Решение № 59 от 15.02.2023, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. П., 15.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Галина Г. Младенова като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно гражданско дело № 20225200500752 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 1096/ 11.10.2022 г. по гр.д. № 20215220104535 по описа за 2021 г. на Пазарджишки районен съд е признато за установено, по предявения иск от Т. Д. Б. с ЕГН ********** и И. Д. Б. с ЕГН ********** - двамата от с.С., общ.П., обл.П., ул. „6-а“ №9 , че ответникът - Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, гр.С., бул.„Х.Б.“ №55, не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на земеделската територия на с.С., общ.П., обл.П., одобрени със заповед №РД-18122/30.06.2017г. и последно изменени със заповед №КД-14-14/17.03.2020г. и двете на изпълнителния директор на АГКК, с площ на имота от 3554 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – за друг вид застрояване, при съседни имоти:

***,

***,

***,***,

***, ***, ***, *** и ***. Присъдени са съответните разноски.

Против така постановеното решение е постъпила жалба от Държавата , представлявана от Министъра на земеделието,чрез надлежно упълномощения процесуален представител К. К. , изпълняващ длъжността Директор ДАПФСДЧР при ОДЗГ гр. П..В жалбата се излагат подробни съображения за недопустимост и незаконосъобразност поради неправилност на обжалваното решение. На първо място се поддържа , че съдът се произнесъл без да е налице правото на иск на ищците.Предявен бил иск с правно основание 1 чл.124, ал.1 от ГПК, но за ищците не бил налице правен интерес от предявяването на такъв иск , поради което се моли съда обжалваното решение да бъде обезсилено , паради липсата на абсолютна процесуална предпоставка и производството по делото да бъде прекратено.

Излагат се съображения и за неправилност. По своята същност процесният имот бил земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ и той подлежал на реституция по реда и в сроковете на този специален закон. Нямало постановено решение в административно производство по ЗСПЗЗ, легитимиращо като собственик на имота друг правен субект, различен от Държавата в лицето на Министерството на Земеделието.Фактът че, имота не е включван в ТКЗС, не означавало, че той не подлежи на реституция по реда на ЗСППЗ.

Такава възможност съществувала дори когато в имота е извършено строителство , както в конкретния случай. В съдебното решение било прието че, имота никога не е бил държавна или общинска собственост , поради което и не намират приложение разпоредбите на чл.10 б,ал.5, 24, ал.1 и чл. 19 от ЗСПЗЗ. Правото на собственост за държавата било възникнало при хипотезата на предложение трето на чл.77 от Закона за собствеността - по друг начин определен в закона. В конкретния случай чрез осъществяване на фактическият състав на чл.10 б,ал.5, 24, ал.1 и чл.19 от ЗСПЗЗ. Твърди се , че в настоящия случай били осъществени всички предпоставки на нормата на чл. 10 б ал.5 ЗСПЗЗ . Процесният имот бил земеделска земя и бил застроен и това били двете правнорелевантни предпоставки за възникване правото на собственост в полза на държавата. Законодателят не бил поставил условие , имотите да са били включени в ТКЗС или ДЗС. От друга страна имотът попадал в хипотезата на чл. 53 ППЗОЗЗ. Видно от данните по делото , сградата в процесния имот била посторена преди приемане на ЗСПЗЗ през 1991 г. и както самите ищци твърдели , липсват данни земята да е отчуждена , предоставена или да е променяла предназначението си по установения ред , поради което са налице всички предпоставки за да се приеме , че имота е държавна собственост. Още повече в следващите разпоредби бил уреден редът и начина за провеждане на административно производство за придобИ.е на право на собственост върху имоти земеделски земи, в които е извършено строителство от лица собственици на построената сграда.

Решението било неправилно и поради нарушение на материалния закон и то на „основната материално правна норма" - чл. 79 ал.1 от Закона за собствеността. В конкретния случай считат че, са налице съществуващи във времето забрани за придобИ.е по давност на имота държавна собственост. Съдът е приел че, владението на имота от наследодателите им е започнало през 1941 г. , но с приемането на чл. 2 ЗС през 1951 г. в чл. 86 ЗС била залегнала забраната за придобИ.е на държавни имоти по давност. С промяната на редакцията от 1990 г. до 1996 г. също е предвидена такава забрана и за двата вида собственост – държавна и общинска. След 1997 г. била въведена категорична забрана с разпоредбата на чл. 24 ал.7 ЗСПЗЗ за придобИ.е по давност на земи от държавния поземлен фонд. Въпреки , че наследодателите на ищците са упражнявали фактическата власт върху процесния имот, не бил изтекъл необходимия срок на владение за придобИ.е на собствеността върху този имот по давност. Молят решението да бъде отменено и 2 предявеният иск отхвърлен.

В срок е постъпил писмен отговор.Ответниците по въззивната жалба чрез своят процесуален представител считат,че имат правен интерес от предявяване на иска , тъй като с включването на имота в ДПФ се оспорват правата им.Искът бил основателен , тъй като имотът не представлявал земеделска земя ,а имал жилищен характер. Твърди се , че в настоящия случай нормите на чл. 10 б ал.5 , чл. 24 ал.1 и чл. 19 ЗСПЗЗ , както и чл. 53 ППЗОЗЗ нямат приложение по настоящия спор, тъй като процесният имот не попадал под действието на ЗСПЗЗ. Поддържа се , че този имот бил застроен с жилищни и стопански постройки и има селищен характер. Спрямо него не следвало да се прилага забрана на чл.

