Решение № 1709 от 20.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1709 гр. София, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира И.а

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100502396 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20103885/26.09.2023 г. по гр.д. № 36265/2019 г. по описа на СРС, 44 състав, е отхвърлен предявеният от ищеца Р. В. Л., ЕГН **********, срещу ответника В. Е. Н., ЕГН **********, осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5000 лв., представляваща частичен иск от претенция в общ размер от 10 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от накърняване на доброто име и авторитета на ищеца в резултат от публично изказване на ответника, направено в излъчен на 05.06.2019 г. репортаж в телевизионното предаване „Тази сутрин“ по bTV и разпространено чрез посочената медия, съдържащо неверни и позорящи ищцата твърдения в качеството на директор на 139-то ОУ „Захарий Круша“, гр. София, внушаващи извършен от нея самоволен отказ за приемане на детето на ответницата сред класираните ученици за първи клас в училището, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е 1 осъден да заплати на ответника сумата от 850 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Р. Л..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивникът счита, че районният съд не е установил факта, че на 04.06.2019 г. е поправен списъкът с класираните деца, когато това на ответника било включено. Не бил обсъден и фактът, че в периода 03.06.2019 г. – 06.06.2019 г. ищецът е бил командирован в Португалия и е бил заместван от М.Б. поради което ищецът не е могъл да осъществява твърдения контрол върху работата на комисията. Районният съд не бил посочил кое са факти кое представлява оценка в изявленията на ответника. Решението било необосновано, тъй като се посочвало само, че обстоятелствата не били неверни и клеветнически. Фактът, че ищецът бил наказан дисциплинарно, бил ирелевантен. Не били изложени мотиви дали целта на оценката на ответника представлява свободно изразяване на мнение или нарушаване на доброто име и репутация на ищеца, като районният съд изхождал само от факта, че ищецът заема публична длъжност. Към датата на изказванията не съществувал проблем, тъй като същият бил отстранен предходния ден вследствие именно на намесата на ищеца, намиращ се в командировка в Португалия. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемия е направил искане за прекратяване на съдебното производство на основание Закона за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения. Посочва, че претендираните от ищеца въззивник вреди не са доказани, нито е доказана причинно-следствената връзка. Твърди, че делото е шамар /т.нар. SLAPP-дело/, удар срещу най-слабата страна, а не срещу журналиста, задал тона на разговора в интервюто.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

2

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, депозирана от ищеца Р. Л., с която е предявен срещу ответника В. Н. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 вр. чл. 52 ЗЗД з а осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5000 лв., представляваща частичен иск от претенция в общ размер от 10 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от накърняване на доброто име и авторитета на ищеца в резултат от публично изказване на ответника, направено в излъчен на 05.06.2019 г. репортаж в телевизионното предаване „Тази сутрин“ по bTV и разпространено чрез посочената медия, съдържащо неверни и позорящи ищцата твърдения в качеството на директор на 139-то ОУ „Захарий Круша“, гр. София, внушаващи извършен от нея самоволен отказ за приемане на детето на ответницата сред класираните ученици за първи клас в училището, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.06.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

В съдебното заседание пред въззивната инстанция въззиваемият е направил искане за прекратяване на делото на основание Закона за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения.

Чл. 38 ЗЗЛПСПОИН предвижда, че когато срещу лице има образувано наказателно, гражданско или административно производство във връзка с подаден от него сигнал или публично оповестена информация, то има право да поиска прекратяване на това производство, ако е имало основателна 3 причина да предполага, че подаването на сигнала или публичното оповестяване на информацията са били необходими за разкриване на нарушение.

Направеното искане е неоснователно, тъй като по делото не се установява, че публично оповестената информация е била необходима за разкриване на нарушение, както предвижда законът, поради което претенцията следва да бъде разгледана по същество.

По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен съд е правилно.

