Решение № 1488 от 27.06.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1488 гр. София, 17.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Ал. Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100511664 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.05.2021 год., постановено по гр.дело №71300/2017 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.“ ЕООД срещу „3 С.“ ООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1ЗЗД вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 345.59 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по сключен договор за международен превоз на стоки, във връзка с който е била издадена фактура №22045 от 30.09.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №70773/2016 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в – 02.12.2016 год. до окончателното й изплащане и сумата от 146.27 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2015 год. до 25.11.2016 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери; „С.“ ЕООД е осъдено да заплати на „3 С.“ ООД по насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 056.15 лв., представляваща неустойка за забава поради допуснато закъснение при осъществяването на международен превоз за доставка на медикаменти съгласно договор-заявка №0000002259 от 23.09.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 20.08.2018 год. до окончателното й изплащане, като „3 С.“ ООД е осъдено да заплати на „С.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 633.17 лв., както и направените разноски в заповедното 1 производство в размер на 244.85 лв., а „С.“ ЕООД е осъдено да заплати на „3 С.“ ООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 118.99 лв.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени първоначалните искове и е уважен насрещния иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК възззивна жалба от „С.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че ответникът бил предявил главен и евентуален иск за присъждане на обезщетение за забавна при доставянето на стока в размер на 1056.15 лв., като главният иск бил за неустойка. Първоинстанционният съд неправилно бил квалифицирал исковете – главният по чл. 92 ЗЗД, а евентуалният по чл. 23, §5 от Монреалската конвенция за уеднаквяване на някои правила за международен въздушен превоз, като в резултат на това не бил решил спора съобразно приложимото право, а именно Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/. Спорното обезщетение било във връзка с международен автомобилен превоз на медицински изделия, натоварени в Гърция и разтоварени в Австрия видно от приетата по делото международна товарителница. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Конвенция CMR същата се прилагала за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна. Съдебната практика била постоянна и непротиворечива, че при наличие на условията, посочени в чл. 1, § 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, тя се прилагала за уреждане на отношенията между страните по превозния договор и била източник за правно уреждане на договора за международен автомобилен транспорт. В случая неправилното приложение на материалния закон било довело до неправилни изводи на съда относно уговорката за неустойка за забава при доставяне на стоката, за нейната дължимост, както и за мораторната лихва върху присъденото обезщетение. Отговорността на превозвача била уредена в чл. 17 от Конвенция CMR. Превозвачът бил отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й. Превозвачът се освобождавал от тази отговорност, когато липсата, повредата или забавата се дължат на грешки на правоимащия, на нареждане на последния, което не е резултат на грешка на превозвача, на присъщ недостатък на стоката или на обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне, и последиците, които не е могъл да преодолее.

Съгласно чл. 30, ал. З от Конвенция CMR, забавата при доставянето може да даде основание за обезщетение само, ако в срок от двадесет и един дни от деня на представяне на стоката на разположение на получателя, е била отправена писмена рекламация до превозвача.

Неустойката, предмет на главния насрещен иск, била вид обезщетение, за което договарящите се страни предварително били уговорили неговия размер и освободили правоимащата страна от задължението да доказва вреди. Доказването на предпоставките за възникване на правото на неустойка било в тежест на страната, която претендира такава.

Неустойката в договорите за международен автомобилен превоз била подчинена на разпоредбите за отговорността на превозвача в Конвенция CMR, която имала примат над вътрешното българско право. Спорът по делото се свеждал до това дали превозвачът и 2 спедиторът валидно били постигнали съгласие за заплащане на различни обезщетения във вид на неустойка. В отговора на исковата молба бил възразил, че превозвачът не бил изразил съгласие за включване на клаузи за неустойка в превозния договор. Ищецът по насрещния иск бил представил неподписана от ответника заявка-договор за международен автомобилен превоз, която съдържала множество неустойки при неясни условия. Неподписаният частен документ нямал материална доказателствена сила, която да обвързва съда относно неговото съдържание в т.ч. и клаузи за неустойка. Въпреки това СРС бил приел, че клаузите за неустойки са валидно уговорени, защото такива се съдържали и в друга представена по делото заявка за транспорт, също неподписана от превозвача. Липсата на съгласие за неустойки водело до нищожност на тези клаузи, без да влече нищожност на превозния договор, сключен във формата на международна товарителница съгласно чл. 4 от Конвенция CMR – чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В нарушение на чл. 20 ЗЗД първоинстанционният съд бил тълкувал клаузите за неустойка, без да е налице обща воля на страните за санкция за превозвача при действия по товарене и разтоварване на камиона, които били извън уредената в чл. 17 от Конвенция CMR отговорност на превозвача като неустойка за забавено товарене на автомобила. Едната от оспорените неустойки била за забавено товарене. СРС не се бил съобразил с обичая в международните автомобилни превози товарителницата да се съставя в деня на товарене на автомобила, а не при пристигането му в товарния пункт, която практика била установена въз основа на показанията на свидетеля В.Н., който бил участвал в организацията на процесния превоз. Първоинстанционният съд не бил съобразил и нормата на чл. 57 от Закона за автомобилните превози, указваща, че натоварването и разтоварването се извършват от изпращача, получателя или спедитора, както и с липсата на уговорка в превозния договор превозвачът да товари и разтоварва стоката. От свидетелските показания се установявало, че за процесния превоз превозвачът не бил поемал задължение да товари медикаментите в Гърция. Тези обстоятелства сочели на липса на задължение на превозвача да товари стоката, съответно нямало основание да бъде санкциониран за забавеното товарене на камиона. СРС бил тълкувал неясните клаузи за неустойки с оглед намаленото възнаграждение на спедитора „3 С.“ ООД от страна на неговия възложител „Д.“ Гмбх с 600 Евро /колкото била цената на насрещния иск/, като безкритично бил възприел заключението на вещото лице, че размерът на неустойката възлиза на 1056.16 лв., без обаче да е ясно как била изчислена тази сума – какъв процент върху каква база и за какъв период от време.

