Определение № 871 от 27.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 871 гр. София, 27.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО X ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руси Алексиев

Членове:

Даниела Талева

Анелия Щерева като разгледа докладваното от Анелия Щерева Въззивно частно наказателно дело № 20251100608246 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава XXII от НПК, вр. чл. 249, ал. 3 от НПК.

Образувано е по частна жалба от адвокат И.Л. от САК, в качеството на упълномощен защитник на подсъдимия Д. К. С., срещу определение на СРС, НО, 21 състав, постановено в хода на разпоредително заседание от 20.11.2025 г. по н.о.х.д. № 18090/24 г., в частта му, с която на основание чл. 248, ал. 1, т. 6 от НПК съдът е потвърдил мярката за неотклонение „Гаранция“ в размер на 5 000 лева, взета спрямо подсъдимия в досъдебното производство.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност и явна необоснованост на акта в атакуваната му част. Посочено е, че съдът не е изложил мотиви за наличието на реална опасност от укриване на подсъдимия или от извършване на престъпление от негова страна. Акцентира се, че неправилно съдът се е позовал на нормата на чл. 61, ал. 8 от НК, като по този начин е обезсмислил съдебния контрол върху мерките за неотклонение, както и е отказал да изпълни задължението си да спази закона, който налага такава мярка да съществува само тогава и докогато са налице законовите предпоставки за това. Защитникът сочи, че е несъответен изводът на СРС, че няма новонастъпили обстоятелства, относими към решаване на въпроса за адекватната мярка за неотклонение, както и че няма нито една индиция, че С., като публична личност, която е неосъждана и с установено местоживеене, би могъл да се укрие или да извърши престъпление, още повече предвид процесуалното му поведение, което счита за безупречно.

Настоящият съдебен състав, като се запозна с материалите по делото, обсъди доводите в жалбата и съдържанието на атакувания акт на първоинстанционния съд, намери за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 249, ал. 3 от НПК срещу акт, който подлежи на въззивен контрол, отделно от присъдата, от активнолегитимирано лице.

Поради това тя е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

1

Видно от материалите по д.пр. № 899/24 г. по описа на 05 РУ-СДВР, пр.пр. № 16175/24 г. по описа на СРП, подсъдимият понастоящем Д. К. С. е бил привлечен в качеството на обвиняем на 23.04.2024 г. за престъпления по чл. 144, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1 от НК и по чл. 325, ал 1 от НК, за които се твърди да са извършени на 22.04.2024 г. С постановлението за привличане спрямо него е взета мярка за неотклонение „Гаранция“ в размер на 5 000 лева (понастоящем 2 556.46 евро).

По реда на чл. 61, ал. 3 от НПК защитник на обвиняемия е оспорил мярката за неотклонение пред Софийския районен съд, който с определение от 30.04.2024 г. по н.ч.д. № 5835/24 г. е потвърдил постановлението на СРП от 23.04.2024 г. в съответната част. В мотивите съдът е посочил, че приема наличие на обосновано предположение за авторството и на двете престъпления от страна на С., както и на опасност от извършване на престъпление, базирана на механизма на извършване на деянията.

На 27.12.2024 г. СРП е повдигнала обвинение на Д. С. пред СРС, като е внесла обвинителен акт за същите престъпления. Делото е било насрочено за провеждане на открито разпоредително заседание на 30.09.2025 г., като то е реално проведено на 20.11.2025 г.

В становището си по въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК защитникът на подсъдимия е отправила искане към съда да отмени взетата в досъдебното производство мярка за неотклонение спрямо Д. С., като е посочила, че от момента на взимането й до този на провеждането на разпоредителното заседание е изминал период от повече от година и половина, в който с е установило, че той нито затруднява разследването, нито се укрива и търпенето на мярката не се налага за нуждите на процеса.

В определението си решаващият първоинстанционен съд е посочил, че, с оглед разпоредбата на чл. 61, ал. 8 от НПК, трябва да бъде продължено действието на мярката за неотклонение в рамките на производството, като няма нововъзникнали обстоятелства, които да налагат отмяната й.

Крайният извод на СРС по отношение съдбата на мярката за неотклонение спрямо подсъдимия С. не се споделя от въззивния състав.

