Решение № 325 от 11.11.2024, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 325 гр. Стара Загора, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Атанас Д. Атанасов

Орлин Н. Летов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева в присъствието на прокурора М. П. Д. като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно гражданско дело № 20245500500427 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 418/10.05.2024 г. по гр. д. № 511/2024 г. на Районен съд – Стара Загора, VIII състав, са уважени изцяло предявените от И. Д. А. срещу Прокуратурата на Република България обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като ответникът е осъден да заплати в полза на ищеца сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и сумата от 4800 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пряка и непосредствена последица от повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 157, ал. 3, вр. ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила на 09.03.2023 г. присъда № 107/08.11.2022 г., постановена по НОХД № 2671/2021 г. на Районен съд – Стара Загора, потвърдена с решение № 70/09.03.2023 г., постановено по ВНОХД № 1136/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 09.03.2023 г. до окончателното плащане.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че по образуваното досъдебно производство №1959зм196/2021г. по описа на Първо РУ на МВР – Стара Загора, с постановление от 08.07.2021 г. И. Д. А. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 3 и т.

4, вр. ал. 1 НК за това, че на неустановена дата в периода месец октомври през 1

2020 г. - 06.02.2021 г. в гр. С.З. извършил действия с цел да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на ненавършилия 14-годишна възраст Д.И.А.., роден на *** г., като блудството е извършено чрез използване на безпомощното състояние на Д.И.А.. и чрез използване на положение на зависимост и надзор, и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“. Впоследствие с постановление от 07.10.2021 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем затова, че на неустановена дата в периода месец октомври 2020г. - 06.02.2021 г. в гр. С.З. извършил действия на полово удовлетворение с лице от същия пол - Д.И.А.., ненавършил 14годишна възраст, роден на *** г., като употребил сила и заплашване и използвал положение на зависимост и надзор, и е с лице, лишено от възможност за самоотбрана - престъпление по чл. 157, ал.3, вр. ал. 1 НК и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“. С обвинителен акт по досъдебно производство № 1959зм196/2021 г. на Първо РУ на МВР-Стара Загора, прокурорска преписка № 2246/2021 г. по описа на РП-Стара Загора, ищецът е обвинен в извършването на престъпление по чл.157, ал. 3, вр. ал. 1 НК. По обвинителния акт е образувано НОХД № 2671/2021 г. на Районен съдСтара Загора, по което е постановена оправдателна присъда №107/08.11.2022 г., потвърдена с решение №70/09.03.2023 г. по ВНОХД № 1136/2022 г. на Окръжен съд-Стара Загора, влязло в сила на 09.03.2023 г.

Съдът е приел, че искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен, тъй като И. А. е оправдан по повдигнатото обвинение с влязло в сила решение на съда, като от събраните гласни доказателства се установява настъпването на неблагоприятни последици в неговото психоемоционалното състояние - резултат от проведеното наказателно производство. В хода на същото, а и към настоящия момент, ищецът изпитва неудобство и срам от обвинението. Същият е бил обвинен в извършване на престъпление по отношение на своето собствено дете, което престъпление е сред най-укоримите в житейски и морално-етичен аспект. Ето защо личната сфера на А. и неговото психическо здраве са били накърнени във висока степен. По отношение на претенцията за имуществени вреди съдът е приел, че ищецът е заплатил в брой адвокатско възнаграждение, както следва: по договор от 01.11.2022 г. – 2400 лв. с ДДС, а по договор от 15.02.2023 г. – 2400 лв. с ДДС. Ето защо, предвид изхода на наказателното производство, предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди се явява основателен и доказан.

Срещу първоинстанционното решение е подадена от ответника Прокуратура на Република България въззивна жалба, в която се твърди, че същото е че същото е незаконосъобразно и необосновано. Посочва се, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилни фактически и правни изводи, като е възприел събраните свидетелски показания без да ги е съпоставил с останалите доказателства по делото. В тази връзка навежда довод, че ищецът не е успял да докаже настъпването на твърдените от него неимуществени вреди. От друга страна присъденото от съда обезщетение от 2

5000 лева не е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като същото се явява завишено. Недоказано се явява и претендираното обезщетение за имуществени вреди, тъй като представените по делото договори за правна помощ не установяват обема на осъществената защита в наказателното производство. Посоченото в договорите адвокатско възнаграждение се явява прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на наказателното дело, но това обстоятелство не е било обсъдено от първоинстанционния съд.

