Решение № 92 от 30.03.2022, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 92 гр. В., 30.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – В., I СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Вилиян Г. Петров

Членове:

Георги Йовчев

Николина П. Дамянова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело № 20213001000747 по описа за 2021 година

Производството е образувано по въззивна жалба на Ф. Х. ИЛ. срещу решение №322/27.09.2021 г. по т.д.1372/2020 г. по описа на ОС - В., в частта с която е отхвърлен иска му му срещу ЗД „Бул Инс" АД, ЕИК 831830482, със седалище гр.София, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 32 000 лева до претендираните 100 000 лева, както и в частта, с която е отхвърлено искането му за заплащане на законната лихва от датата на завеждане на застрахователната претенция 05.06.2020 г. до 26.06.2020 г.

Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в противоречие с материалния закон – чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че присъденото обезщетение е занижено и не отговаря на действителния обем претърпени болки и страдания. Счита, че постановеният съдебен акт в обжалваната част не отговаря на установената съдебна практика, по отношение определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Излага, че не са налице основания за намаляване на обезщетението, тъй като не е налице съпричиняване на вредоносния резултат.

В писмен отговор, насрещната страна ЗД „Бул Инс" АД, ЕИК 831830482, със седалище гр.София, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част.

В останалата част, решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не оспорват предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Следователно 1

– процесните претенции са доказани по основание.

Въззивните възражения са сведени единствено до размера на дължимата обезвреда за претърпяните неимуществени вреди и наличието на съпричиняване, поради употреба на алкохол от страна на пострадалия. В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.

От съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. и експертни заключения се установява, че въззивникът Ф.И. в резултат на произшествието настъпило на 29.07.2016 г. е получил контузия на мозъка, счупване на лявата бедрена кост, счупване на дясната глезенна става в областта на малкия пищял, травматичен шок, счупване на 9 ляво ребро, охлузни и порезни рани по лицето. Според вещото лице, контузията на мозъка и травматичният шок, клинично проявен с ниски стойности на кръвно налягане, ускорена сърдечна дейност, обуславят разстройство на здравето временно опасно за живота. Мозъчната контузия обичайно отзвучава в рамките на 6 няколко месеца до една година и при благоприятно развитие, както и в процесния случай, не се наблюдават вторични посттравматични усложнения от вида на епилепсия, оформяне на кисти, които водят до допълнително усложнение. Счупването на лявата бедрена кост обуславя трайно затруднение в движенията на левия долен крайник за период не по-малък 78 месеца. Счупването в областта на дясната глезенна става обуславя трайно затруднение в движеният на десния долен крайник за период не по-малък от 2 месеца.

От обясненията на вещото лице дадени в съдебно заседание се установява, че към момента на извършване на медицинския преглед единственото установено усложнение във връзка с травмата е накуцващата походка, която според експерта ще остане завинаги.

От показанията на свидетелите И. Е. И. и С. Х. Х., които се кредитират като непосредствени, но и ценени при условията на чл.172 от ГПК, с оглед родствените им връзки с ищеца се установява, че поради счупването на двата крака и травма на главата, за период от около шест месеца, пострадалият не е могъл да се движи, а след това през повече от шест месеца се е придвижвал с помощта на патерици. Периодът на възстановяване е бил много дълъг, като през цялото време за него се е грижила съпругата му, налагало се е да ходи на рехабилитация и въпреки всичко и към настоящия момент, пострадалият накуцвал и изпитвал болки в краката, което е наложило да смени работата си, а през последните две години, не можел да работи.

По отношение на размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите, но и психологическите последици за увредения, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. Т.е. преценката за размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай, по справедливост и вътрешно убеждение, поради което съдът не изследва доводите на въззивника за необходимост от автоматични аналогии с присъдени обезщетения по други казуси. Според последователната практика на ВКС, израз на която е и цитираното по-горе ППВС № 4/68 г., понятието справедливост по см. на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано с общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, в основата на което е както преценката на конкретни обективно съществуващи и значими за физическото и духовно здраве на индивида обстоятелства, така и на икономическата конюнктура в страната, която последна, съгласно постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на II т. о. на ВКС: № 66 от 03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г. и № 749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г., се явява база за непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 454 от 1.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2527/2019 г., II т. о., ТК. С други думи, за да се обезвъзмезди справедливо увреденото лице за понесените от него морални болки и страдания е нужно да се отчете и вземе предвид 2 характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и икономическото съС.ие в страната към момента на увреждането.

Относно релевантните за размера на обезщетението обстоятелства следва да се вземат в предвид възрастта на пострадалия, емоционалното и психофизично съС.ие след инцидента. Към момента на настъпване на произшествието, въззивникът е бил на 52 г., с трудова активност, без данни за хронични заболявания.

Възстановяването му е продължило дълго, било е съпътсвано с оперативна интервенция, като за съединяване на бедрената кост е поставена метална остеосинтеза, която към момента не е премахната. От медицинска гледна точка, макар оздравителните процеси да са приключили, не е налице пълно възстановяване на движенито, тъй като походката му е накуцваща и вероятно ще остане такава до края на живота на въззивника.

Предвид това и съобразявайки се с факта, че повече от пет години и половина след произшествието, въззивникът все още в известна степен е ограничен във възможността да води пълноценен живот, както и с правилото на закона за определяне на дължимото обезщетение за търпените болки и страдания "по справедливост", съдът счита, че справедливото обезщетение е в размер на 50 000 лева.

Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на деликвента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и вредата. Във всички случаи действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.

Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение.

Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий 3 за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.

Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства.