Решение № 96 от 23.07.2024, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. К., 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Кирил М. Димов Въззивно гражданско дело № 20245100500124 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 567/15.12.2023 г., постановено по гр.д. № 566/2023 г. по на РС – К., е отхвърлен предявеният от В. П. Ч., с ЕГН ********** от с. П., общ.К. против „И. а. м.“ АД, с ЕИК **********, гр.С., бул.“Д. Н.“ №28, ет.2, ап.40-46, иск за признаване на установено, че клаузата на чл.4 от договор за паричен заем № 4613333/12.10.2022 г. е нищожна, като неоснователен и недоказан. Със същото решение е отхвърлен и предявеният от В. П. Ч. с ЕГН ********** от с. П., общ.К. против „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, гр.С., бул.“Д. Н.“ №28, ет.2, ап.40-46, иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство № 4613333/12.10.2022г. е нищожен, като неоснователен и недоказан. В полза на ответниците са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лв. за всеки.

Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата В.

П. Ч., представлявана от адв. Д. М., която го обжалва като неправилно поради 1 нарушение на материалния закон и необоснованост. В жалбата се сочи, че „И.а.м." АД било едноличен собственик на капитала на „Ф. Б." ЕООД, поради което тези дружества билиа свързани лица по смисъла на §1, т.5 от ДР на ТЗ.

Това давало основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице като двете дружества упражнявали дейността си при общи икономически интереси и ползи и се презумирало наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Тази свързаност обуславяла извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта бил известен на заемодателя. Договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция се считали за сключени от потребителя с един и същ търговец, от една страна, а от друга - договорът за предоставяне на гаранция представлявал допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл.16 от ЗПК. Сочи се, че договорът за предоставяне на гаранция нямал самостоятелен характер, неговият предмет и уговорените престации можели да бъдат изпълнени само във връзка с усвояване и управление на договора за кредит, като условията и сумата по гаранцията зависели изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се явявал правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключвал договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установявала от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и ,че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не бил предвиден. Не можело да се приеме, че чл.4 от договора за заем касаел доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение.

От начина на уговаряне на задължението на потребителя следвало да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия обективно неизпълними за посочения срок. Клаузата на чл.4 от договора била уговорена изцяло в противоречие с чл.16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърлял своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя.

2

Възнаграждението на гаранта обезпечавало не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като двете дружества били свързани лица и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явявал единственото изпълнимо условие по чл.4 от договора за заем, следвало да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция били пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговаряли на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Този разход имал характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следвало да бъде включен изначално при формирането на ГПР, като разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и, който потребителят трябвало да заплати. В конкретния случай договорът за паричен заем бил сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не бил посочен действителния размер на разходите по кредита, който включвал всички лихви и такси, съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК.

Договорът само формално покривал изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответствала на заявеното от кредитора. Това поведение кореспондирало и с търговска практика, от страна на търговеца към потребителя, която била заблуждаваща, тъй като противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и съдържала невярна информация, която можела да промени съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита и дали да договаря с този кредитор. Обстоятелството, че в договора не бил посочен действителния размер на ГПР било равнозначно на неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК и водело до нищожност на целия договор за паричен заем, а оттам и на целия договор за предоставяне на парична гаранция. Моли съда да отмени обжалваното решение да и уважи предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание представя писмена молба, с която поддържа въззивната жалба.

Представя списък на разноските.

Въззиваемият „И. а. м.“ АД - гр.С., представляван от ю.к. М. К., е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорва въззивната жалба. В отговора се сочи, че договорите за паричен заем, които сключва дружеството, били в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК. При отпускане на кредити дружеството 3 действало добросъвестно и в съответствие с изискванията на закона, като на потребителите се предоставяла преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр. В този формуляр били описани параметрите и условията на кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и пр.). Както сключването на договора за паричен заем при посочените условия, така и избора на обезпечение зависели изцяло от волята на потребителите. Потребителите имали цялата необходима информация, за да вземат решение дали да сключат договор за кредит при тези условия или не, съответно дали разполагат с възможност да осигурят необходимото обезпечение, както и кое обезпечение да предоставят. Съответно, имали достатъчно време още със сключването на договора да предоставят обезпечение, а ако преценят, че не могат да осигурят такова, изобщо да не пристъпват към подписване на договор или да се откажат от него в законоустановения 14-дневен срок. Изискването да се предостави обезпечение на потребителски кредит било напълно допустимо и законно. Липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по заемното правоотношение, водело до висока степен на риск от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем. От изискването за представяне на обезпечение нито пряко, нито косвено можело да се направи извод, че кредиторът не е извършил предварителна оценка на кредитоспособността.

