Решение № 2348 от 15.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2348 гр. София, 15.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20211100514929 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 20182021/08.09.2021г., постановено по гр.д. № 48988/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 45 състав, са частично уважени предявените от И. Н. И., ЕГН **********, срещу Върховен административен съд и Административен съд Пловдив в условията на солидарност осъдителни искове с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, а именно на адм. дело № 1035/2009 г. по описа на Административен съд Пловдив; адм. дело № 234/2010 г. по описа на Върховен административен съд; адм. дело № 2164/2010 г. по описа на Административен съд Пловдив и адм. дело № С-20/2013 г. по описа на Върховен административен съд; като са отхвърлени исковите претенции до предявения размер от 10 000 лева. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 25144450/28.09.2021 г., подадена от ответника – Административен съд Пловдив, с която е обжалвано решението в частта, с която са уважени исковете претенции, т.е. за сумата от 5000 лева. Въззивниците навеждат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Молят решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови 1 акт, с който да се уважат изцяло предявените искове. Претендират сторените разноски.

Постъпила е въззивна жалба и от ответника – Върховен административен съд, с която се обжалва решението в частта, с която са уважени предявените претенции.

Постъпила е въззивна жалба с вх. № 25156812/26.10.2021 г., подадена от ищеца, с която е обжалвано решението в частта, с която са отхвърлени исковете претенции, т.е. за сумата от 5000 лева. Излагат се твърдения, че определеното от съда обезщетение не съответства на реално претърпените вреди, тъй като срокът за разглеждане на делото – пет години и три месеца е прекалено дълъг, което нарушавало чл. 6 от ЕКПЧОС.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, а именно на адм. дело № 1035/2009 г. по описа на Административен съд Пловдив; адм. дело № 234/2010 г. по описа на Върховен административен съд; адм. дело № 2164/2010 г. по описа на Административен съд Пловдив и адм. дело № С-20/2013 г. по описа на Върховен административен съд;

Правопораждащият фактически състав на твърдяното притезание включва следните елементи:

Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ е създадена с цел да се разширят законовите възможности за защита при бавно правосъдие, т.е. при установено нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, която предвижда правото на всеки субект, при наличие на спор за съществуването и/или упражняването на субективни права, да получи решение в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

За да се приеме обаче, че с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е дадена защита и на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ,

2

Съгласно Тълкувателно решение № 1/2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС, обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Съдът е длъжен в мотивите си да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (фактическа и правна сложност на делото, поведение на жалбоподателя и действия на властите, довели до забавено правосъдие). Освен това с оглед осъществяването на контрол върху съдебния акт за спазване на критериите при определяне на размера на обезщетението за вредите от бавно правосъдие, съдът следва да посочи и каква част от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумния срок на производството. Така е тълкувана от ЕСПЧ и нормата на чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ, в смисъл, че за да се даде защита на нарушеното право по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ, в мотивите си към решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът следва да обсъди и прецени конкретно наличието на предпоставките за бавно правосъдие и да посочи каква сума от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумен срок (решение на ЕСПЧ по дело „Д. И Х. срещу България“ по жалби № 48059/06 и № 2708/06 относно наказателните производства).

Производството по 1035/2009 г. пред Административен съд Пловдив е образувано по жалба на И. И. от 09.06.2009 г., с която се иска отмяна на Заповед на командира на отделение 44220, с която се прекратява изпълнението на военната служба на ищеца, като същия е зачислен към мобилизационния резерв. Решението по делото е постановено на 06.10.2009 г., т . е . четири месеца след подаването на жалбата. Впоследствие решението на първоинстанционния съд е отменено с Решение 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. След което е образувано адм. № 2164/2010 г., приключило с Решение от 30.01.2013 г., който акт е отменен с Решение № 87/28.08.2014 г. по адм. д. № С-20/2013 г., с което е приключило окончателно производството.

Настоящият състав на съда констатира единствено нарушение на конвенцията, изразяващо се в непроизнасяне по молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 95 ГПК от страна на Административен съд Пловдив по адм.д. №1035/2009 г.

