Решение № 1360 от 20.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1360 гр. София, 16.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100503598 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

Подадена е въззивна жалба от Столична община, ответник в производството пред СРС, срещу решение № 20225934 от 30.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 13982 по описа за 2021 г. на СРС, Второ ГО, 67-ми състав, с което са уважени предявените срещу ответника/въззивник искове по чл.422, ал.1 ГПК и в полза на ищеца, в тежест на ответника е признато за установено вземане в размер на 313,79 лв., представляващо регресно вземане във връзка с изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за причинени вреди на лек автомобил марка „Шкода Суперб“, рег.№ СВ **** АА, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане на главницата, както и сумата в размер на 21,09 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 08.03.2020 г. до 04.11.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д № 54307 по описа на СРС, 67-ми състав.В тежест на ответника са възложени разноските в производството.

1

Според въззивника делото не било изяснено от правна и фактическа страна; настъпването на инцидента не бил установен. Не били доказани необходимите предпоставки по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на общината. Решението било постановено единствено на база на подадено писмено волеизявление от материално некомпетентно лице.

Заключението на съдебно-автотехническата експертиза било изготвено въз основа само на това уведомление до застрахователя. Решението се оспорва “по основание и размер”. Не било извършено изчисление спрямо предмета “дупка”, тъй като липсвали данни за размер и дълбочина; не било изяснено каква е скоростта с която се е движел водача на МПС. Липсвали преки доказателствени средства, които да установяват настъпването на ПТП. По делото не бил разпитан водача на увреденото МПС. Събраните по делото доказателства не обосновавали основателност на ищцовата претенция; позовава се на съдебна практика.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което претенциие на ищеца да бъдат отхвърлени или да намали размера на претендираното обезщетение като прекомерно висок, тъй като липсвали преки доказателства, както и било налице съпричиняване на вредите от страна на водача. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- ЗК “Л.И.” АД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че не били допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяването му; обсъдени били събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Самата въззивна жалба била бланкетна и не съдържала конкретни доводи по които въззивния съд да се произнесе. Претенцията му била доказана.

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е допустима:

Решението е връчено на въззивника на 05.01.2022 г и е обжалвано в срока по чл.259, ал.1 ГПК- на 19.01.2022 г.

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.

По основателността на въззивната жалба:

2

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо:

За издадената на 14.01.2021 г. по ч.гр.д.№ 54307 по описа за 2020 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът е уведомен на 20.01.2021 г.

В срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение- на 21.01.2021 г.

Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 26.02.2021 г.

Исковата молба е подадена на 10.03.2021 г.

Относно правната квалификация:

СРС е дал правна квалификация на иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.411 КЗ, вр. с чл.49 ЗЗД.

Общите случаи на встъпване в правата на застрахования (Суброгация) са уредени в чл. 410. (1) КЗ, съгласно който : с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу:

1. причинителя на вредата, в това число в случаите вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение, или

2. възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите, или

3. собственика на вещта и лицето, което е било длъжно да упражнява надзор върху вещта, причинила вреди на застрахования по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите.

С оглед горните си констатации настоящата инстанция приема, че предявения иск е с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл. 410, ал. 1 т. 2 от КЗ във вр. с чл. 4 9 от ЗЗД.

Като се имат предвид указанията, дадени в т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС № № 19 от 3

14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. ІV гр. о., 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. ІІ т. о. /и сочената в тях практика/, в които е прието, че когато съдът се е произнесъл по заявените искания, но е дал неправилна правна квалификация на иска се касае до нарушение на материалния закон, а не до недопустимост на решението. С оглед същността на въззивното производство, ако въззивният съд приеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, при непроменени фактически твърдения и петитум, той следва да разреши спора по същество в съответствие с действителното правно основание, като обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон.

Доколкото първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 20159842 от 19.07.2021 г. /л.38 по делото пред СРС/ не се наложи въззивната инстанция да дава нови указания на страните във връзка с поставената нова квалификация.

Следователно и съгласно трайно установената съдебна практика при неправилна правна квалификация от страна на първоинстанционния съд, въззивният дължи определяне на правилната правна квалификация и това процесуално действие не води до недопустимост на обжалваното решение.

По доводите във въззивната жалба:

За да уважи така предявения иск, СРС е приел, че от събраните по делото писмени доказателства, както и от заключението на съдебноавтотехническата експертиза, се установяват предпоставките на чл.49 ЗЗД.

Установен бил механизма на ПТП, а именно: на 03.03.2019 г. около 19 ч.

