Решение № 3026 от 04.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3026 гр. Пловдив, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330102868 по описа за 2024 година

С исковата молба ищецът В. В. В. е предявил против „Макроадванс“ АД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ***/29.05.2023 г. е недействителен, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

При условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за приемане в отношенията между страните, че клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № ***/29.05.2023 г. е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Ищецът твърди, че между него и „Макроадванс“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № ***/29.05.2023 г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лв., при установен годишен лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49, 65 %. Сочи, че в клаузата на чл. 10 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка, дължима при неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение, което да отговаря на условията, установени в разпоредбата на чл. 20 от Договора. Твърди, че е размерът на неустойката е за сумата от 1 656, 02 лв. Счита, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в последния не е посочен договорният лихвен процент и условията за прилагането му, както и размерът на възнаградителната лихва, която следва да бъде заплатена. Позовава се на 1 допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочена методиката за определяне на годишния процент на разходите, като не става ясно какви компоненти са включени в годишния процент на разходите и дали при определянето му е съобразено задължението за заплащане на неустойка, която представлява разход по кредита. Счита, че с включване на задължението за заплащане на неустойка в годишния процент на разходите задължението на кредитополучателя би нараснало двойно в нарушение на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поради невключване на задължението за заплащане на неустойка в годишния процент на разходите по кредита, посоченият в договор процент не съответства на действително приложения в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази смисъл се позовава на съдебна практика. Излага съображения за недействителност на клаузата на чл. 10 от Договора, доколкото последната е установена в противоречие с добрите нрави. Счита, че с установеното задължение за заплащане на неустойка се достига до значителна нееквивалентност на престациите и до злепоставяне на интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Твърди, че клаузата за заплащане на неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.

1, т. 19 ЗЗП, доколкото претендираната сума е в размер на 160 % от размера на отпуснатия кредит. поддържа, че клаузата е недействителна на основание чл.

143, ал., 1, т. 5 ЗЗП, тъй като предвижда заплащане на неустойка, която е в необосновано висок размер. Сочи, че с клаузата за заплащане на неустойка е установено допълнително обезщетение за кредитора за неизпълнение на едно акцесорно задължение, като по този начин се достига до заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск, като при евентуалното му отхвърляне се моли за уважаване на предявения при условията на евентуалност иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД, е депозирал отговор на исковата молба, в който излага подробни съображения за нейната неоснователност. Оспорва наличието на сключен между страните договор за кредит. Твърди, че ищецът е приложил към исковата молба погасителен план, а не и договор за кредит, а сключването на договора е свързано с поредица от действия и активност и на двете страни.

Сочи, че договорът за кредит се изпраща на страната, ведно с погасителен план, поради което за ответникът буди недоумение обстоятелството, че ищецът разполага с погасителен план, без договор за кредит. Поддържа, че ищецът е страна по договора за кредит, а същевременно прави искане за снабдяване с него, което искане счита за неоснователно, като се позовава на съдебна практика. По същество оспорва изложените съображения за допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен фиксиран лихвен процент. Твърди, че не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че установения в договора годишен процент на разходите е установен с оглед максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишава пет пъти размера на законната лихва, доколкото е установен в размер от 49, 65 %. Твърди, че нито 2 законът, нито съдебната практика, въвежда изискване за подробно посочване на методиката за формиране на годишния процент на разходите. Счита, че достатъчно е годишният процент на разходите да бъде конкретизиран и да предоставя информация на потребителя за начина на неговото формиране, което счита за съобразено в процесния случай. Сочи, че доколкото в исковата молба се твърди, че договорът е сключен след приемане на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и с оглед установения в договора годишен процент на разходите, който не надвишава размера на пет пъти законната лихва, то клаузата не е недействителна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Предвид изложеното и доколкото сборът на възнаградителната лихва и другите разходи по кредита не надвишават размера на пет пъти законната лихва, счита, че кредиторът не е целял да се обогати неоснователно. Твърди, че практиката на ВКС, установяваща, че противоречаща на добрите нрави е договорна лихва надвишаваща размера на трикратния размер на законната лихва, е постановена преди приемане на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, съгласно която в годишния процент на разходите не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Счита, че установената в договора неустойка не е установена в противоречие с добрите нрави, тъй като в договора е установена неустойка с обезщетителен характер, която се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя за осигуряване на обезпечение на кредита. Твърди, че неустойката е установена при проявление на принципа на автономия на волята, като нейният размер е предварително определен. Счита, че размерът на неустойката е изцяло съобразен със законовите изисквания, като последната не води до неравноправие между страните. Сочи, че в съдебната практика се приема, че неустойката може да бъде обявена за нищожна, ако е в прекалено голям размер и няма краен срок за нейното начисление, която хипотеза, счита че не е налице в настоящия случай. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на договор за потребителски кредит, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, съединен с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата на чл. 10 от Договора, който да бъде разгледан при условията на евентуалност.

От представения по делото Договор за потребителски кредит № ***/29.05.2023 г. се установява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит, по 3 силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, е предоставена сумата в размер от 1 000 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне предоставената сума на 24 месечни погасителни вноски. Установен е лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49, 65%.

В клаузата на чл. 20 от Договора страните са уговорили, че кредитополучателят поема задължение за обезпечаване на вземането по договора с поръчителство за пълния размер на кредита, като следва в срок от три работни дни от сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което следва да отговаря кумулативно на следните изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лв., работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договори за кредит, сключени с „Макроадванс“ АД.

С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Договора е установено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от Договора, която неустойка е в размер на 6, 90 лв. плюс 0, 230 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0, 230 % за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

От представения по делото погасителен план към договора за кредит се установява, че месечната погасителна вноска, включваща задължението за заплащане на главница и възнаградителна лихва е в размер на сумата от 61, 73 лв., като е установена и месечна вноска за неустойка от 69 лв. или общ размер на погасителната вноска от 130, 73 лв. Следователно установява се, че към датата на сключване на договора за кредит общият размер на задължението за неустойка е от 1 656 лв.

По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на 4 последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.