Определение № 657 от 06.03.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 657 гр. Бургас, 06.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20252100501073 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780, подадена чрез ю.к.Наталия Тонева, против разпореждане № 1405 от 06.05.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 603/2025 г. по описа на РС-Несебър, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника А. С. С., ЕГН **********, с адрес гр.********, кв.************, ет.**, в частта, с която се иска присъждане на сумата над уважения размер на главницата от 87.58 лв. до пълния претендиран размер от 549.45 лв. (или на сумата от 461.87 лв.); на сумата от 38.71 лв., представляваща договорна лихва за периода от 27.10.2023 г. до 29.03.2024 г.; на сумата от 100.50 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.03.2024 г. до 25.04.2025 г., дължими на основание Договор за паричен заем № ********/12.10.2023 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, обезпечен чрез сключен между „Файненшъл България“ ЕООД (гарант) и длъжника А. С. С. Договор за предоставяне на гаранция от 12.10.2023 г., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от 03.09.2024 г.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че след като съдът е приел потребителския договор за недействителен е следвало да присъди чистата стойност на кредита на основание чл.23 ЗПК, като се сочи, че НРС неправилно е приел за заплатени по договор 712.42 лв., тъй като в действителност длъжникът е извършил плащания в размер на 515 лв., поради което сумата, която следва да бъде присъдена на заявителя възлиза на 285 лв. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания.

1

Съгласно чл.413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на длъжника.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 603/2025 г. по описа на РС-Несебър е образувано по подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против А. С.

С., за заплащане на следните суми, дължими по Договор за паричен заем № *********/12.10.2023 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, обезпечен чрез сключен между „Файненшъл България“ ЕООД (гарант) и длъжника А.

С. С. Договор за предоставяне на гаранция от 12.10.2023 г., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от 03.09.2024 г.: 549.45 лв. – главница по договора за паричен заем, 38.71 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 27.10.2023 г. до 29.03.2024 г., и 100.50 лв. – мораторна лихва за периода от 30.03.2024 г. до 25.04.2025 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените в производството разноски от 25 лв. за държавна такса, 50 лв. за подготовка на документи за завеждане на делото и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението са посочени обстоятелствата, от които произтича вземането.

Касае се за неизпълнено парично задължение по Договор за паричен заем №*******/12.10.2023 г.,, сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и А. С. С. за сумата от 800 лв., който е обезпечен с Договор за предоставяне на гаранция от 12.10.2023 г., сключен между длъжника и „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задължението си по договора за кредит, поради което същото е било изпълнено от солидарно отговорния длъжник – гарантът „Файненшъл България“ ЕООД, който на 03.09.2024 г. е изплатил дължимите суми в общ размер от 703.58 лв. на заемодателя, след което за длъжника е възникнало задължение да възстанови на гаранта така заплатената сума. Твърди се, че длъжникът не е възстановил платената по договора за кредит сума на своя гарант, като на 03.09.2024 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02.03.2020 г. между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД (понастоящем АД), с който вземането по процесния договор за паричен заем и за предоставяне на гаранция е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът е уведомен. Към заявлението е представено копие на договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 266/06.05.2025 г. за главница от 87.58 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението – 05.05.2025 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 31.36 лв., съобразно с уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане № 1405/06.05.2025 г. НРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за разликата над уважения размер на главницата от 87.58 лв. до пълния претендиран размер от 549.45 лв., т.е. за главница от 461.87 лв., за сумата от 38.71 лв. – договорна лихва и за сумата от 100.50 лв. – мораторна лихва. За да отхвърли заявлението в посочената част, съдът е приел, че искането е основано на 2 договор за потребителски кредит, който е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ГПК, тъй като в него не е посочен действителния ГПР, в който не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция и съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Поради това, съдът е приел, че в случая се дължи само сумата от 87.58 лв., представляваща непогасена част от главницата след приспадане на недължимо платените от длъжника суми.