Всъщност с насрещната искова молба се претендирали две неустойки – за забавяне на товарен/разтоварен пункт в размер на 352.50 лв. и забавяне на доставката в размер на 704.10 лв., общо 1056.60 лв. СРС бил присъдил и двете претендирали неустойки без да изложи мотиви защо се дължи всяка една от тях, какъв е размерът на всяко едно обезщетение и кои предпоставки за пораждане на всяко от вземанията за неустойка са се осъществили.

Необосновани били изводите за дължимост на неустойка за допуснато закъснение при осъществяване на международен превоз на медикаменти. Клаузата за неустойка от 20% върху навлото поради закъснение до 6 часа за явяване на автомобила в товарния пункт била неприложима в случая, тъй като в договора не бил фиксиран час на пристигане на автомобила в товарния пункт, а били определени две дати на товарене – 23 и 24 септември 3

2015 год. Неправилно и при несъобразяване на нормата на чл. 17, ал.2, предл. последно от Конвенция CMR първоинстанционният съд бил отхвърлил възражението на жалбоподателя ответника за освобождаване на превозвача от отговорност с аргумента, че на страните по превозния договор били известни затрудненията по границите по време на мигрантската криза през м. септември 2015 год. и били длъжни да се съобразят с тях. Конвенция CMR урежда хипотезата на освобождаване на превозвача от отговорност, когато забавата се дължи на обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне и последиците, които не е могъл да преодолее. От публикации в пресата и от свидетелските показания на В.Н., който бил организирал процесния превоз от Гърция до Австрия в края на м.септември 2014 год., се установявало, че в този период държавите през които минавал обичайния път от Гърция до Австрия поетапно, за неопределено време, били затворили своите граници и преминаването през тях на тежкотоварни камиони се извършвало със закъснение в графиците им.

Свидетелят бил посочил, че това наложило пренасочване на камиона по по-дълъг маршрут през България, Румъния и Унгария, което било станало причина за забавата в пункта за разтоварване в Австрия. Затварянето на държавни граници било акт на правителствата на съответните държави, които превозвачът не би могъл да избегне, нито е могъл да преодолее.

Превозвачът не можел да предвиди кое правителство кога ще забрани преминаването през определен граничен пропускателен пункт, тъй като тези мерки не се публикували предварително и превозвачите нямало от къде да научат коя граница кога ще бъде затворена.

Още по-малко превозвачът бил в състояние да преодолее последиците от затварянето на границите – струпване на много хора около граничните пунктове, блокиране на пътища и контролно-пропускателни пунктове. Въпреки че по делото били доказани двете комулативни предпоставки по чл. 17, ал. 2 предл. последно от Конвенция CMR, СРС бил отхвърли възражението на ответника с аргументи, които не се основавали на закона.

Ищецът по насрещния иск не бил ангажирал доказателства, че автомобилът на ответника не се е явил в уговорения ден на товарния пункт. Спорен по делото бил и въпросът дали за ищеца по насрещния иск било възникнало право на обезщетение за забавено доставяне на превозената стока при положение, че получателят на товара не бил отправил рекламация в рамките на срока по чл. 30, ал.З от Конвенция CMR. При получаване на стоката в Австрия „Д.“ Гмбх не било отбелязало в товарителницата, че има забавяне на доставката, нямало рекламация от получателя на стоката до превозвача каквото изискване било установено в горепосочената норма. Писмото на управителя на 3 С. ООД до В.Н., с което го уведомявало за начислени глоба за забавен срок на товарене в размер на 352.50 лв. и глоба за забавен срок на доставка в размер на 704.10 лв. не може да се приеме за валидно проведено рекламационно производство, защото: 1/ получателят на товара Профарма интернешънъл трейдинг лимитед съгласно товарителницата или „Д.“ Гмбх, чийто представител фактически бил получил стоката в Австрия, подписал бил товарителницата и бил положил печата на дружеството, не били инициирали рекламационно производство пред превозвача, като представеният по делото документ, който удостоверявал, че „Д.“ Гмбх е намалил с 600 Евро възнаграждението на спедитора „3 С.“ ООД не представлявал писмена рекламация по смисъла на Конвенция CMR; 2/ писмото на „3 С.“ ООД не съдържало правопораждащи 4 факти относно забавата – кога е трябвало да пристигне камионът в товарния пункт и кога е започнало товаренето на стоката, кога е трябвало да бъде доставена стоката в разтоварния пункт и кога камионът е пристигнал там, както и описание на предпоставките за неустойките, а само калкулация на наложите „глоби“; 3/ забавеният срок на товарене не представлявал забава за доставка на стоката по смисъла на чл. 30 от Конвенция CMR; 4/ писмото, озаглавено „Рекламация“ не било достигнало до превозвача; към насрещната искова молба била приложена разписка на Рапидо куриери, получена от лице „Геров“, като необосновано СРС бил приел, че това лице било служител на „С.“ ЕООД, въпреки че не били удостоверени имената и длъжността по лицето, което се е съгласило да приеме процесното писмо – арг. чл. 50, ал. 3 ГПК. На следващо място сочи, че спорен по делото бил и въпросът дали искът за обезщетение за забава във вид на неустойка е погасен по давност съгласно чл. 32, ал. 1, б. „а“ от Конвенция CMR. Стоката била доставена на 30.09.2015 год. и едногодишният давностен срок за предявяване на иска за обезщетение, в т.ч. за неустойка, бил изтекъл на 01.10.2016 год., а насрещната искова молба била подадена на 21.08.2018 год.