпросът е пряко относим към изхода на делото, защото това са основанията на съда за определяне размера на обезщетенията и частичното уважаване на претенциите, поради което трябва да се отговори, дали правилно съдът се е позовал и е ценил тези критерии, а предвид, че такива не са въведени да се ценят като обосноваващи намаляване на обезщетенията, въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.

Допълва се и наличието на противоречие с ППВС № 4/68 г., решение № 193/06.12.2017 г. по гр. д. № 60137/2016 г. на IV г.о., ВКС, решение № 169/14.11.2023 г. по гр. д. № 4809/2022 г. на I г.о., ВКС, решение №1/05.02.2019 г. по т.д. № 1002/2018 г. на I т.о., ВКС, решение № 5

851/16.05.11 г. по гр.д. № 968/10 г. на II СА, решение № 66/29.05.2017 г. по т.д. № 1464/2016 г. на II т.о., ВКС, решение № 78/07.05.2013 г. по т.д. № 490/2012 г. на II т.о., ВКС, решение № 215/ 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на I т.о., ВКС.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК по същество оспорва касационната жалба като неоснователна, претендира разноски и оспорва разноските на касаторите.

Частната касационна жалба е подадена от процесуалния представител на касаторите срещу частта от въззивното решение, имаща характер на определение, с което е оставена без уважение частна жалба от С. М. Б. и Х. М.

Б. против определение № 900369 от 17.07.2023 г. по гр. д. № 119/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, ГО, 4 състав, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искането им за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Оплакванията на жалбоподателите са за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част. Претендира се отмяната му и присъждането на допълнително сумата от 17 337,60 лв. - адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищците пред първата инстанция. Твърди се, че неправилно е бил изчислен размерът на дължимото възнаграждение от страна на съда, като е било определено, че дължимият адвокатски хонорар за осъществената безплатна адвокатска помощ възлиза на сумата от 5 196 лв. с ДДС, вместо 22 533,60 лв. с ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за МРАВ. Излагат се твърдения, че за да постанови решението си в частта за разноски съдът неправилно е приел, че следва адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/2022 г., въпреки че такова възражение не е било направено от застрахователя. Изтъква се, че в случая няма сключен договор между адвокат и клиент, по силата на който адвокатът да се е съгласил да осъществява представителство, като получи адвокатско възнаграждение в размер, по-нисък от определените в НМРАВ, поради което и не е нарушена свободата на договаряне и конкуренция, в какъвто смисъл е соченото решение на СЕС. Подчертава се, че процесуалният представител на ищците е извършил всички необходими действия във връзка със защита на техните правата и законни интереси, а самото дело се отличава по своя 6 характер с правна и фактическа сложност.