Определение № 1570 от 22.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1570 гр. София, 22.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО I ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Г. Крънчева Тропчева

Членове:

Петър Н. Славчев

Радина К. Калева като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно частно наказателно дело № 20261100602235 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава двадесет и втора от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК).

Образувано е по частна жалба на адв. И.И. в качеството му на служебен защитник на подсъдимия К. Г. Е. срещу протоколно определение от 18.02.2026 г., постановено по н. о. х. д. № 14570/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 115-и състав, с което съдът след постановяване на присъдата си, на основание чл. 309 НПК е потвърдил изпълняваната спрямо Е. мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 500 лева.

Според жалбоподателя съдебният акт е неправилен и незаконосъобразен поради следните съображения. На първо място адв. И. намира, че не е налице една от предпоставките по чл. 309, ал. 2 НПК, а именно реална опасност подсъдимият да се укрие, като в тази връзка моли да се вземе предвид, че в периода на разглеждане на делото пред първата инстанция Е. е бил стриктен и коректен относно явяването си в съдебни заседания и не е препятствал разглеждането на делото. Сочи се, че е имало случаи, в които подсъдимият е бил нередовно призован или е бил в невъзможност да присъства поради влошено здравословно състояние, но не е имал поведение, което да може да се тълкува като шиканиране на процеса.

На следващо място адв. И. счита, че е важно да се отбележи и обстоятелството, че наказателното производство се разглежда в доста дълъг период от време, с оглед на което мярката за неотклонение „парична гаранция“ се явява нецелесъобразна и ненужна за обезпечаване изискванията на закона.

Предвид изложените съображения, е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на обжалваното определение.

1

Прокуратурата не е взела становище по жалбата.

Съдът, като съобрази доводите на жалбоподателя, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

Подсъдимият Е. е предаден на съд с обвинителен акт, внесен в Софийски районен съд на 15.08.2016 г., с повдигнато обвинение за извършено престъпление с правна квалификация чл. 215, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл.

201, вр. чл. 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Въз основа на внесения обвинителен акт е образувано н. о. х. д. № 14570/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 115-и състав.

В хода на първоинстанционното производство поради промени в състава, разглеждащ делото, два пъти е отменяно определението, с което е даван ход на разпоредителното заседание и делото е започвало отначало. Пред районния съд са проведени множество открити съдебни заседания, за повечето от които подсъдимият се е явявал или е бил воден от различни пенетенциарни заведения, където е изтърпявал наказания „лишаване от свобода“ или е бил задържан под стража по други наказателни производства.

Изключение правят три поредни съдебни заседания (на 14.03.2022 г., на 04.05.2022 г. и на 06.06.2022 г.), за които подсъдимият не се е явявал, без да посочи уважителни причини за това. Ето защо с протоколно определение от 26.09.2022 г. районният съд е изменил изпълняваната спрямо Е. мярка за неотклонение „подписка“ в „задържане под стража“, доколкото последният е станал причина за отлагане на няколко съдебни заседания, променил е местоживеенето си, без да уведоми съда за това и не е представил никакви доказателства за здравословното си състояние, във връзка с което е било отложено съдебно заседание на 14.03.2022 г.

Въпросната мярка за неотклонение е изменена от районния съд в по-лека такава, а именно „гаранция в пари“ в размер на 500 лева, в следващото поред съдебно заседание, проведено на 21.10.2022 г. Първоинстанционният съдебен състав е съобразил давността на инкриминираната с обвинителния акт престъпна деятелност и е счел, че доколкото подсъдимият е посочил свой адрес, месторабота и телефон за връзка, то няма пречка мярката му за неотклонение да бъде изменена в по-лека такава. От този момент насетне подсъдимият не е ставал причина за отлагане на делото, като се е явявал лично в насрочваните открити съдебни заседания или е бил довеждан от затвора в гр.

София. Единственото съдебно заседание, в което не се е явил, е проведеното на 15.12.2025 г., когато служебният му защитник адв. И. е заявил, че по данни на майка му подсъдимият е в тежко здравословно състояние. Доказателства за това обаче не са представени.

В последното по делото съдебно заседание, проведено на 18.02.2026 г., съдът е постановил присъдата си, с която е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение и го е осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири месеца при първоначален строг режим на изтърпяване. По 2 реда на чл. 309 НПК съдът се е занимал и с мярката за неотклонение, изпълнявана спрямо подсъдимия, като е взел предвид процесуалното му поведение и предвид липсата на опасност същият да се укрие, я е потвърдил.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че жалбата, с която е сезиран, е подадена от процесуално легитимирана страна в надлежна форма и в законоустановения срок, поради което е допустима. Същата обаче е неоснователна поради следните съображения:

Предмет на въззивна проверка е определение на СРС, постановено след произнасяне на присъдата, т. е. след като решаващият съдебен състав е формирал своето убеждение по въпросите относно деянието, вината, авторството и правната квалификация, обосновано с доказателствата, събрани в развил се пред същия този съд процес, и по реда на чл. 309 НПК, която разпоредба задължава съдебния състав, постановил този съдебен акт, служебно да вземе отношение и по актуалната мярка за неотклонение на подсъдимото лице.