86 ЗС за придобИ.е по давност , тъй като имотът бил запазил статута си на жилищен и не е придобивал земеделски характер. Молят решението да бъде потвърдено.

В съдебно заседание, страните чрез техните процесуални представители и в представени писмени бележки -поддържат своите доводи и възражения , така както са изложени в подадената въззивна жалба и отговор.

Съдът , като прецени валидността и допустимостта на съдебното решение ,намери ,че се касае за валиден и допустим съдебен акт.

Предявен е отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК. Доводите за недопустимост на иска, респективно на съдебното решение са неоснователни.

Установителен иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на присъдено нещо, както е в случая. Спор може да възникне относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим относно всякакви граждански права. Интересът от установителния иск се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Следователно, за да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право.

Според това, дали установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право той е в първия случай – положителен, а във втория – отрицателен. Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск – зависи коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен такъв – това обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също.

Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост или други вещни права ще е налице, когато се установи, че ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, както и когато се позовава на фактическо състояние или на възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Така е и в настоящия случай. С включването на процесния имот в ДПФ ответникът е оспорил правата на ищците и те имат правен интерес от установяване липсата на права у ответника върху 3 имота , във владение на който се намират и по отношение на който , ще могат да се позоват на придобивна давност,.

За да се произнесе по съществото на спора ,съдът взема предвид следното:

В исковата си молба против Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, ищците Т. Д. Б. и И. Д. Б. твърдят, че през 1940 г. техният дядо Т. Б. Б.

/известен още като Т. Б. К./ закупил с неформален договор едно дворно място с площ около 3800 кв.м. в с.С., оградил го и през 1941 г. построил в него жилищна сграда, в която е заживял със семейството си. Твърдят, че в първия регулационен план на с.С. от 1951 г. това дворно място е нанесено като имот с пл.№148 с площ от 3320 кв.м., който е записан в разписната книга към плана на името на дядо им Т. Б. К., както и че имотът е урегулиран, като е предвидено от него да са образуват три парцела – парцел ІV – 148 в кв.21 с площ около 1120кв.м., парцел ХVІІ-148 в кв.21 с площ около 800 кв.м. и парцел V-148 в кв. 32 с площ около 1700 кв.м. Поддържат, че регулационният план не е приложен, а имотът е изключен от регулацията на с.С. по силата на ПМС №216/1961г. с цел увеличаване фонда на обработваемата земя. Същият е останал извън регулация и по плана от 1962 г., както и по действащия регулационен план на селото от 1992 г. Твърдят, че по действащата КККР на с.С., одобрена със заповед №РД-18-122/30.06.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, имотът е нанесен с идентификатор ***, с площ от 3554 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – за друг вид застрояване, и е записан като земя от държавния поземлен фонд. Ищците твърдят, че имотът никога не е представлявал земеделска земя, не е включван в блок на ТКЗС, ДЗС или други земеделски организации и не е заявяван за възстановяване по реда на чл.11 ЗСПЗЗ, както и че винаги е служил за задоволяването на жилищните нужди на тях и на техните наследодатели. Твърдят, че до 1960 г. дядо им Т. Б. Б. е живял в него заедно със своите три деца: Д. Т.ов Б., който е баща на ищците, Б. Т.ов Б. и А. Т.ов Б.. След това последните двама напуснали имота и се заселили съответно в гр.П. и гр.П.. Дядо им и баща им останали в имота до смъртта си, съответно през 1991 г. и 1983г., а ищците и до момента продължават да живеят в него. Твърдят, че те и баща им са построили в него втора жилищна сграда с площ от 88 кв.м. и много постройки на допълващото застрояване – общо 12 на брой. Твърдят, че те и техните наследодатели са владели като собственици процесния имот и всички постройки в него, а владението не е било прекъсвано или смущавано до момента. Поддържат, че в резултат на упражняваното от тях и присъединеното по наследство давностно владение на наследодателите са придобили по давност имота при равни права

– по ½ ид. част. Твърдя, че собствеността им не може да бъде призната от нотариус чрез констативен нотариален акт, тъй като имотът неправилно е записан като земя от държавния поземлен фонд. Затова искат от съда да установи, че Държавата не е негов собственик. Претендират присъждане на съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК , ответникът представляван от Министъра на земеделието на основание чл. 24 ал.12 ЗСПЗЗ, не е подал отговор на исковата молба.

4

В хода на устните състезания Държавата ,като ответник по предявения иск чрез процесуален представител оспорва иска , като излага подробни доводи и обосновава своите твърдения, че процесният имот има характера на земеделска земя, която е останала след възстановяването на правата на правоимащите собственици, тъй като е застроена и върху нея са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността по реда на чл.10 ЗСПЗЗ. Затова на основание чл.10б, ал.5 и чл.24 ЗСПЗЗ същата е останала държавна собственост, без значение дали е била включена в трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства. На следващо място поддържа, че държавната собственост е възникнала при условията на чл.53 ППЗОЗЗ, тъй като строителството е извършено преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, без земята да е отчуждена, предоставена или да е променено предназначението по установения ред.