Решение № 225 от 13.10.2025, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 225 гр. Шумен, 13.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Атанас Д. Христов

Теодора Р. Йорданова-Момова при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело № 20253600500373 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 50/18.03.2025 г. по гражданско дело № 20243610100647 по описа за 2024 година на Районен съд – Велики Преслав, съдът е постановил следното:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Д. М., ЕГН: **********, с пост. адрес: с.

...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр.

София,общ. Столична, обл. София (столица), ул. „....“ № 38, офис 4, представлявано по закон от И.К. – управител главен положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за кредит №: .... от 17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД, от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга страна в качеството на кредитополучател, като неоснователен и недоказан.

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на осн. чл.10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗПотр, вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, по иск, предявен в условие на евентуалност от В. Д. М., ЕГН: **********, с пост. адрес: с. ...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, общ. Столична, обл. София (столица), ул. „....“ № 38, офис 4, представлявано по закон от И.К. – управител, клаузата от Договор 1 за кредит №: .... от 17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД, от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга страна в качеството на кредитополучател, уреждаща начисляване на такса за разглеждане в размер на 250,92 лева.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, представлявано от законния си представител И.К. – управител ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. М., ЕГН: ********** сторените съдебно-деловодни разноски в първоинстанционното производство в размер на 350 лева - заплатена държавна такса и възнаграждение за вещо лице, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, представлявано от законния си представител И.К. – управител ДА ЗАПЛАТИ на адв. А. Д., Адвокатска колегия – София адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38, ал. 1, т.

2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Недоволна от това решение е останала ищцата В. Д. М., която чрез пълномощника си адвокат А. З. Д. от САК, го обжалва. В жалбата се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Иска се от въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и се постанови решение с което исковата претенция по главния иск бъде уважена. Излага подробни съображения.

Акцентира, че неправилното посочване на ГПР се приравнява на липса на ГПР и всякога води до недействителност на целия договор за креди, на осн. чл. 22 във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Сочи, че съгласно приетата ССЕ, ако в ГПР се включат главница, възнаградителна лихва и такса за разглеждане с разсрочено плащане, ГПР възлиза на 51.77 %, а не посоченият в договора размер 49.33 %.

Претендира разноски. Пълномощникът претендира и адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.2 във вр. чл. ал.1, т.2 ЗА.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, другата страна - "ЮтеКредит България" ЕООД, чрез пълномощника си юрисконсулт З.Г.Х. депозира отговор на жалбата. Оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено. Излага подробни съображения. Претендира разноски. Възразява и срещу претендираното от пълномощника на насрещната страна адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, въззивникът не се явява и не се представлява.

В отрито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за въззиваемата страна не се явява представител. Пълномощникът й юрисконсулт З.Г.Х. депозира писмена молба, с която моли да се даде ход на делото и същото да бъде разгледано в отсъствието й. Поддържа отговора на въззивната жалба.

Няма доказателствени искания.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, претендира разноски и оспорва претенцията на пълномощника на насрещната страна за присъждане на адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.2 ЗА.

2

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо относно главния иск и недопустимо относно евентуалния иск /съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието, от което зависи разглеждането му – неуважаването на главния иск, а според настоящия състав главният иск е основателен и следва да бъде уважен/.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с главен положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал.

1, предл. 1 от ЗЗД. Предявен е и евентуален положителен установителен иск с пр. основание чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд, както и правните му изводи, че клаузата от Договора, уреждаща начисляване на такса за разглеждане заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. Въззивната инстанция не споделя обаче правните изводи на първоинстанционния съд, за неоснователност на предявеният главен положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Страните не спорят, а и от представения договор за потребителски кредит № ..../17.01.2023 г., сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател се установява, че кредиторът е предоставил на ищеца 3 кредит в размер на 1499,70 лева. Видно от ангажирания погасителен план към договора падежът на последната вноска е настъпил на 17.01.2024 год. (общо 12 броя анюитетни месечни погасителни вноски), в размер на 154,16 лева с включена такса за разглеждане. ГПР възлиза на 49,33 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит бил 12 % годишно.

В договора е предвидено, че кредитополучателят в деня на подписване на договора дължи такса за разглеждане в размер на 250,92 лева, която се разсрочва на месечни вноски, съгласно погасителния план. Посочено е, че таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на договора, независимо от причината за това.

Представена е разписка № 0300022917192420/ 12.08.2024 год. за заплащане на сума в размер на 1500 лева от ищеца в полза на ответника, като е посочено основание за плащането „плащане на главница“.

Преди сключване на договора на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), приложен по делото, който съдържа всичката относима по договора информация - размер на заявена за отпускане сума, дължима договорна лихва, размери на ГПР и ГЛП, размер на договорена неустойка при непредоставяне на обезпечение, общ размер на задължението и падежна дата.

По делото е назначена съдебно – счетоводна експертиза, неоспорена от страните по делото и приета от съда, вещото лице по която е достигнало до извод, че ако в ГПР се включат главница, възнаградителна лихва и такса за разглеждане с разсрочено плащане, ГПР възлиза на 51,77%, а не посочения в договора ГПР от 49,33 %. Експертът е посочил, че към датата на сключване на процесния договор за кредит - за периода от 01.01.2023 год. до 30.06.2023 год. размерът на законната лихва е бил 11,42%. Изчислил е, че ищецът е погасил сума в общ размер на 344,05 лева, с която е погасена главница от 238,50 лева, 28 лева договорна лихва, 41,82 лева – такса за разглеждане и 35,73 лева обезщетение за забава. На 19.03.2023 год. е бил подписан друг договор за кредит между страните с № L318385, с който е рефинансиран (погасен) процесния договор за кредит със сумата от 1471,12 лева.

Горната фактическа обстановка е безспорна.

Настоящият състав на съда намира за правилен извода на първоинстанционния съд за недействителност на клаузата от Договора, уреждаща начисляване на такса за разглеждане в размер на 250,92 лева, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и с добрите нрави.

Същата е неравноправна, респ. нищожна.

В случая с оглед данните по делото първостепенният съд правилно е приел, че целта на таксата за разглеждане, е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата, уговорено в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Това 4 възнаграждение безспорно е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Въпреки това, кредиторът не е включил тази такса в ГПР, което се установява и от заключението на ССЕ.

Основният спорен по делото въпрос, пренесен и пред настоящата инстанция, е дали след ката са спазени изискванията на чл. 19, ал.4 ЗПК за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита – процесната такса, то налице ли е недействителност на целия договор, на осн. чл. 22 ЗПК.

Според настоящия съдебен състав, отговорът е положителен по следните съображения:

Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК , договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са и з д а л и Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство - съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.