Предвид установените по делото факти, като съобрази съдебна практика и тази на СЕС, Бургаският окръжен съд намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно, като напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на заявлението относно част от главницата, договорната и мораторната лихва и препраща към тях на основание чл.278, ал.4, вр. чл.272 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и дали вземането не се основана на неравноправна клауза. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на ЗПК, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби и да извърши преценка за валидност на договора, от който произтича претендираното вземане, както правилно е процедирал и районния съд.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на НРС за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него. Правилни са съображенията на заповедния съд, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция несъмнено представлява разход за потребителя, свързан с договора за кредит, тъй като същото е било изначално известно на кредитора, стойността му е начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план, поради което трябва да бъде включено при определянето на ГПР. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, видно от съдържанието на договора, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР.

В случая, съгласно чл.4 на договора за паричен заем, заемателят е бил длъжен в срок до 3 дни от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от три алтернативни обезпечения: 1/. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на няколко кумулативно посочени условия, 2/. банкова гаранция в полза на заемодателя в размер на общо дължимата сума по договора, или 3/. договор за гаранция с одобрено от заемодателя дружество-гарант. Следователно, предоставянето на обезпечение от страна на потребителя в полза на кредитора е било задължително условие за сключването на договора за заем, като наличието на избор относно вида на обезпечението не променя неговата задължителност. Именно в тази връзка, на датата на сключване на договора за паричен заем е сключен от длъжника и договора за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, с който е уговорено в полза на гаранта възнаграждение в размер на 533.76 лв., което е платимо от потребителя и е разсрочено на 12 вноски, дължими на падежите на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем. При тези данни, въззивният съд намира, че дължимото от длъжника възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, който е бил сключен като обезпечение на задължението му по договора за паричен заем, несъмнено представлява общ разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и на основание чл.19, ал.1 ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера на 3

ГПР, което в случая не е направено. Ето защо, съдът счита, че посоченият в договора за заем ГПР от 47.59 % е неточен и не отразява действителния размер на общите разходи по кредита за потребителя, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както правилно е приел и районният съд, тъй като макар и в договора формално да е посочен ГПР в предвидения в закона размер, в него не са включени всички разходи за потребителя, съответно ГПР не е изчислен законосъобразно. В тази връзка, съдът съобрази разясненията, дадени от СЕС в Решение от 13.03.2025 г. по дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“, както и „Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“. В същия смисъл са и разясненията, дадени в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22.

Предвид гореизложеното и съобразявайки задължителната съдебна практика, обективирана в посочените решения на СЕС, въззивният съд намира, че в случая в договора за потребителски кредит не е посочен действителният размер на ГПР, което се приравнява на липса на такъв и представлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК и до прилагане на последиците по чл.23 ЗПК, като потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Именно на това основание, в случая не се дължат договорна и мораторна лихва, поради което депозираното заявление по чл.410 ГПК е неоснователно за тези вземания и правилно е отхвърлено от заповедния съд.

Относно размера на главницата, въззивният съд намира, че НРС правилно е присъдил в полза на заявителя част от претендираната главница, след като е приспаднал недължимо платените от потребителя суми, които са били отнесени от заявителя за погасяване на лихви и други вземания, каквито в случая не се дължат поради недействителността на договора. В случая, видно от договора за паричен заем, общата дължима сума от заемателя е посочена в размер на 882.24 лв., а съгласно договора за предоставяне на гаранция уговореното възнаграждение на гаранта е в размер на 533.76 лв., т.е. общото задължение на длъжника възлиза на 1416 лв. От изложените в заявлението твърдения за платените от гаранта непогасени вземания в размер на 703.58 лв. следва, че към този момент длъжникът е заплатил сума от 712.42 лв., която следва да бъде отнесена изцяло към погасяване на главницата, предвид недействителността на договора за паричен заем, както правилно е приел и районния съд. В тази връзка, неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд погрешно е приел размера на извършените от длъжника плащания от 712.42 лв., като недопустимо за първи път пред въззивната инстанция се сочи друг размер на плащанията. Ето защо, на основание чл.23 ЗПК длъжникът дължи единствено главница от 87.58 лв., представляваща разликата между главницата по договора (800 лв.) и платените от него суми (712.42 лв.), поради което правилно съдът е издал 4 заповед за изпълнение по чл.410 ГПК само за тази сума, ведно със законната лихва и е отхвърлил заявлението в останалата част.