Определение № 385 от 30.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 385 гр. София, 30.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20238002105405 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Е. В. и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 137 от 27.07.2023 год., постановено по в.гр. дело №196/2023 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, като ищецът го обжалва в частта му, в която след частична отмяна на решение № 69 от 27.02.2023 год., постановено по гр. дело № 1073/2022 год. по описа на РС – Ловеч, е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до размера от 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража“ над наказанието „лишаване от свобода“, наложено с присъда, влязла в сила на 28.01.2022 год. с постановяването на решение № 19 от 28.01.2022 год. по НОХД № 787/2020 год. на ВКС, която мярка е търпяна в периода от 26.12.2018 год. до 31.09.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2022 год. до окончателното й изплащане, а ответникът – в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ е уважен за сумата от 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража“ над наказанието „лишаване от свобода“, наложено с присъда, влязла в сила на 28.01.2022 год. с постановяването на решение № 19 от 28.01.2022 год. по НОХД № 787/2020 год. на ВКС, която мярка е търпяна в периода от 26.12.2018 год. до 31.09.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2022 год. до окончателното й изплащане.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите.

В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно тълкувал факти и обстоятелства, които са от значение за правилното решаване на спора, не отчел изтъкнатите от ищеца обстоятелства и обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препращал чл. 4 ЗОДОВ.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, 1 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани правни въпроси, които ВКС обобщава и уточнява по следния начин, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: Как се прилага общественият критерий за справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и в частност кои са релевантните обстоятелства които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато противоправният акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, изразено в период на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ на пострадалия, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 214 от 08.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3921/2017 год., IV г. о., ГК, Решение № 95 от 29.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 5462/2014 год., III г. о., ГК, решение № 276 от 06.11.2017 год. на ВКС по гр. дело № 106/2017 год., IV г. о. , ГК, решение № 439 от 14.12.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1730/2011 год., IV г. о. , ГК и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор.

В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответника за липсата на пасивна процесуална легитимация. В исковата молба липсвали твърдения за конкретно незаконосъобразно бездействие на орган на Прокуратурата, станало причина за задържането на ищеца над определения срок с влязлата в сила присъда. В периода от 26.12.2018 год. до 31.09.2019 год. наказателното производство се намирало в съдебна фаза, поради което компетентният орган длъжен да съобрази условията на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, да отмени мярката за неотклонение и да освободи ищеца бил съдът. Т.е. ответникът не бил легитимиран да отговоря по иска за този период – не можел да бъде процесуален субституент на държавата, тъй като в съдебната фаза на наказателния процес нямал ръководни функции и компетентност да отменя/изменя мярката за неотклонение „задържане под стража“, както и всяка друга мярка за процесуална принуда.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени по следния начин:

1/ Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на основателността на предявения иск?

2/ Пасивно легитимирана ли е Прокуратурата на Република България да отговаря по иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за вреди от нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, а вторият въпрос е от значение за прилагането на закона.

Ответникът по касационната жалба В. Е. В. не е депозирал писмен отговор.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за да бъде уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, следва да бъдат установени следните факти и обстоятелства: 1/ влязла в сила осъдителна присъда с наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 11 месеца ; 2/ лишаване от правото на свобода чрез действия по ЗМВР и НПК – чл. 64, ал. 2-4 НПК /бездействие/; 3/ времетраенето на ограничението на свободното придвижване да е по-голямо от размера на наказанието „лишаване от свобода“; 4/ претърпени болки и страдания за периода на лишаване от правото на свобода /вреди/; 5/ получените вреди д а са вследствие на по-дългия престой на свободното придвижване 2

/причинно-следствена връзка/. Дали действията са противоправни или не, това е правен извод, на чиито въпрос съдът следва да отговори /противоправност/. По отношение на размера на причинените вреди съдът е обвързан единствено и само от посочения диапазон в исковата молба, а техният размер се присъжда по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД /Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2021 год., ОСГТК /. При условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи следните факти: влязла в сила осъдителна присъда, бездействието на органа, продължителността на бездействието, вредите и размера на вредите. Отговорността по ЗОДОВ е обективна, поради което не се изисква установява на вина.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск, като в тази връзка позовавайки се на Решение № 60317 от 01.04.2022 год. на ВКС по гр. дело № 597/2021 год. на ВКС, Решение № 117 от 25.09.2018 год. на ВКС по гр. дело № 4815/2017 год. и Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 год. по тълк. дело № 5/2013 год., ОСГК, е приел, че материално легитимиран да отговаря на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, когато от наложеното наказание не може да се приспадне „задържане под стража“, „домашен арест“ или арест по ЗМВР, е държавата чрез процесуалния субституент Прокуратура на Република България.

