Решение № 4724 от 16.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4724 гр. Пловдив, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20265330102250 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. М. К., ЕГН **********, с адрес:

******, чрез адв. Д. М., против „Лендиво” ООД, ЕИК 203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, с която са предявени кумулативно съединени установителен иск за признаване за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ******. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, и осъдителен иск за присъждане на сумата от 10,23 евро – недължимо платена по недействителен Договор за паричен заем № ******., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.03.2026 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ******., по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична сума в размер на 400 лева/204,52 евро в заем, при ГПР 36 %, годишен лихвен процент – 30,60 % и срок на кредита от 30 дни. Поддържа се, че съобразно чл. 27, ал. 1 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Твърди, че били извършени плащания в общ размер от 420 лв./ 214,74 евро, от която 400 лева/204,52 евро за главница, 12 лв./6,14 евро за лихва и 8 лв./4,09 евро за неустойка. Ищецът счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Договорът не 1 отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че предвид представките, при които става изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за кредитора. Изтъква се, че разписаната в договора неустойка следва да бъде включена при формиране на приложимия по договора ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя.

Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над петкратния размер на законната лихва и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се и че гореизложеното представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Досежно клаузата за неустойка, поддържа, че същата противоречи на добрите нрави и нарушава принципа за справедливост, тъй като води до значителна нееквивалентност между престациите по правоотношението и до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. В тази връзка и с оглед високият размер на неустойка спрямо главницата по кредита се достигало и до нарушение на чл. 143, т. 5 и т.

19 ЗЗП. Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като прехвърляла риска от неплатежоспособност на длъжника върху самия него. По този начин счита, че неустойката се явявала добавък към възнаградителната лихва и водела единствено до обогатяване на кредитора. Предвид недействителността на кредитната сделка, платеното над главницата подлежало на връщане.

Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни, в която насока развива съображения. Счита, че валидността на договора за кредит и отделните му клаузи произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Заявява, че били спазени всички изисквания на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 ЗПК при формиране на ГПР, като същият не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва и не било налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че с неустойката не се нарушавала чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Не била налице и заблуждаваща търговска практика, тъй като и от договора и от СЕФ било ясно, че ГПР не включвал неустойката и, че последната се дължи, ако не се предостави обезпечение по кредита. Заявява, че оспорената неустойка е действителна, като кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация която е получил още със СЕФ. Твърди, че условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними и не би следвало да представляват 2 трудност за кредитополучателя. Не била налице и неравноправност по ЗЗП.

Твърди също така, че ищецът е сключил множество договори, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, което опровергава твърдението на ищеца за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора, и че клаузите накърняват добрите нрави. Налице било и индивидуално договаряне, тъй като ищецът ползвал един вид кредитен продукт, респ. многократно се запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка. По изложените съображения се моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По делото не е спорно сключването между ищеца Д. М. К., като кредитополучател, и „Лендиво“ ООД като кредитодател, на Договор за потребителски кредит №******. с визирано в исковата молба съдържание, че сумата по кредита от 400 лева/204,52 евро е усвоена от кредитополучателя, както и че сумата за неустойка при непредоставяне на обезпечение не е включена при изчисляването на ГПР по кредита.

Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 400 лева/204,52 евро от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 30,60 % и посочен годишен процент на разходите – 36,00 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план.

Спорният въпрос между страните се заключва относно действителността на процесното заемно правоотношение и конкретно на уговорената в чл. 17, ал. 1 от Договора клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение. В тази насока съдът намира, че доколкото се установява възникването между ищеца и „Лендиво“ ООД на облигационна връзка по силата на договор за потребителски кредит №******., с визираното по-горе съдържание, то Д. М.

3

К. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това се ползва и със законоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП. Неоснователно се възразява срещу неприложимостта на ЗПК в случая, предвид разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК. Същата гласи, че този закон не се прилага спрямо договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. При конкретната хипотеза действително срокът на договора е под три месеца, но при ГПР в размер на повече от три пъти този на законната лихва и уговарянето на неустойка, която дори не е отчетена като разход по кредита, не може да се приеме, че по настоящото правоотношение не се дължат незначителни с оглед интереса по сделката разходи. Поради това съдът намира, че отсъства второто кумулативно условие на визираната разпоредба, за да се изключи настоящия кредит от приложението на ЗПК.

При това положение е за отбелязване, че се споделят съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, като възраженията на ответното дружество в обратна насока се намират за неоснователни. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. При отчитане на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 27, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Безспорно е между страните, че тя не е отчетена при изчисляване на процента на разходите. С оглед пък срока на договорното правоотношение – 1 месеца, и размера на отпусната сума – 400 лева/204,52 евро, то неустойката от 0,9 % от главницата на ден е равна на годишна база е на общо 1 314 лв./671,84 евро, което е повече от три пъти размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 27, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, 4 който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва.

Невключването на неустойката при изчисляването води също така до некоректното и неточно посочването на ГПР в текста на договора, а от там и до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последица недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на отразен ГПР. Длъжникът и в двете хипотези е в неведение относно реалните параметри на договора за кредит.