Решение № 216 от 13.10.2022, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. Враца, 13.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Пенка П. Петрова

Калин Тр. Тодоров при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20221400500346 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по жалба вх.№ 10733/20.07.2022 г. на адв.Л. В., в качеството й на особен представител на ответника Е. К. А., против Решение № 412/11.07.2022 г. по гр.д.№ 4391/2021 г. на Районен съд-Враца в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 и чл.124 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ и е признато за установено, че въззивникът дължи на "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД сумата 4 269,60 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 20.10.2020 г. – 20.06.2021 г., и сумата 178,00 лв., представляваща лихва за забава за периода 21.10.2020 г.21.06.2021 г., за които суми по реда на чл.410 ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 468/02.07.2021 г. по ч.гр.д.№ 2560/2021 г. по описа на РС-Враца.

Твърди се, че в обжалваната част решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Изразява се несъгласие с изводите на районния съд, че процесният договор не противоречи на императивните разпоредби на чл.10 и чл.11 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Посочва се, че договорът за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи и е нищожен, поради което не поражда валидно правоотношение между страните.

Развиват се съображения, че отпуснатият заем представлява "финансова услуга" по смисъла на § 13, т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и ответникът има качеството на потребител, поради 1 което разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в този закон. Навеждат се доводи, че договорът съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП и е нищожен, тъй като е бланков, не е бил предмет на индивидуално договаряне и е сключен при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи, поради което ответникът не е могъл да влияе върху съдържанието му.

Изтъква се, че в чл.9 и чл.10 от договора кредиторът е посочил единствено като абсолютни стойности лихвения процент по заема и годишния процент на разходите /ГПР/, без да има ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, което води до неяснота относно включените в него компоненти и е нарушение на основното изискване на чл.10, ал.1 ЗПК за сключване на договорите по разбираем начин. Посочва се, че при липсата на данни за наличие на други разходи по кредита може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва, която обаче е фиксирана в размер на 30%, и не става ясно как е формиран ГПР от 34.50%. Изразява се становище, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора съгласно чл.22 ЗПК.

В жалбата се излагат и съображения за нищожност на клаузата, с която е определен размер на възнаградителна лихва от 30% и дневен лихвен процент от 0.08%, поради противоречие с добрите нрави. Извършва се позоваване на практика на касационната инстанция, в която се приема, че максималният размер, до който съглашението за заплащане на възнаградителна лихва е действително, не може да бъде по-голям от трикратния размер на законната лихва. Изразява се становище, че в случая размерът на договорените лихвени проценти е прекомерен и далеч над тези приети в практиката морални граници.

Посочва се, че е недопустимо кумулирането на възнаградителна лихва (обезщетение за забава за неизпълнение на парично задължение по чл.92 ЗЗД) с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение.

При тези съображения се поддържа нищожност на разпоредбите, касаещи договорната лихва, и се извършва позоваване на разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и да бъдат отхвърлени исковете за възнаградителна лихва и лихва за забава.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 11951/16.08.2022 г. от "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД, чрез пълномощника му адв.М.

Й., в който се оспорва основателността на жалбата.

В отговора се изразява несъгласие с изложените от особения представител на въззивника твърдения, че в договора за кредит не е посочена ясно методиката на изчисление на ГПР и включените в него компоненти.

Навеждат се доводи, че лихвеният процент по кредита в размер на 30% е фиксиран за целия срок на договора и се начислява на годишна база от 360 дни в годината, както и че всички изчисления на ГПР са извършени съгласно законоустановената формула, посочена в приложение № 1 към чл.19, ал.2 ЗПК при допускания, че договорът ще запази обвързващата си сила между 2 страните за целия срок и всяка от страните ще изпълнява точно и без забава задълженията си, съответно във връзка с изпълнението на договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на просрочени задължения, лихви за забава и други неустойки.

Развиват се и съображения, че размерът на лихвения процент по договора е включен при формирането на ГПР и преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва и другите разходи по кредита не надвишава фиксирания от законодателя размер на ГПР. Посочва се, че в случая общите разходи по кредита са в размер на 34,50 %, което е в съответствие със законоустановения максимално допустим праг по чл.19, ал.4 ЗПК, и в ГПР се включват само разходите за договорна лихва.

Излагат се правни доводи, че до приемането на измененията в ЗПК от 2014 г. единственото ограничение на свободата на договоряне на страните по отношение допустимия размер на договорната лихва според чл.9 ЗЗД са правилата на добрите нрави, поради което е била формирана съдебна практика, която ограничава максималния размер на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва. След измененията на ЗПК с чл.19, ал.4 е въведен максимален праг на ГПР по потребителско кредитиране в размер от 50%. Посочва се, че договорената в случая лихва от 30% не надвишава този допустим размер, поради което същата не може да противоречи на добрите нрави.