Предвид изложеното ответникът моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Въззиваемият И. Д. А. е подал в срок писмен отговор, с който оспорва жалбата. Твърди, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли същото да бъде потвърдено. В отговора се съдържа искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК , поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Районен съд – Стара Загора е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обусловена от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато обвинение от Прокуратурата на Република България за извършено престъпление; 2/ съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда; 3/ подсъдимият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4/ наличието на причинно-следствена връзка между повдигнатото незаконно обвинение и причинените неимуществени и имуществени вреди.

Съобразно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ отговорността на държавата за повдигане на незаконно обвинение е обективна и следва да бъде ангажирана при наличие на посочените по-горе предпоставки, независимо от това, дали по делото се установява виновно причиняване на вредите от конкретно длъжностно лице при прокуратурата.

Посочените по-горе правнорелевантни факти подлежат на доказване от ищеца по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК.

Предвид доводите на страните, изложени във въззивната жалба и постъпилия отговор, съдът намира, че спорът пред настоящата въззивна 3 инстанция се концентрира върху въпросите, свързани с установяване настъпването на твърдените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, респ. връзката им с повдигнатото обвинение, както и върху въпроса за правилното приложение на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД.

Ответникът-въззивник не е релевирал съответни оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд във връзка с първата и втората материална предпоставка, поради което по отношение на тях въззивният съд не дължи произнасяне, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК.

По иска за неимуществени вреди:

Настоящият въззивен състав споделя фактическите и правни изводи на районния съд по отношение предявения иск за неимуществени вреди, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част, като във връзка с доводите във въззивната жалбата, следва да се добави и следното:

Съдът намира за неоснователни твърденията на въззивника, че ищецът не е доказал настъпването на сочените от него болки и страдания.

От събраните в хода на първоинстанционното производство показания на свидетеля С.К. /колега на ищеца/ се установява, че същият познава И. А. от около 10 години. В миналото той е бил весел, приказлив и забавен, но се променил психически и бил морално съсипан от повдигнатото му обвинение.

Ищецът станал много притеснен и „не бил същият човек“. Свидетелят сочи, че преди този момент не е виждал А. да плаче. От една година не бил виждал детето си и изпитвал страх от това да го вземе при себе си. Свидетелят К. заявява, че след образуване на делото отношението към ищеца „малко се променило“. Това обаче не се отнасяло за отношението на неговия работодател. Свидетелят твърди, че от време на време А. е посещавал психиатър.

Свидетелят Д.П. /колега на ищеца/ заявява, че познава И. А. от 7-8 години. И. бил изключително щастлив от раждането на сина си. По това време той бил много позитивен човек, отговорен в работата, съсредоточен и с бистър ум. Ищецът бил изключително афектиран от повдигнатото му обвинение. След образуване на наказателното производство, а и до днес, същият бил посърнал и несъсредоточен. Репутацията му била разрушена.

Обвинението се отразило на неговата работа. Свидетелят изяснява, че И. не е виждал детето си от най-малко една година, като това обстоятелство „страшно много го съкрушава“. След наказателното дело свидетелят е виждал ищеца с насълзени очи. Последният се страхувал, че ако отиде да вземе сина си, би се стигнало до второ подобно обвинение. П. заявява, че А. е посещавал психолог, като по време на наказателното производство е излизал в болнични.

Настоящият съдебен състав кредитира изцяло показанията на двамата свидетели, тъй като, преценени по реда на чл. 172 ГПК, същите са достоверни, 4 не са вътрешно противоречиви, а и са взаимно допълващи се. Следва да се посочи, че събраните по делото гласни доказателствени средства са и житейски логични и се основават на преки впечатления на свидетелите във връзка с релевантните за делото факти. От тях се установява несъмнено обстоятелството, че в миналото ищецът е бил позитивен и жизнерадостен човек, който проявявал отговорно отношение към работата си, но вследствие повдигнатото му обвинение той претърпял психологически травми с висок интензитет, изразяващи се в постоянно притеснение, униние, липса на съсредоточеност и не на последно място – страх от това да осъществява контакти със собственото си дете. Установява се и правнорелевантното обстоятелство, че посочените болки и страдания продължават и към момента на настоящото исково производство.

С оглед изложеното съдът приема, че ищецът е установил пълно и главно сочените в исковата молба неимуществени вреди, като по делото се установи по категоричен начин и тяхната връзка с повдигнатото незаконно обвинение. Т.е., по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК е установено не само възникването на негативни изменения в емоционалната сфера на ищеца, но и наличието на причинно-следствена връзка, доколкото възникването на вредите се явява необходима последица от повдигнатото на ищеца незаконно обвинение за извършено от него тежко престъпление, за което се предвижда и съответно тежко наказание – лишаване от свобода до дванадесет години.

Ето защо, предвид осъществяването в обективната действителност на всички посочени по-горе правнорелевантни факти, съдът намира така предявения осъдителен иск за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания за доказан по своето основание.