Именно поради тези мотиви съдебният състав на ВАС е отменил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане с Решение от 11563/08.10.2010 г. по адм. д.

№ 234/2010 г. на ВАС. Следователно налице е забавяне на съдебното производство по вина на съда за периода от подаването на молбата 09.06.2009 г. до отмяната на първоинстанционното решение - 08.10.2010 г. Впоследствие производството е продължило, като са уважени и разгледани доказателствените искания на страните, съответно събран е релевантния за спора доказателствен материал, установяващ спорните факти, въз основа на които съдът е постановил окончателен съдебен акт.

На основание чл. 162 ГПК вр. чл. 52 ЗЗД настоящият състав приема, че за репарирането на причинените неимуществени вреди се дължи обезщетение в размер на 500 лева.

3

Справедливостта като основен и законоустановен критерий при определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги конкретна преценка на установените обективно съществуващи факти и обстоятелства. Съдът при определянето на размера на дължимата престация следва да съобрази 1) обема, характера и тежестта на уврежданията, 2) интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, 3) както и негативните физически и психологически последици за увреденото лице. В този смисъл е константната практика на ВКС по приложението на ППВС № 4/1968 г., например Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г., на ВКС II т. о.

Понятието неимуществена вреда се свързва с негативното засягане на неимуществено право. Обективира се най-често чрез отрицателното въздействие върху психиката на определен правен субект, което като последица води до претърпени от пострадалия болки, страдания и дискомфорт. Но за да възникне притезанието за обезвреда, то преди всичко следва да се установи, че с деянието е причинена вреда, т.е. не е достатъчно негативно да бъде засегнато определено неимуществено право, а следва от това засягане лицето да е претърпяло вреди. Законодателят в чл. 51, ал. 1 ЗЗД възприема теорията на адекватното причиняване като определя, че границите на отговорността се простират до размера на реално настъпилите вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. които са в пряко-причинно следствена връзка със съответното действие и/или бездействие.

Следователно на репариране подлежат вредите, които представляват адекватна, предвидима и закономерна с оглед конкретните обстоятелства последица от деянието. Настоящият състав приема, че обезщетението от 500 лева е съответно и справедливо на периода на забавяне на разглеждане на делото, който е една година и четири месеца - от 09.06.2009 г. до отмяната на първоинстанционното решение - 08.10.2010 г. и връщането на делото на друг състав на административния съд.

Първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над установения от настоящата инстанция размер на обезщетението до уважения такъв от 5 000 лева спрямо ответника – Административен съд София. Спрямо ответника – Върховен административен съд, решението следва да бъде изцяло отменено, тъй като не се установи твърдяната от ищеца пасивна солидарна отговорност за репариране на вредите, както и осъществяването на фактите във въведения по делото правопораждащ фактически състав на притезанието. Солидарната отговорност възникна по силата на закона или ако е изрично уговорена между страните, като в процесния случай не се установи нито една от посочените хипотези. Не се установи с действията си Върховният административен съд да е осъществил нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на двете страни по спора.

Ищецът има право на разноски за първоинстанционното производство в размер на 43,25 лева, съобразно уважената част от иска; както и сумата в размер на 43,25 лева – разноски за 4 въззивното производство. Ответникът Административен съд София има право на разноски в размер на 100 лева – юрк. възнаграждение за настоящето производство. Ответникът Върховен административен съд има право на разноски в размер на 100 лева – юрк. възнаграждение за настоящето производство.

Така мотивиран Софийски градски съд:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 20182021/08.09.2021г., постановено по гр.д. № 48988/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 45 състав, в частта с която са уважени предявените от И. Н. И., ЕГН **********, срещу Върховен административен съд в условията на солидарност осъдителни искове с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, а именно на адм. дело № 1035/2009 г. по описа на Административен съд Пловдив; адм. дело № 234/2010 г. по описа на Върховен административен съд; адм. дело № 2164/2010 г. по описа на Административен съд Пловдив и адм. дело № С-20/2013 г. по описа на Върховен административен съд, както и решението в частта с която Върховен административен съд е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.