Представянето на обезпечение не замествало оценката на кредитоспособността и не противоречало на чл.16 от ЗПК. При положителна оценка на кредитоспособността се отпускал кредит, по който следвало да се представи обезпечение. Кредитополучателят можел да избира между три вида обезпечения, които да представи - банкова гаранция, двама поръчители или гаранция от дружество-гарант. Заемополучателят не бил ограничен при представяне на гаранция от дружество-гарант „Ф. Б.“ ЕООД и е можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Изискванията към поръчителите били заложени, както с оглед размера на кредита, така и с оглед ограниченията на чл.446 от ГПК. Обезпеченията, предвидени в чл.4 от договора за паричен заем, не пораждали разноски по кредита, които да следва да бъдат включени в ГПР. Съгласно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК, евентуални разходи, свързани с представянето на банкова гаранция, намиране на 4 поръчители или дружество-гарант не можели да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Правоотношенията между заемополучателя и поръчителите не били част от заемното правоотношение и евентуалните разходи, които могат да възникнат във връзка с тези отношения не представлявали пряк разход, свързан с кредита. С оглед на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не представлявали и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като не били задължително условие за получаване на кредита. В процесния случай поетото от потребителя облигационно задължение по негов избор да осигури едно от възможни три вида обезпечения не било обвързано с последици от неизпълнение. Сключването на договор за поръчителство било възможност, а не задължение, и можело да се замени от други форми на обезпечение. Възнаграждението на дружеството-гарант не било част от заемното правоотношение по договора за заем и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. То представлявало насрещна престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Наведените оплаквания за подвеждаща информация, заблуждаваща търговска практика, заблуждаващо разписване на ГПР били неоснователни и неаргументирани. Клауза 4 от договора за паричен заем, отговаряла на изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в директива 93/13. За физическите лицапоръчители били посочени ясно критериите, на които следва да отговарят, а за поръчител-юридическо лице било посочено единствено, че следва да бъде одобрен от кредитора. Потребителят имал възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и само при негово възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би могло да се претендира недобросъвестно поведение. По настоящото производство нямало посочени факти, които да доказват недобросъвестно поведение на кредитора, а абстрактната преценка за яснота и прозрачност на формулираните към поръчителите изисквания не разкривала каквато и да било неяснота за същите относно средния потребител. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Претендира разноски в това число и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360.00 лева. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Въззиваемият Въззиваемият „Ф. Б.“ ЕООД – гр.С., представляван от ю.к.

5

М. К., е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорва въззивната жалба. В отговора се сочи, че процесният договор за поръчителство бил действителен, тъй като отговарял на приложимите изисквания на закона и не страдал от пороците, посочени в исковата молба.

„Ф. Б.“ ЕООД било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество на търговец дружеството сключвало гаранционни сделки (поръчителство) обезпечавало изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие).

Дружеството отговаряло на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и „Ф. Б.“ ЕООД, уреждал техните отношения по повод задължението на „Ф. Б.“ ЕООД да обезпечи кредита на ищеца. По силата на договора за поръчителство, едната страна - „Ф. Б.“ ЕООД се задължавала да обезпечи изпълнението на задълженията на заемополучателя по договор за паричен заем - да отговаря солидарно със заемополучателя пред кредитната институция за изпълнение на задълженията му по договора за паричен заем, както и да търпи последиците от неизпълнението на тези задължения. Другата страна се задължавала да заплати на „Ф. Б.“ ЕООД уговореното за тази услуга възнаграждение.