Решение № 12777 от 27.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12777 гр. София, 27.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110152214 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.

415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 05.01.2024 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против А. Д. К. за заплащане на сумата от 3064,53 лева (1566,87 евро), главница за цена на доставена топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. в имот, находящ се на адрес: гр. София, ул.

„*******“ 18, ****, аб. № *******, ведно със законна лихва за период от 05.01.2024 г. до изплащане на вземането, сумата о т 466,03 лева (238,28 евро) мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия, за период от 15.09.2022 г. до 22.12.2023 г., сумата от 34,11 лева (17,44 евро) главница за цена на услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 05.01.2024 г. до изплащане на вземането, сумата о т 7,72 лева (3,95 евро) мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 22.12.2023 г., както и разноски. В тази връзка било образувано гр.д. № 1346/2024 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като била издадена исканата заповед за изпълнение.

Заповедта била връчена ответника, който в срока по чл. 414 ГПК възразил, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба.

Ищецът сочи, че ответникът А. Д. К., починал в хода на делото и заместен от наследниците си по закон К. Ж. Д. и В. А. К.а-И., като собственик на имота бил клиент на 1 топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор.

Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ответникът бил използвал доставената топлинна енергия през исковия период. До момента обаче не погасил задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и имотът на ответника, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответниците му дължат всеки един по 1/2 част от процесните суми за главница и лихви, ведно със законна лихва за периода от 05.01.2024 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.

Ответниците К. Ж. Д. и В. А. К.а-И., като наследници на първоначалния ответник, оспорват исковете като неоснователни и недоказани по подробно изложени съображения.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява становище за основателност на предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените от страните доводи съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главниците за топлинна енергия

Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.

Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този имот при общите условия на топлопреносното предприятие.

Горното – от гледна точка на материалното право. От гледна точка на правилата и принципите на процеса обаче съдът може да разгледа иска само на заявените от ищеца основания. Диспозитивното начало в процеса забранява на съда да дава защита на 2 субективно право, различно от това, което ищецът субстанцира в исковата молба – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК.

В исковата молба ищецът твърди договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови цели при общи условия, като е заявил, че това договорно отношение в исковия период 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. е възникнало и съществувало поради притежаването от първоначалния ответник на правото на собственост върху имота. Това и само това е правопораждащият юридически факт, който съдът разглежда и по който може да се произнесе допустимо. Съдът не може напр. да обсъжда дали първоначалният ответник е бил вещен ползвател и, ако е бил, да уважи исковете на ищеца при тези факт. Съдът също така не може да уважи исковете и ако в исковия период първоначалният ответник не е бил собственик, а собственик е било друго лице, което впоследствие е починало и е наследено от ответника. Такъв правопораждащ юридически факт – наследяване на задължения от трето лице – нито в заявлението по чл. 410 ГПК е изразен, нито в исковата молба, нито по реда на изменение на основанието на иска по чл.

214 ГПК е допускано.

Конкретно в случая – видно от нот.акт за продажба на недвижим имот № **** г., нот.

Даниела Комсалова, имотът е бил собственост на М. П. К.а. Последната е починала на 06.02.2022 г. и е оставила за единствен наследник по закон първоначалния ответник А. К. – син.

В периода 01.05.2021 г.-06.02.2022 г., т.е. в почти целия исков период, не ответникът е бил собственик на имота и потребител на топлинна енергия, а майка му. На заявеното основание – собственост на имота – исковете за сочения период са неоснователни.

Исковете са неоснователни и за периода 06.02.2022 г.-30.04.2022 г.

Ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил при условията на пълно и главно доказване, че първоначалният ответник е приел наследството на майка си (впрочем същото важи и за новоконституираните ответници и наследството на първоначалния ответник).

Със смъртта на едно лице наследниците му не стават собственици на наследствените вещи и на другите активи в наследството. Със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН единствено се открИ. наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично – арг. чл. 48 ЗН. В полза на наследника се поражда единствено право на наследяване – арг. чл. 48 ЗН. Това право е субективно непритезателно гражданско право, което включва две правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа) или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството, наследникът придобИ. цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи правото да приеме наследството.

3

Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага едно наследство, има три различни опции: а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН и чл. 49, ал. 2 ЗН); б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН); в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН).

Трите наследственоправни опции са ясно посочени в самия закон – чл. 62 ЗН:

„Приемането по опис (опция 1) от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава последните от правото да приемат направо (опция 2) наследството или да се откажат от него (опция 3).“.

Ако бъде прието наследството (било направо, било по опис), правото на наследяване се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН.

Презумпция за приемане на наследството има само в изпълнителния процес – арг. чл.

429, ал. 2, изр. 1 ГПК, но в исковия процес такава презумпция няма и фактът подлежи на пълно и главно доказване. Ищецът не доказва ответниците да са приели наследството на ВасИ. Трайкова нито изрично, нито с конклудентни действия.

Колкото до злополучната и неправилна теза в Решение № 437 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 70/2011 г., III г.о., че нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от открИ.нето на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството, следва да се има предвид, че в нормите на чл. 48 и чл. 49 ЗН никъде не е предвидена презумпция за приемането на наследството изрично или мълчаливо. В трайната си и по-нова практика на ВКС, която е съответна и на правната теория, изрично е разяснено (Решение № 364 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2110/2023 г., I г.о.), че:

„Правото на наследяване е притезателно имуществено право, което предоставя възможност на призования към наследяване да приеме или да се откаже от оставено наследство. То е непрехвърлимо, но е наследимо. Поражда се при наличие на следните факти: открИ.не на наследство и определена семейноправна връзка с наследодателя или универсално завещание. Няма установен в закона срок за отказ от наследството или за приемането му, от което следва, че правото на наследяване не се погасява по давност и призованият към наследяване може да приеме наследството или да се откаже от него без ограничение във времето. Съдът обаче може, в хипотезата и при условията на чл. 51 ЗН, да определи срок на призования към наследяване да заяви приема ли наследството или се отказва от него.

Отказът от наследство е само изричен и се извършва с писмено изявление на наследника, което се вписва в особена книга в районния съд по местооткрИ.не на наследството (чл. 52 ЗН), а приемането на наследство може да е изрично или чрез конклудентни действия (чл. 49, 4 ал. 1 и ал. 2 ЗН). Изричното приемане на наследство се извършва с писмено изявление на наследника, което се вписва в особената книга в районния съд по местооткрИ.не на наследството. Мълчаливото приемане на наследството се извършва чрез действия (правни или фактически), сочещи недвусмислено намерение за приемане на наследство. Приемането на наследството има обратно действие наследникът става правоприемник на наследодателя и придобИ. наследството от открИ.нето му (чл. 48 ЗН). След приемане на наследството наследникът не може да се откаже от същото, тъй като приемането има за последица прекратяване на правото на наследяване.“.

Ако съдът би приел, че при липсата на вписан отказ от наследство, наследникът се счита приел, съдът би приел, че едно субективно право на страната е погасено чрез упражняване, въпреки липсата на каквито и да било доказателства за това, а този факт е благоприятен за насрещната страна и е в нейна доказателствена тежест.