Определение № 433 от 13.02.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 433 гр. София, 13.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002902272 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ОБЩИНА

КЪРДЖАЛИ против решение № 233/17.07.2025 г. по в.т.д. № 259/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, потвърждаващо решение № 5/17.03.2025 г. по т.д. № 82/2024 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което настоящият касатор е осъден да заплати на ищеца “СТИЛМЕД - СА” ЕООД, ЕИК 108686659, сумата от 57 732,59 лева - неплатена цена /възнаграждение/ по договор № 19976-03/20.10.2023 г. за изпълнение на обществена поръчка за строителство, съгласно фактура № 0000000436/ 27.10.2023 г., ведно със законната лихва от 15.11.2024 г. до окончателното й изплащане, и сумата от 8 408,12 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 27.10.2023 г. до 14.11.2024 г. вкл., както и разноските по делото.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Изтъква се, че във въззивната жалба са посочени пороците на първоинстанционното решение и извършените от първостепенния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Пояснява се, че независимо от своевременното оспорване на съдържанието на представените от ищеца двустранно подписани приемо-предавателен протокол и протокол за приемане на извършените СМР от 27.10.2023 г. с доводи, че обективираните в тях СМР не са извършени в посочените количества и не са приемани, не е допусната поисканата с отговора на исковата молба съдебно-техническа експертиза по формулирани от ответника въпроси. Пояснява се, че първата инстанция приела, че оспорването на протоколите за приемане на СМР, след подписването им и приемането на работата, без конкретни възражения дали при извършване на СМР 1 изпълнителят се е отклонил от поръчката и конкретно как, противоречи на уговорките в договора. Необходимостта от такава експертиза се обосновава от страната със спецификата на договора и нуждата от доказване вида и количеството на неизпълнените СМР, както и във връзка с дадените показания от свидетеля инж. С. Д., който макар да твърди, че е посещавал обекта на място, не сочи да е извършил някакви измервания или други конкретни проверки на съставените от изпълнителя ищец протоколи. Добавя се, че първата инстанция се е позовала в мотивите си само на показанията на свидетелите на ищеца, които са негови служители и към момента и са заинтересовани от изхода на спора. Поддържа се, че въпреки въведените с въззивната жалба оплаквания в горния смисъл, апелативният съд е приел, че поставените въпроси излизат извън предмета на спора, а и искане за допускане на съдебно-техническа експертиза не е направено във въззивното производство, поради което не е била налице хипотезата на чл.266, ал. 3 ГПК.

Твърди се, че в решението си съставът на АС - Пловдив също се е позовал само на свидетелските показания на водените от ищеца лица и не е отчел противоречието в дадените от свидетеля С. Д. По тези аргументи се иска отмяна на атакувания въззивен акт с произтичащите от това последици, както и присъждане на разноските по делото.

При така въведените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по въпроса: “Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?”.

От ответника по касация “СТИЛМЕД - СА” ЕООД е подаден отговор, в който се оспорва основателността на подадената касационна жалба и се изразява становище по съществото на спора. Претендират се направените по делото разноски.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от “СТИЛМЕД СА” ЕООД против ответника ОБЩИНА КЪРДЖАЛИ иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД (неправилно квалифициран по чл. 327, ал. 1 ТЗ) за присъждане на неплатеното възнаграждение по договор № 1997603/20.10.2023 г. за изпълнение на обществена поръчка за строителство, както и с акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД .

Недоволен от осъдителното първоинстанционно решение е останал ответника ОБЩИНА КЪРДЖАЛИ, подал въззивна жалба. В обжалваното въззивно решение апелативният съд е приел, че на 20.10.2023 г. между общината като възложител и “СТИЛМЕД - СА” ЕООД като изпълнител е 2 сключен договор за изпълнение на обществена поръчка за строителство № 19976-03, с предмет - изграждане на улица за достъп до общински имоти по ПУП на “Индустриална зона – Юг”, град Кърджали, съгласно задание на възложителя. В чл. 2 е предвидено, че контролът и отчитането на изпълнението ще се извършва от отговорно лице от отдел “Инвеститорски контрол и строителство” при ОБЩИНА КЪРДЖАЛИ. Съгласно чл. 3.1., цената на договорените работи е 48 110,49 лева без ДДС (или 57 732,59 лева с ДДС), като заплащането на действително извършените работи става след приключване на работата, доказано със съставянето на акт /отчет/, подписан двустранно от възложителя и изпълнителя и на протокол от страните за приемане на завършените СМР, предмет на договора (чл. 4). Въззивната инстанция е констатирала, че по делото е представен протокол за приемане на СМР от 27.10.2023 г., подписан от представители на двете страни, като за възложителя ОБЩИНА КЪРДЖАЛИ подписът е на инженер С. Д.

