Определение № 1264 от 12.05.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1264 гр. София, 12.05.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20251000500938 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и ГПК, вр. чл. 248 ГПК и е образувано по частна жалба вх. № 14680/06.02.2025 г. от "ИНВЕСТБАНК" АД, ЕИК 831663282, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„България“, № 85 срещу Определение № 475/10.01.2025 г., по гр.д. № 1195/2024 г., на СГС, I-11 с., с което е изменено постановеното Решение № 5596/17.10.2024 г. в частта за разноските и в полза на адв. В. В. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на още 3800.00 лв., за оказана безплатна правна помощ, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по реда на чл. 248 ГПК.

Частният въззивник счита атакуваното определение за неправилно и необосновано. Счита, че не са били обсъдени направените от негова страна възражения в отговора на молбата по чл. 248 ГПК. Счита, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, проведено е едно съдебно заседание, в което адв. В. не се е явила, а е преупълномощила друг процесуален представител. Не са били изслушвани свидетели и експертизи.

Счита, че съдът неправилно е взел предвид Наредба № 1/2004 г. при определяне на адвокатското възнаграждение и същата не следвало да намери приложение. Излага коментар на постановеното Решение на СЕС по д. № С438/2022 г. Цитира съдебна практика, която счита за относима към случая. По същество моли за отмяна на атакуваното определение.

В границите на срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, частният въззиваем адв.

В. В., със служебен адрес гр. София, ул. „Алабин“, № 50, вх. А, ет. 4, депозира отговор вх. № 40011/31.03.2025 г., в който оспорва жалбата като неоснователна и необоснована. Счита, че определеното от съда възнаграждение е адекватно на оказаната правна защита и съдействие от адвоката и е определено в минимален размер съобразно Наредба № 1/2004 г.

Още твърди, че след постановяване на решението на СЕС практиката на съдилищата се е насочила към възприемане на минималните размери по Наредбата като ориентир при определяне на възнагражденията. Акцентира, че макар и решенията на СЕС да са задължителни за съдилищата в България, с 1 тях се дават насоки и тълкувания, а не се разрешават спорове. Излага, че извършената от жалбоподателя съпоставка между Наредбата за правната помощ и Наредба № 1/2004 г. е нелогична. Излага и допълнителни доводи насочени към оспорване на частната жалба. По същество моли за потвърждаване на атакуваното определение.

Въззивната частна жалба е подадена в границите на срока по 275, ал. 1 ГПК, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия закон, настоящият състав на Софийски апелативен съд намира частната жалба за неоснователна, по следните съображения:

В хода на първоинстанционното производство по гр.д. № 1195/2024 г., на СГС, I-11 с. е постановено Решение № 5596/17.10.2024 г., с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК и е прието за установено, че К. М. Ц., ЕГН **********, като наследник на Г. П. Ц., ЕГН **********, поч. на ******** г. не дължи на „Инвестбанк“ АД, ЕИК 831663282, сумите: - 19884.44 евро, главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.05.2017 г. до изплащане на вземането; - 1407.70 евро, просрочена договорна (възнаградителна) лихва за периода 15.01.2016 г.

-12.12.2016 г.; - 1510.10 евро, лихва за забава за периода 15.01.2016 г. м.05.2017 г.; - 70.80 лв., такси за връчване на нотариални покани; - 893.36 лв., разноски по делото - заплатена държавна такса; - 25 лв., възнаграждение за юрисконсулт, произтичащи от Договор за потребителски кредит, сключен на 15.10.2015 г. между „Инвестбанк“ АД и Г. П. Ц., ЕГН **********, за които е издаден Изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3210/2017 г., на Районен съд – Плевен и е образувано изп.д. № 20178140400234, по описа на ЧСИ рег. № 814, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

С решението съдът е осъдил частния въззиваем „Инвестбанк“ АД да заплати на адв. В. В. сумата 400.00 лв., възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В резултат на постъпила молба вх. № 131461/27.11.2024 г. от адв. В. В., по реда на чл. 248 ГПК е било постановено атакуваното в настоящото производство Определение № 475/10.01.2025 г., с което решението е изменено в частта за присъденото в полза на адв. В. възнаграждение и е осъден ответникът „Инвестбанк“ АД да заплати за осъщественото процесуално представителство още 3800.00 лв., освен вече определените 400.00 лв.

Произнасянето е обосновано с мотиви, че съдът не е взел предвид цената на разгледаните искове, в резултат от което и при ползване като ориентир на възнагражденията посочени в Наредба № 1/2004 г. съдът е определил, че възнаграждение в размер на 4200.00 лв. се явява адекватно да възмезди положения по делото труд.

Произнасянето се преценява като правилно.

По допустимостта: Искането за изменение на постановеното определение е било обективирано в нарочна молба, депозирана на 27.11.2024 г.

Актът, чието изменение се претендира подлежи на инстанционен контрол, поради което молбата за допълването му следва да бъде подадена в границите на срока за обжалване. Така, при наличните данни за съобщаването на постановеното решение на ищцата, на 13.11.2024 г., искането обективирано в 2 депозираната на 27.11.2024 г. молба попада в границите на предвидения в закона срок и се явява допустимо.