На първо място следва да се посочи, че опасността от укриване е предвидена в разпоредбата на чл. 309, ал. 2 НПК, съгласно която когато подсъдимият е признат за виновен, осъден е на наказание лишаване от свобода, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 НК и е налице реална опасност да се укрие, съдът може да замени мярката за неотклонение с потежка или да вземе такава. В настоящия случай районният съд, в изпълнение на задължението си, предвидено в разпоредбата на чл. 309, ал. 1 НПК, е потвърдил изпълняваната до момента мярка за неотклонение спрямо Е.

„гаранция в пари“ в размер на 500 лева. Първоинстанционният съдебен състав е сторил това именно защото не е констатирал опасност Е. да се укрие и е преценил, че не се налага изменение на мярката, изпълнявана спрямо него, в по-тежка такава. Въпреки това, е взел предвид процесуалното му поведение до момента, достигайки до извод, че взетата му мярка за неотклонение „гаранция в пари“ следва да бъде потвърдена. Настоящият съдебен състав се солидаризира с тези изводи поради следните съображения.

Чл. 57 НПК предвижда, че мерките за неотклонение се вземат с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда. Според настоящия съдебен състав по отношение на Е. е налице предимно опасност да извърши престъпление, която е изводима от следните обективни данни. На първо място, видно от справката му за съдимост, същият е осъждан многократно, като включително е търпял ефективни наказания „лишаване от свобода“, последното от които е изтърпяно на 16.04.2025 г. Освен това, както вече бе посочено, през голяма част от първоинстанционното производство, същият е бил довеждан за съдебните заседания от различни пенетенциарни заведения или от следствения арест, където е изтърпявал наказания „лишаване от 3 свобода“ или е бил задържан под стража по други съдебни производства. Тези обстоятелства характеризират Е. като личност, която има склонност да нарушава законите в страната и очевидно наказанията, налагани му до момента, не са изиграли своята превъзпитателна функция, от което се извежда и реалната опасност да извърши престъпление, в случай че спрямо него не бъде взета мярка за неотклонение.

Не без внимание следва да бъде оставено и обстоятелството, че два пъти в хода на първоинстанционното производство подсъдимият не се е явявал за съдебни заседания (на 14.03.2022 г. и на 15.12.2025 г.) поради твърдени от защитника му здравословни проблеми. Въпреки указанията на съда обаче, доказателства за влошено здравословно състояние не са представени в нито един момент по делото. Макар от това да не може да се изведе с категоричност опасност подсъдимият да се укрие, следва да бъде отчетено като некоректно процесуално поведение, което не може да бъде игнорирано.

Разбира се, както правилно отбелязва адв. И., следва да бъде взета предвид и продължителността на наказателното производство. На първо място – касае се за деяния, извършени от подсъдимия в периода от 31.01.2013 г. до 19.02.2013 г. Досъдебното производство по делото е образувано на 16.01.2014 г., а делото е внесено за разглеждане в съда на 15.08.2016 г., тоест общата продължителност на наказателното производство е повече от 10 години, което е изключително дълъг период от време. Както бе посочено по-горе, това се дължи на персонални промени в състава на съда, разглеждащ първоинстанционното производство, налагащи делото да бъде започвано наново общо три пъти, което не може да бъде вменено във вина на подсъдимия и следва да бъде взето предвид при определяне на найподходящата мярка за неотклонение.

Противно на становището на адв. И. обаче, настоящият съдебен състав намира за подходяща именно потвърдената от първоинстанционния съд мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 500 лева поради изложените по-горе съображения досежно опасността Е. да извърши престъпление. От друга страна, въззивният съд намира, че самият характер и размер на наказанието, наложено с присъдата („лишаване от свобода“ в размер на 4 месеца), ведно с определения режим за изтърпяването му (първоначален строг режим), е от такова естество, което предпоставя възможна мотивация на подсъдимото лице да се отклони от воденото срещу него наказателно производство. Фактът на постановяване на присъдата несъмнено променя фактическото положение, като създава опасност лицето да се укрие, знаейки какво конкретно наказание му е наложено, макар и с невлязъл в сила съдебен акт.

Предвид всичко изложено до момента, настоящият съдебен състав намира, че най-адекватна според конкретните обстоятелства мярка за процесуална принуда е именно „гаранция в пари“ в размер на 500 лева, поради което законосъобразно и в съответствие със закона и конкретните 4 обстоятелства по делото, районният съд я е потвърдил. Поради тези съображения частната жалба е неоснователна и като такава, следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение – потвърдено като правилно и законосъобразно.

Така мотивиран и на основание чл. 345, вр. чл. 341, ал. 2, вр. чл. 309, ал.

6 НПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от

18.02.2026 г., постановено по н. о. х. д. № 14570/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 115-и състав, с което е потвърдена изпълняваната спрямо подсъдимия К. Г. Е. мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 500 лева.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5