Въззиваемият счита за неоснователни и възраженията за нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на посочване в договора от какви пера е съставена общодължимата сума. Изтъква, че в чл.11.4 от договора е посочен конкретния размер на дължимата сума по договора в края на периода общо и по пера, от които е видно, че е включен само разход за начислена договорна лихва. Сочи, че видно от чл.9 от договора, приложимият годишен лихвен процент /ГЛП/ от 30% е уговорен на годишна база при 360 дни на година, като разликата до пълния размер на ГПР от 34,50% представлява разликата между 360 дни и 366 дни годишно при прилагане на лихвения процент, доколкото срокът на договора е 6 години.

Навежда доводи, че в чл.10 от договора е посочен ясно и точно размера на ГПР, а неговото формиране се извършва по определения начин в Приложение № 1 към ЗПК, поради което не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т.10 от същия закон. Извършва се и позоваване на практика на СЕС, според която информирането на потребителите относно общия размер по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула има съществено значение.

Въззиваемият моли жалбата да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено решението в обжалваните му части като правилно и законосъобразно, както и да му бъдат присъдени направените разноски пред настоящата съдебна инстанция.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният първоинстанционен съдебен акт е валиден, а в обжалваната част – и допустим.

За да се произнесе по правилността на решението в обжалваната му част, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Враца е сезиран със заявление на "МЪНИ ПЛЮС 3

МЕНИДЖМЪНТ" ЕООД, с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Е. К. А. от гр.Враца за парични вземания в общ размер от 5 463,30 лв., от които: 1 012,86 лв. – незаплатена главница по Договор за потребителски кредит № М***/28.09.2020 г. за периода 20.10.2020 г. – 20.06.2021 г.; 4 269,60 лв. – просрочена договорна възнаградителна лихва за периода 20.10.2020 г. – 20.06.2021 г.; 180,84 лв. – лихва за забава за периода 21.10.2020 г. - 25.06.2021 г., както и законната лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на главницата.

Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

В заявлението се посочва, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит № М***/28.09.2020 г. , сключен между "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕООД и Е. К. А.. Сочи се също, че на Е. К. А. е бил отпуснат паричен кредит в размер на 20 000,00 лева, като дружествотокредитор е превело на кредитополучателя заетата сума по посочената в договора банкова сметка, а последният се е задължил да я върне в срок от 72 месеца, съгласно уговорен между страните погасителен план. Договорени са ГЛП по кредита в размер на 30%, както и ГПР в размер на 34,50%, като е посочена общодължимата в края на периода сума в размер на 43 188,30 лв.

Крайният срок на издължаване по договора за кредит е 20.09.2026 г. Посочва се, че длъжникът не е заплатил нито една месечна вноска от погасителния план, като към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение са падежирали и не са заплатени 9 броя месечни вноски за периода 20.10.2020 г. – 20.06.2021 г., по които задължението за главница е в размер на 1 012,86 лв., а задължението за договорна възнаградителна лихва – в размер на 4 269,60 лв. На основание чл.19.2 от договора е начислена и лихва за забава в размер на 180,84 лв. за периода 21.10.2020 г. – 25.06.2021 г.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 2560/2021 г. по описа на Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 468/02.07.2021 г., с което заявлението е уважено изцяло.

Издадената заповед е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което с Определение № 753/26.10.2021 г. заповедният съд на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви искове за установяване съществуване на претендираните вземания. Препис от посочения съдебен акт е връчен на заявителя на 09.11.2021 и в срока по чл.415, ал.4 от ГПК същият е предявил иск през ВРС, за което е уведомил заповедния съд.

В исковата молба се излагат обстоятелства, идентични с тези в заявлението по чл.410 ГПК. Прави се искане за признаване за установено, че Е. К. А. дължи на "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕООД сумите по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

В съдебното производство ответникът Е. А. е призован по реда на чл.47 ГПК. В срока по чл.131 ГПК от назначения от съда особен представител на ответника – адв.Л. В. е постъпил отговор, в който се оспорва основателността на исковите претенции и се навеждат доводи за нищожност, поради наличие на неравноправни клаузи в договоря за потребителски кредит, както и поради накърняване на добрите нрави.

Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е 4 прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза.

Районният съд е извършил доказателствен анализ и е приел за установена фактическа обстановка, въз основа на която е направил правни изводи за частична основателност на исковите претенции, като е признал за установено по отношение на Е. К. А., че дължи на "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕООД сумите по издадената по ч.гр.д.№ 2560/2021 г. на ВРС заповед за изпълнение № 468/02.07.2021 г., а именно: 1 012,86 лв. – главница, дължима по договор за потребителски кредит № М***:28.09.2020 г. за периода 20.10.2020 г. – 20.06.2021 г.; 4 269,60 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 20.10.2020 г.-20.06.2021 г.; 178 лв. – лихва за забава за периода 21.10.2020 г. – 21.06.2021 г.; законната лихва върху главницата, считано от 01.07.2021 г. до окончателното й изплащане. Със същия съдебен акт предявеният установителен иск за дължимост на мораторна лихва е отхвърлен над уважения размер от 178,00 лв. до пълния претендиран размер от 180,84 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца деловодни разноски по ч.гр.д.№ 2560/2021 г. на ВРС в размер на 469,03 лв. и деловодни разноски за исковото производство в размер на 1 373,97 лв.