По основателността: Съобразно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта му за разноските. Целта на Закона е да бъде изчислен и присъден точния размер на дължимите разноски на всяка страна, за всяка инстанция. При молба на някоя от страните съдът извършва проверка на присъдените разноски и при необходимост изменя решението или при липса на произнасяне по разноските – допълва решението с такова произнасяне.

Посочената разпоредба намира приложение при всеки акт, приключващ делото.

Видно от материалите по делото – Договор за правна защита и съдействие от 09.01.2024 г. е, че К. Ц., в качеството й на ищец е упълномощила адв. В. В. за изготвяне и депозиране на искова молба срещу „Инвестбанк“ АД и осъществяване на процесуално представителство безплатно по реда на чл.

38 ЗАдв., като в договора е посочено, че възнаграждението е по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В исковата молба е направено искане по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на ищцата от задължението й да заплати държавната такса по делото, поради влошеното й материално състояние.

С Определение № 2050/12.02.2024 г. след извършен анализ на материалното и финансовото състояние на ищцата, съдът я освободил частично от задължението й да заплати дължимата за производството държавна такса.

Следователно макар и в представения договор за правна помощ да не е посочена точната хипотеза на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., в която адвокатът е приел да окаже правната помощ безплатно, резонен е извода, че се касае за т. 2 от чл. 38, ал. 1 ЗАдв.

Константната съдебна практика се придържа към разбирането, че съдът не дължи преценка за наличието на предпоставките от конкретната хипотеза на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, която преценка е предоставена на адвоката. При всяко положение обаче пред съда следва да са представени доказателства или да са налице съвпадащи си изявления на страните, че оказването на правната помощ и съдействието са по реда на чл. 38 ЗАдв. (посоченото извлечено от Определение № 163/13.06.2016 г., по ч. гр.д. № 2266/2016 г., на ВКС, І ГО и цитираното в него Определение № 515/02.10.2015 г., по ч.т.д. № 2340/2015 г., ВКС, І ТО, Определение № 862/24.10.2023 г., по ч.т.д. № 1276/2023 г., на ВКС, I ТО, Определение № 203/17.05.2022 г., по ч.т.д. № 1518/2021 г., на ВКС, I ТО и мн. Др.) Такива доказателства в случая са налице и са посочени по-горе.

Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА дв, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение съдът присъжда на адвоката. Отговорността на задължената и осъждана за разноски страна по делото се определя единствено от изхода по основния материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвокат и клиент. В случай на оспорване от задължената за разноски страна, че насрещната страна, ползвала безплатно адвокатска помощ, не попада в посочената в договора категория лица по чл. 38, ал. 1 ЗАдв , тя носи тежестта да докаже, че записаното основание не отговаря на обективната 3 действителност, но такива доказателства по делото не са ангажирани.

В случая вярно е, че производството по делото е приключено в едно съдебно заседание като по делото са събирани само писмени доказателства.

Характерът и спецификите на предявения иск – такъв по чл. 439 ГПК, основан на твърдения за погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на ответника за вземанията, предмет на издадения в негова полза изпълнителен лист, обуславят извод за наличие на правна и фактическа сложност на делото, макар и същото да не е било усложнено процесуално.

Това е така, защото този вид искове изискват изключително детайлна и прецизна преценка на фактите от страна на адвоката и съобразяването им с постановените по материята ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк.д. № 2/2013 г., на ВКС, ОСГТК и ТР № 3/28.03.2023 год., по тълк.д. № 3/2020 г., на ВКС, ОСГТК, както и със спирането на сроковете, по силата на ЗМДВИП, с оглед въведените твърдения за изтекла давност, като дори аритметична грешка еднозначно би могла да доведе до отхвърляне на иска. Макар и адв. В. да не се е явила лично в проведеното съдебно заседание, същата е преупълномощила друг адвокат и е депозирала писмено становище, придружено от доказателства. Определянето на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде извършено и при съобразяване на сумите предмет на правото на принудително изпълнение – 45586.47 лв.

При определяне на възнаграждението ал. 2 от чл. 38 ЗАдв. препраща към Наредба № 1/2004 г. На настоящият състав е известно постановеното Решение от 25.01.2024 г., по дело № С-438/2022 г., на СЕС и възприетото с него тълкуване на чл. 101, § 2 на ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 на ДЕС. След постановяването на посоченото решение константна е съдебната практика в разбирането си, че Наредба № 1/2004 г. няма задължителен характер за съда и посочените в нея размери не го обвързват, като при произнасянето си съдът следва да съобрази предмета на делото и обема на реално извършените процесуални действия, като може да определи възнаграждение и под минимума, който може да бъде ползван като ориентир (така Определение № 50004/29.02.2024 г., по гр.д. № 4028/2021 г., на ВКС, IV ГО и др.).

В случая, съобразно посочената цена на иска 45586.47 лв., ползвания като ориентир минимален размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр.

14/2025 г.) възлиза на сумата 4299.92 лв. При този ориентир и при посочените по-горе и обсъдени и други критерии, настоящият състав намира, че сумата 4200.00 лв. се явява адекватна да възмезди положения от адвоката труд по делото.

Настоящият състав не споделя изложените от частния жалбоподател доводи в смисъл, че приложение следва да намери Наредбата за заплащане на правната помощ. Посочената Наредба намира приложение при предоставянето на правна помощ по реда на едноименния закон, като се извършва по съвсем различна процедура.