Водачът на лек автомобил “Шкода Суперб” с рег.№ СВ **** АА, движейки се по бул.”Рожен” в посока ул.”Петуня” попада в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, което причинява материални щети по дясна предна гума и други щети, които съгласно заключението на вещото лице възлизали на стойност 501,08 лв., т.е. надхвърляло платеното и претендирано от ищеца, обезщетение. Следователно били доказани вредите.

Същите били в причинно-следствена връзка с бездействието на ответника за поддържане в безопасно състояние на пътното платно. Това задължение било в тежест на ответника по арг. от чл.31 от Закона за пътищата и било без значение дали ответника е бил уведомяван за състоянието на пътя по реда на 4 чл.165, ал.1,т.3 от ЗДвП. Направеното възражение за съпричиняване е прието от СРС за неоснователно, тъй като в случая необезопасената и несигнализирана неравност на пътното платно “дупка” особено в тъмната част на денонощието не представлявала предвидимо препятствие по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП, за да е налице задължение водача да избира скоростта така, че да може да предприеме маневра спиране или заобикаляне. Освен това вещото лице било разяснило, че за избягване на препятствието и предотвратяване на ПТП водачът следвало да се движи със скорост около 1015 км/ч, която скорост СРС е приел, че не може да се приеме като нормална и разумна скорост за движение по процесния път. Затова съдът е достигнал до извода, че по делото не се установява поведение на водача, с което същият да е допринесъл за настъпването на процесното ПТП. Претенцията за главница е била уважена в пълния предявен размер от 313, 79 лв. при съобразяване с диспозитивното начало. Присъдена е и законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 04.11.2020 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва за забавеното издължаване на главницата, изтекла за периода от 08.03.2020 г. до 04.11.2020 г. при условията на чл.84, ал.2 ЗЗД; по делото била представена покана до ответника. Размерът на лихвата е определен по реда на чл.162 ГПК- 21,10 лв. Искът е уважен в предявения размер от 21,09 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя мотивите на СРС и същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.

Основателността на процесният иск по чл.410, ал.1,т.2 КЗ е във връзка със задълженията на Столична община по чл.31 и § 1 т.12,13 от ДР на Закона за пътищата и чл.3 ал.1 ЗДвП.

Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната Столична община.

Противно на соченото от въззивника, наличието на необозначена и несигнализирана дупка на пътното платно се доказва от събраните по делото доказателства и най-вече от протокола за ПТП № 1729786 от 03.03.2019 г., съставен от служител на СДВР, виж л.8. Противно на соченото от въззивника, 5 протоколът е съставен на мястото на ПТП в 19: 45 часа. Служителят е отразил дупката на схемата на ПТП и видно от същата дупката се намира на средата на пътното платно.

Съобразно чл. 13 ЗДвП ответникът е бил длъжен да означи съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в движението. Изпълнение на това задължение от страна на ответника /въззивник не е доказано по делото.

С оглед приетото в определение № 467 от 29.07.2009 г. по т.д.№ 424/2009 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ ТО, съдът може да основе своите изводи на описаната в протокола схема на ПТП и на констатацията в протокола за наличието на препятствие на пътното платно. Действително, съобразно чл.179, ал.1 ГПК материалната доказателствена сила на протокола обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е спазено.

Протоколът за ПТП е съставен от полицейски служител след посещение на място в деня на инцидента, т.е. актосъставителят лично е установил фактите на база извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на разказ и твърденията на водача; съставил е и схема, отразяваща местоположението на увреденото МПС и дупката на пътното платно.

От заключението на САТЕ се установява, че нанесените щети по лекия автомобил са в следствие от реализираното ПТП на 03. 03.2019 г., т.е. налице е причинно-следствена връзка, виж отговора по т.2 от заключението, л.69 по делото /пред СРС/.

Следователно, причина за ПТП е попадането на автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно.

Въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е постановено при съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материалписмени доказателства, както и заключението на съдебно-техническата експертиза, което видно от съдебния протокол, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на 24.11.2021 г. и отразяващ процесуалните действия на съда и страните, не е било оспорено, виж л.74 по делото пред СРС.

Следователно неоснователен е довода на въззивника, че решението е било постановено “единствено на база на подадено писмено волеизявление от 6 материално некомпетентно лице”. Ще отбележим и, че довода за липсата на “материална компетентност” на лицето, подало уведомлението е оттеглено от страна на процесуалния представител на ответника, което се установява от горецитирания съдебен протокол.