Въззивният съд е посочил, че между страните няма спор, че с присъда № 82 от 25.10.2018 год. по НОХД № 2351/2017 год. по описа на ОС – Пловдив ищецът е признат за виновен, в това че на 12.04.2014 год. като помагач на други лица е извършил престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 7 и т. 9 вр. с чл. 115 вр. с чл. 18, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 4 вр. с ал. 1 вр. с чл.

58, б. „б“ НК /опит за убийство с користна цел и предумишлено като помагач/, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 11 месеца. Със същата присъда ищецът е признат за виновен в това, че на 09.01.2014 год. като съизвършител е извършил деяние по чл. 330, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК /палеж на леки автомобили със значителна стойност/ за което му е наложено наказание „лишаване от свобода за срок от 2 години и 8 месеца. Със същата присъда ищецът е признат за виновен, като извършител, самостоятелно и в съучастие с други лица, при условията на продължавано престъпление, в извършването на деяние по чл. 216, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК /продължавано престъпление като извършител и съучастие повредил и унищожил леки автомобили/, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 4 месеца. При кумулирането на тези наказания и тяхното увеличаване по реда на чл. 23 – 24 НК на ищеца е наложено едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години и 6 месеца.

С Решение № 45 от 16.03.2020 год. по ВНОХД № 75/2019 год. по описа на АС – Пловдив, горецитираната присъда е изменена, като наказанието „лишаване от свобода“ на ищеца за деянието по чл. 216, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК е намалено на една година, а кумулираното и увеличено наказание по чл. 23 – 24 НК е намалено на 1 година и 4 месеца. Присъдата е потвърдена в останалата част.

С Решение № 19 от 28.01.2022 год. по КНД № 787/2020 год. по описа на ВКС, присъдата н а ищеца е изменена като е отменено увеличението на наказанието по чл. 24 НК, като присъдата и решението са потвърдени в останалата част, т.е. общото най-тежко наказание „лишаване от свобода“, наложено на ищеца е за срок от 3 години и 11 месеца.

Въззивният съд е изложил съображения, че на основание чл. 354, ал. 4, изр. последно НПК, решението на ВКС не подлежи на обжалване, поради което и горепосочената присъда влиза в сила на 28.01.2022 г од., с което наказанието по чл. 23 НК за реално извършените деяния, става изпълняемо, на основание чл.354, ал.6 НПК. Едва от тази дата подсъдимият се счита за виновен с наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 11 месеца.

На следващо място въззивният съд е приел за установено, че ищецът е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 29.01.2015 год. до 31.05.2019 год. , а именно за период от 4 години, 4 месеца и 2 дни. Общата продължителност на задържането на ищеца /по ЗМВР, по чл. 64, ал. 2 НПК и „задържане под стража“ по чл. 64, ал. 4 НПК/ по процесното наказателно производство е 4 години, 4 месеца и 6 дни, а наказанието е за срок от 3 години и 11 месеца.

3

Извел е от правна страна, че задържането над наказанието е незаконно, тъй като нарушава правото по чл. 5, § 1 ЕКПЧ. Законно щяло да бъде задържането в периода в размер на 3 години и 11 месеца, с началата дата – датата на задържането по ЗМВР, а именно 25.01.2015 год. Така законният период с продължителност на 3 години и 11 месеца започва на 25.01.2015 год. и приключва на 25.12.2018 год. Следователно периодът на незаконно задържане обхваща периода от датата, следваща датата на изтичане на законното задържане /26.12.2018 год./ до датата на пускане от ареста /31.05.2019 год./, която дата не се включва в периода. Този период съвпада с периода, посочен в исковата молба – 5 месеца и 5 дни или 156 дни /а не 153 дни, както е приел първоинстанционният съд, макар постановеният период в диспозитива на решението да съвпада със заявения/.