Решение № 56 от 29.05.2026, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 56 гр. Раднево, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ростислава Петкова при участието на секретаря Д.а Ст. Лъчова като разгледа докладваното от Ростислава Петкова Гражданско дело № 20255520101115 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Г. В. С., подадена чрез адв.М. – АК Пловдив срещу “ЮтеКредит България” ЕООД, с която е предявен установителен иск, че клаузата на сключения между страните Договор за кредит №*********** от 01.04.2024 г., предвиждаща заплащането на такса за разглеждане, е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД и чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД вр. с чл. 10а ЗПК, чл. 21 ЗПК и чл. 33 ЗПК вр. с чл. л. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че съгласно сключеният между страните договор за кредит № *********** от 01.04.2024г., ищецът следвало да върне сума по кредита в общ размер на 2 765,21 лева, при сума на получаване 1561.95 лева, при лихва от 778.45 лева и такса за разглеждане в размер на 424.81 лева, при ГПР: 63.13 % и ГЛП: 34%. Счита, че такса за разглеждане в размер на 424.81 лева по Договор за кредит№ *********** от 01.04.2024г., е нищожна поради следните съображения:

Допълнителната такса предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 424.81 лева била нищожна, тъй като чрез същата се целяло заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК и била в явно противоречие с чл.10а от ЗПК. На следващо място посочва, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран 1 или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Счита, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. Твърди, че предвидената еднократна такса в размер на 424.81 лева е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. Основната цел на така уговорената клауза била да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Предвид гореизложеното моли съдът да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че съответната клауза от договора е нищожна.

Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т.3 ЗА.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника “ЮтеКредит България” ЕООД чрез юрисконсулт Ц.. Не оспорват и молят да бъде отделено като безспорно обстоятелството, че на 01.04.2024 г. е сключен Договор за кредит №*********** между “ЮтеКредит’ България ЕООД като кредитор и ищеца Г. В. С. като кредитополучател за сумата от 1 561,95 лева, със срок на погасяване 30 месеца при фиксиран ГЛП 34,00 % и ГПР 63,13 %.

Твърдят, че договорът за кредит бил заявен и подписан от разстояние при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и съгласно приложимото право.

Клиентът кандидатствал за потребителски кредит, като е предоставил необходимите лични данни, избрал е размер на искания кредит, срок за погасяване, вид кредитен продукт, както и условията, при които желае да ползва кредита. Ищецът бил уведомен за размера на дължимата от него такса за разглеждане. Твърдят, че таксата за разглеждане е такса за допълнителна задължителна услуга, която не е свързана с усвояване или управление на кредита и била изрично посочена в Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Твърди, че таксата за разглеждане на “ЮтеКредит” България ЕООД била разход, който е включен в ГПР по кредита. Предвид гореизложеното моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира юрисконсултско възнагараждение. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 29.04.2026 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от 2

ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 01.04.2024 г. е сключен Договор за кредит № *********** между “ЮтеКредит” България ЕООД като кредитор и ищеца Г.

В. С. като кредитополучател за сумата от 1 561,95 лева, със срок на погасяване 30 месеца при фиксиран ГЛП 34,00 % и ГПР 63,13 %.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест както следва: по иска с правно основание чл. 26, ал.

1, предл. 1 и трето ЗЗД, ищецът следва да докаже твърденията си, че сключеният между страните договор съдържа съответната клауза, предвиждаща такса “разглеждане”, както и че същата е недействителна поради противоречието й с добрите нрави и императивните правила на ЗПК;

Ответникът следва да докаже валидността на клаузата от договора за кредит.

По делото е приети като писмени доказателства договор за кредит № ***********/01.04.2024 г. сключен между “ЮтеКредит” България ЕООД като кредитор и ищеца Г. В. С., погасителен план към него; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредит и размково споразумение за потребителски кредити №********.

По делото не се спори, че на 01.04.2024 г. между ищеца Г. В. С., в качеството му на кредитополучател и “ЮтеКредит” България ЕООД, в качеството му на кредитодател, бил сключен договор за кредит, с който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1561,95 лева при уговорени ГПР в размер на 63.13 % и ГЛП в размер на 34,00 % - общо дължима сума по кредита в размер 2765,21 лв., която следвало да върне на 30 месечни вноски, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Предмет на настоящото производство е въведената в договора клауза, по отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗПК.

3

В договора е записано, че се дължи еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 424,81 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски съгласно погасителния план.

Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т. н., т. е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит -разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има - правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание - чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

По разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същият е заплатил държавна такса в размер на /25,56 евро/ 50, 00 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. М.. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. М. съдът взе предвид изричните 4 разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази нареД.М.нимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Д.М. следва да се определи възнаграждение в размер от 240 евро с ДДС.

Мотивиран от горното съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на Г. В. С., ЕГН ********** с 5 адрес: ******************* против „ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК 205559807 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ №38, ет.1, офис 4, клаузата на Договор за кредит № ***********/01.04.2024 г. сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане поради противоречие със закона на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК 205559807 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ №38, ет.1, офис 4 да заплати на Г. В.

С., ЕГН **********, с адрес: *******************, сумата от 25,56 евро /двадесет и пет евро и 56 цента/ представляваща разноски в производството.