На първо място, разпоредбата на чл. 61, ал. 8 от НПК не включва в хипотезата си предпоставка, която трябва да се обсъжда, когато се извършва преценка дали мярката „Гаранция“ продължава да е съответна на целите по чл. 57 от НПК в хода на наказателното производство. Единствената процесуална ситуация, която тя урежда, е, кога се освобождава внесената като гаранция парична сума, ако такава мярка за неотклонение е била действаща към момента на приключването на наказателното производство. Обратното разбиране, както е посочила и защитникът в жалбата, би обезсмислило напълно правилото за постоянен съдебен контрол на обстоятелствата, предопределящи адекватната мярка за неотклонение, при положение, че е ясно законовото решение въпросът за мярката за неотклонение да може да се поставя по всяко време, вкл. и да се решава служебно от органа по ръководство и решаване.

След това трябва да бъде посочено, че СРС неправилно е приел че в случая няма нововъзникнали обстоятелства във връзка с мярката за неотклонение. Предвид факта, че този въпрос е поставен на вниманието на съда за пръв път след първоначалното й определяне по чл. 61 от НПК, нови обстоятелства са както внасянето на делото в съда, т.е. предполагаемото изчерпване събирането на обвинителни доказателства в досъдебното производство, така и изминалият период от време от датата на вземането на мярката до тази на произнасянето на съда – в случая 2 почти точно една година и половина. Този период има значение както за оценка на демонстрираното от подсъдимия процесуално поведение и други негови действия, които биха могли да се оценят като относими към характеризирането на личността му, така и обективно допринася за намаляване на опасностите по чл. 56, ал. 1 от НПК.

В случая СРС не е обсъдил основната предпоставка за продължаването на каквато и да било мярка за неотклонение спрямо подсъдимия, а именно – наличието на обосновано предположение за авторството на престъпленията, заради което въззивният съд дължи да посочи, че на пръв поглед от събраните в хода на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства такова може да бъде изведено, основно от показанията на П.Л. и заключението на видео-техническата експертиза, подкрепени от показанията на А.Л., протокола за претърсване и изземване от 23.04.2024 г. и частично от останалите доказателствени средства.

По отношение на опасностите от извършване на престъпление или укриване, трябва да бъде отчетено, че втората продължава да не съществува, както е посочено още изначално от състав на СРС в хода на контрола на първоначалното определяне на гаранцията. Подсъдимият С. е обществено известна личност, с установени адрес на местоживеене, семейни, социални и трудови връзки, заради които не би могло обосновано да се предположи, че той би опитал да се укрие или да затрудни провеждането на наказателното производство, което е потвърдено от поведението му в процесуалното качество на обвиняем и подсъдим в хода на производството.

Опасността от извършване на престъпление, чието съществуване е мотивирало съда в хода на първата фаза на процеса да потвърди мярката за неотклонение, взета от органа на досъдебното производство, все още съществува, но в степен, която, заради изминалия период от време и неизбежното въздействие на висящия наказателен процес върху поведението на обвиняемия, е намаляла значително и може да бъде преодоляна на този етап и от по-лека мярка. В същото време, тази опасност не е изцяло отпаднала заради механизма на извършване на едно от престъпленията – чрез използване, на публично място и в сравнително безобидна ситуация на обичаен спор между непознати по повод на правилата за движението по пътищата, на огнестрелно оръжие, което изглежда да не е било абсолютно неизбежно за неутрализиране на сериозна опасност за някое от присъстващите лица. Това действие на подсъдимия сочи, че той не успява самостоятелно да наложи необходимите задръжки над решенията и реакциите си, така че да не поставя под риск правата на околните по един интензивен начин. Затова и оказването на процесуална принуда спрямо него чрез механизмите на НПК от страна на Държавата трябва да продължи, но с мярка за неотклонение „Подписка“, която ще е достатъчна да неутрализира приетата от този съдебен състав опасност от извършване на престъпление.

По изложените съображения обжалваното определение на СРС, като неправилно, трябва да бъде отменено и вместо това мярката за неотклонение на Д. С. да се измени от „Гаранция“ в размер на 5 000 лева в „Подписка“.

Така мотивиран, Софийският градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение на СРС, НО, 21 състав, постановено в хода на разпоредително заседание от 20.11.2025 г. по н.о.х.д. № 18090/24 г., в частта му, с която 3 на основание чл. 248, ал. 1, т. 6 от НПК съдът е потвърдил мярката за неотклонение „Гаранция“ в размер на 5 000 лева (2 556.46 евро), взета спрямо подсъдимия Д. К. С., като вместо това:

ИЗМЕНЯ мярката за неотклонение спрямо подсъдимия Д. К. С. от „Гаранция“ в размер на 5 000 лева (2 556.46 евро) в „Подписка“.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4