Решение № 5665 от 21.12.2025, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 14455/2025
- Вид
- Решение № 5665
- Подписан
- 21.12.2025
- В сила
- 03.06.2026
- Състав
- Александър Венков Точевски
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 ал. 1 т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26 ал. 1, предложение първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 5665 гр. Пловдив, 21.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330114455 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът Т. К. М., ЕГН: **********, от *******************, чрез пълномощник адв.
Д. М., е предявил против „Сити Корект Кредит” ООД, ЕИК: 126647259, със седалище и адрес на управление: град Харманли, ул. „Иван Вазов” № 3, представлявано от ******* Р.Т., иск за прогласяване за нищожен сключеният между страните договор за кредит № *******/ 07.01.2025 г.
При условията на евентуалност, моли да се признае за нищожна само клаузата за неустойка по договора.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *******/ 07.01.2025 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, за срок от 6 месеца, при обща сума за връщане от 560, 43 лева, при ГПР- 42, 62 % и ГЛП- 36 %. Като обезпечение по чл. 17 от договора се предвиждало осигуряване на обезпечение, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 345, 57 лева, платима разсрочено с погасителния план. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен. Първо- нарушен бил чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- не били посочени лихвеният процент и условията по прилагането му. Второ- той не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало 1 заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, като тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване. Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя. Моли се за признаване за установено нищожността на договора или на клаузата за неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че договорът за потребителски кредит бил редовен и съдържал всички изискуеми по ЗПК елементи. Лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, а стойността на ГПР била изчислена към момента на сключване на договора, каквито били законовите изисквания. Неустойката касаела неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, като тя не представлявала елемент от общите разходи по кредита и не следвало да бъде включвана в ГПР. Неоснователни били твърденията на ищеца за заблуждаваща търговска практика. Клаузата за неустойка не противоречала на добрите нрави, а била израз на свободата на договаряне и целяла да обезпечи изпълнение на задължението на потребителя, а не да обогати неоснователно кредитора. Размерът й бил съответен на неизпълненото задължение, а при представяне на обезпечение, такава не се начислявала. Клаузата била и индивидуално уговорена, като клиентът се бил запознал предварително с условията по кредита и се съгласил с тях. Дори и да се приемело, че клаузата за неустойка е нищожна, това не обуславяло нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, доколкото основните елементи на заема били налице.
Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната също не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит № *******/ 07.01.2025 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 500 лева, при следните условия: вноски- 6 месечни, с краен падеж- 07.07.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 36 % и годишен процент на разходите- 42, 62 %, с общ размер на всички плащания- 1 074, 38 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 345, 57 лева, платима разсрочено по погасителния план.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
2
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 62 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 17 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 345, 57 лева (при отпусната заемна сума от 500 лева тя е повече от 2/3 от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на 3 обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника като законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук, липсата на фактическа и правна сложност на делото, трайната съдебна практика по потребителските спорове, както и решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, използвана в случая като ориентир, предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 480 лева с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, тъй като адвокатът е регистриран по ЗДДС). Сумата следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.
4
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Сити Корект Кредит” ООД, ЕИК: 126647259, със седалище и адрес на управление: град Харманли, ул. „Иван Вазов” № 3, представлявано от ******* Р.Т., от една страна и Т. К. М., ЕГН: **********, от *******************, от друга, че е нищожен сключеният между страните договор за потребителски кредит № *******/ 07.01.2025 г., поради противоречие със ЗЗП и ЗЗД.
Разпечатката съдържа 27 от 32 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0a353459-34d6-42d2-8841-d6fec723a64e