– инвеститорски контрол, а за изпълнителя – на управителя на изпълнителя. В него са описани подробно извършените СМР на обекта по вид, мярка, количество, единична и обща цена, като общата им стойност съвпада с тази по чл. 3.1. от договора. Приобщен по делото е и приемо-предавателен протокол от 27.10.2023 г., подписан от представители на двете страни по договора – инж. С. Д. за общината и Димо Киров за изпълнителя, в който е отразено, че след оглед на обекта е установено изпълнението му съобразно уговореното в договора досежно срок, размер на ползваните средства, с добро качество на изпълнените работи. Прието е, че стойността на изпълнените работи съвпада с тази по договора. Изрично е отразено изявлението на възложителя, че няма забележки и приема от изпълнителя извършените СМР по процесния договор. Изпълнението на работата и приемането й с обсъдените по-горе протоколи е извършено в предвидения в чл. 6 от договора срок – до 30 календарни дни.

Въззивният съд е отбелязал, че в преклузивния срок – с отговора на исковата молба, ответникът е оспорил истинността на съдържанието на тези протоколи с твърдения, че не са извършени описаните в тях СМР в посочените количества и същите не са приемани. Счел е, че двата протокола са частни свидетелстващи документи и като такива могат да бъдат оспорени от всяка от страните, като в този случай съдът ги преценява с оглед на всички събрани доказателства. След анализ на ангажирания по делото доказателствен материал решаващият състав е стигнал до извода, че възложените СМР са реално изпълнени от ищеца и работата е приета от ответника възложител.

Аргументи в тази насока е извел: от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която издадената за изпълнените СМР фактура № 0000000436/27.10.2023 г., на стойност 57 732,59 лева с ДДС, е осчетоводена от двете страни по спора; от неоспорената от ответника покана за плащане от 02.11.2023 г., под текста на която е обективирано писмено изявление с подписа на кмета, че признава неизплатени и дължими от общината сумите по изброените фактури, включително процесната; от показанията на 3 изслушаните по делото свидетели (на ищеца и на ответника), установяващи реалното изпълнение на СМР по договора, тяхното приемане и ползването на изработеното от възложителя. Въззивният съд е отчел и липсата на доказателства за опровергаване съдържащото се в двата протокола, съставени на 27.10.2023 г.

При тези данни е приел за установено, че отразеното в протоколите отговаря на изпълнените на място работи, възложени с договора от 20.10.2023 г. Видът и количеството на тези работи са проверявани и уточнявани от представителите на възложителя и изпълнителя, които са подписали протоколите. Налице е изградена улица, възложена с договора, приета с протокол, подписан от представител на възложителя. Улицата се ползва и до момента. Фактурата за процесната сума, която съвпада напълно с тази по договора, е осчетоводена от възложителя като задължение към изпълнителя и не е заплатена. Въззивният съд се е позовал на трайната съдебната практика, че след като фактурата е получена от възложителя и е осчетоводена от него в счетоводните му регистри, е налице признание за възникването и размера на задълженията. Отчел е и наличието на извънсъдебно признание, подписано от кмета на 02.11.2023 г., че общината дължи на ищеца сумата по процесния договор, за която е издадена фактурата. Добавил е, че изграденият от ищеца път е във фактическа власт на възложителя Община Кърджали, той се ползва, без да има възражения за негови недостатъци, което също му е дало основание да се приеме, че изработеното е прието от възложителя и той следва да заплати договорената цена от 57 732,59 лева с ДДС. По тези мотиви въззивният съд е намерил за основателен предявения главен иск.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, свързани с недопускане на поисканата от ответника съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че такава не е необходима, като подробно се е мотивирал. Подчертал е и че с жалбата не е направено и не се поддържа искане за допускане на съдебно-техническа експертиза във въззивното производство.

Като е съобразил, че след приключването на работата, доказано с двустранно подписаните между страните протоколи от 27.10.2023 г., за възложителя е възникнало задължението да заплати договорената цена – чл. 4 от договора, съставът на ПАС е счел, че от тази дата възложителят е в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва върху неплатената главница, съгласно чл. 86 ЗЗД. Съгласно експертното заключение, за периода от 27.10.2023 г. до датата, предхождаща подаването на исковата молба – 14.11.2024 г., същата възлиза на 8 408,12 лева, както е и претендирана от ищеца.

По тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не се установяват предпоставките за 4 достъп до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасянето от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за решаване на възникналия спор и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК. Преценката за наличие на изискуемите предпоставки се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора въпрос е процесуалноправен и покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Относно правомощието на въззивния съд да събира служебно доказателства е налице задължителна практика на касацията - т.3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доразвита в казуалната такава - решение № 51/19.02.2025 г. по т.д. № 1732/2023 г. на ВКС, II т.о., решение № 167/26.10.2017 г. по гр.д. № 209/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 68/11.07.2016 г. по т.д. № 1170/2015 г. на ВКС, II т.о., др. Приема се, че с оглед ограничения обхват на дейността на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, той е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.