Определение № 108 от 02.02.2026, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 108 гр. Габрово, 02.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Полина Пенкова

Членове:

Галина Косева

Габриела Б. Илиева като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно частно гражданско дело № 20264200500017 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 във връзка с чл. 274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 4740/30.12.2025 г. подадена от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез юрк. Е. К., против Разпореждане № 2280/17.12.2025 г. по ч. гр. д. № 1005/2025 г. по описа на РС-Дряново, с което е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

В жалбата са наведени подробни съображения, че по аргумент от чл.

411, ал. 2 от ГПК заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Сочи се, че с промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, обн. в ДВ, бр. 100 от 2019 г., законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Поради това заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. В този смисъл се твърди, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

На второ място се твърди, че за да е налице първата хипотеза на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК – заповедният съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Твърди се, че за да е налице втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че е от събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна, което заповедният съд не е сторил. За да е налице 1 неравноправност на съответните договорни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, клаузата трябва да е сключена във вреда на потребителя; да не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; клауза да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди се, че в случая заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза. Неправилно не е отчел и разпоредбата на чя. 145, ап.

2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка.

По отношение договорното възнаграждение се твърди, че неправилно заявлението е било на отхвърлено, тъй като преди сключването на процесния договор, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, т. е. дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски кредит. Изготвеният погасителен план, също връчен на ответника, съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Твърди се, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания – в него подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и достъпен език. Длъжникът не е пожелал да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора.

По отношение на уговорения годишен лихвен процент се твърди, че същият отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, като страните по своя воля са се съгласили да сключат договора за кредит с посочените годишен лихвен процент и ГПР. Твърди се на следващо място, че възприетото от съдилищата в по-старата съдебна практика, че нищожни като противоречащи на добрите нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер, е изоставена с оглед измененията на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В този смисъл се твърди, че с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, нищожни са клаузи, с които са надвишени максималните размери на годишния лихвен процент и ГПР, като според § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след тази дата.

На следващо място се излага, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. Твърди се, че след като са спазени императивните законови 2 изисквания досежно ГПР и по аргумент от чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза.

По отношение на законната лихва се твърди, че претенцията неправилно е било отхвърлена, тъй като присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск.

По отношение на претенцията за лихвите за забава се твърди, че неправилно е отхвърлена, тъй като клаузата не е неравноправна, а кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Твърди се, че според правната теория и съдебната практика, в този случай не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение.

С оглед изложеното, моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да се произнесе по същество. Претендира разноски.

Съгласно на чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Съдът след като обсъди доводите на страната и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Пред първоинстанционният съд е подадено заявление издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 488,69 лв. – договорна лихва за периода 20.10.2023г. – 05.11.2024г. и сумата 105,75 лв. – мораторна лихва за периода 21.10.2023г. – 07.12.2025г, както и разноски, от които 21,25 лева, представляващи заплатена държавна такса и 230 лева , представляващи юрисконсултско възнаграждение и 100 лева за подготовка на документи на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 13, ал. 2 НЗПП.

Вземането се претендира на основание договор за потребителски кредит № 40019940388/12.09.2023 г., по който на длъжника е отпуснат кредит в размер на 1 500 лв., за срок от 18 месеца, с месечна погасителна вноска от 112, 94 лева, годишен лихвен процент в размер на 41,00%; ГПР - 48.02%.

Уговорено е възнаграждение за закупени пакети от допълнителни услуги "Фаст" в размер на 600,00 лева и "Флекси" в размер на 960 лева, платими към всяка погасителна вноска, с прибавянето на които общият размер на задълженията по договора възлиза на 3 592, 94 лв. В приложения към договора погасителен план възнаграждението за допълнителни услуги е включено към месечната вноска по главницата.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил заявлението изцяло, като е приел, че клаузите за заплащане на възнаграждение за закупен 3 пакет допълнителни услуги, са недействителни, поради това, че противоречат на чл.10а, ал. 2 ЗПК, доколкото допълнителните услуги, за които е уговорено заплащане на възнаграждение са свързани с управление на кредита. Съдът е приел още, че с невключването в ГПР на възнагражденията по допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, като потребителят е въведен в заблуждение относно действителните разходи по кредита, а това влече нищожност на клаузите на осн. чл. 19 ал.5 от ЗПК. Нарушеното изискване за унифицирано изчисляване на ГПР води до недействителност на целия договор на осн. чл. 22 ЗПК, поради което на осн. чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне на кредитора само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер и спрямо него са приложими разпоредбите на ЗПК, като страните по него имат качеството на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Като потребителски договор, същият следва да отговаря на императивните изисквания на закона.

С оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР ЗПК, съдът приема, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите (напр. неустойки и/или такси за услуги), които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай между страните е договорено дължими от потребителите "възнаграждения" за закупени допълнителни пакети "Фаст" и "Флекси", на обща стойност 1560,00 лева. Това "възнаграждение" е включено в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. Но по делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, от което следва, че посочения в договора размер на ГПР не отговаря на действителния. Нещо повече, не е спазено изискването за ясно посочване на компонентите и цифровия израз, които формират ГПР, което само по себе си е достатъчно, за да обоснове противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на целия договор на осн. чл. 22 ЗПК. Представянето на ГПР е важно за потребителя, тъй като той взема своите решения въз основа на информацията за сумата, която трябва да плати за ползването на услугата – а това не е единствено договорената възнаградителна лихва.

Така, според въззивната инстанция, е нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, досежно размера на ГПР. Нарушена е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, т. к. макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер – 48.02%. този процент не е коректен и не е определен законосъобразно, поради невключването в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите на възнагражденията по двата допълнителни пакета и липсата на ясно изразяване на компонентите, които го формират. Макар закупуването на тези услуги да не е задължително условие 4 за сключване на договора за потребителски кредит, то представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита - касае се за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и водеща до заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща размера на ГПР.

Предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен на основание чл.

22 ЗПК. С оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.