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 вр. чл. 52 ЗЗД, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) деяние в една от проявните му форми – действие или бездействие; 2) противоправност – несъответствието между нормативно предписаното и фактически осъщественото; 3) вреди – имуществени или неимуществени; 4) причинно-следствена връзка между вредите и противоправното поведение.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

По делото не се спори, а и се установява от приетите доказателства – Стенограма от репортаж от предаването „Тази сутрин“ по bTV от 05.06.2019 г., 08:44 – 08:57 ч., че твърдените в исковата молба изявления са били направени от ответника на посочената дата в посочения репортаж:

„Ми, точно лична преценка – не, защото тя никога не го е виждала и няма никакви преки наблюдения. Пет минути учител от училището остана с него, след което беше съобщено някаква негова позиция и тя половин час след предварителната родителска среща ми се обади с презумпцията и всичките доводи, които си е намислила с единствената цел да ми каже, че детето ми не е подходящо за нейното училище и да ми предложи около три варианта, само и само да не е записано тука.“;

„Начи помощ не ни беше предложена. Беше ни предложено да върнем детето в детската градина или да евентуално да кандидатстваме в друго училище. Когато я попитах: „Добре, да предположим, че ще се съглася с 4

Вашето мнение, че детето не е готово, той е страшно ентусиазиран и страшно, със страшен трепет очаква първия учебен ден и знае, че той повече няма да ходи на градина. Какъв е вариантът да остане в училището, в предучилищната група?“ „О, не, абсурд, предучилищната ми е пълна, няма никакви места, не е вариант.“ И аз казвам: „Абсолютно недопустим вариант е да го върна в детската градина.“ „А вие кандидатствали ли сте в друго училище?“ и аз казвам „Не, не съм сметнала за нужно. Училището ми е в района, близко ми е, той всеки ден го вижда, знае къде ще е първи клас и т.н. Не съм сметнала за необходимо да го записвам другаде. Съответно тя ми предложи помощ от психолог, който на следващия ден да си даде компетентното мнение за неговата подготвеност.“;

„Нямам коментар. Просто детето се класира по максимум точки по райониране, нищо общо няма това с никакви допълнителни документи, с допълнителна подкрепа, която евентуално, ако има нужда, в процеса на учебната година може да му бъде предоставена. Детето не беше класирано на първо класиране първия ден, в който излезнаха списъците.“.

Чл. 39, ал. 1 КРБ предвижда, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Разпоредбата установява едно основно конституционно право на гражданите – свобода на словото. Същото обаче не е неограничено – съгласно чл. 41 КРБ всеки има право да търси, получава и разпространява информация, но осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.

Правата на отделния гражданин свършват там, където започват правата на останалите членове на обществото. Това са и границите, в които се простира свободата на словото. Съгласно чл. 32 КРБ личният живот на гражданите е неприкосновен, като всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.

Защитата на правото на свободно изразяване е обект и на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи – чл. 10, § 1 от Конвенцията, който предвижда, че всеки има право на свобода на 5 изразяването на мнения, което включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. И в Конвенцията са поставени граници на свободата на словото – чл. 10, § 2 от Конвенцията, който гласи, че упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.

В Определение № 399 от 28.05.2018 г. по гр. д. № 898 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение е прието, че „противоправността по чл. 45 ЗЗД представлява засягането на блага, предмет на абсолютни субективни права, а засягането на честта и достойнството чрез разпространяването на информация би могло да стане само при наличие на хипотезите на обида и клевета“.

Обидата и клеветата са престъпления против личността, които засягат честта и достойнството на човека, и са уредени като такива в чл. 146 и чл. 147 НК. Във всички случаи, дори да не са съставомерни за ангажиране на наказателна отговорност, те представляват граждански деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и като такъв ангажират гражданската отговорност на деятеля.

Доктрината и съдебната практика са единодушни, че за да бъде обидно или клеветническо едно деяние, то следва да посочва определено физическо лице, т.е. обидният израз следва да бъде насочен срещу конкретно физическо лице или то следва да бъде посочвано като извършител на приписаното деяние или престъпление.